Най-напред се качи капитанът, като се хвана за едно от поставените железа, които придават устойчивост на вантите; естествено, че навън нямаше спусната въжена стълба, а горе нямаше никой, който да им помогне да се изкачат. Последва го непознатият, и то с нетърпение, което едва смогваше да обуздае. Последен беше нашият млад англичанин.
— Е — каза той, смеейки се, като се прехвърли през фалшборда след непознатия и се отправи към средата на палубата, — за един „сухоземен плъх“, както вчера сам се нарекохте, сеньор, умеете твърде сръчно да се катерите по кораби. — Но непознатият не отговори нищо: той едва ли бе чул забележката, а и да бе доловил думите, едва ли беше разбрал смисъла им. С особен и зловещ израз погледът му бързо обходи палубата на малкия изящен кораб, той се отдели от мъжете и се отправи бързо към задната палуба, от която гледа далеч над водата цяла минута.
Когато се завърна, погледът му беше пак така спокоен и студен, както преди, но лицето му бе станало мъртвешки бледо и оглеждайки изпитателно цялата конструкция на малката шхуна, той каза:
— Жалко, че малкият нещастен кораб е намерил тук такъв край. Трябва да е бил великолепен ветроход и положително щеше да донесе на собствениците си още много пари, ако го използваха за почтени цели.
— Да, това е бързоходен модел — увери ги старият капитан самодоволно, — казват, че е строен от янките, наистина такелажът му беше изцяло американски, а американците са все още недостигнати в умението си да строят такива шхуни. Но що се касае до по-нататъшното използване на кораба, може би все пак така е по-добре; лично аз признавам искрено, че не бих желал да изляза в морето с кораб, използван за
— Ами — обади се непознатият, — станалото станало, а безжизненият материал лесно може да бъде преработен както в разпятие, така и в кама. От всички, които биха излезли в морето с шхуната, може би никой няма да си спомня за онова, което се е случило на борда й.
— Тогава може би самият кораб да им го напомни! — усмихна се малко загадъчно старият човек. — Хората си шепнат най-различни странни истории за него.
— Наистина ли? — попита бързо непознатият. — А какви са тези истории, ако мога да попитам?
— О, суеверия — каза старият човек леко смутен, — самият аз не вярвам на нито една дума, но хората с удоволствие все приказват и одумват нещо. Така например разправят, че на годишнината от пленяването на шхуната… чакайте малко… това беше на… триста дяволи, това се пада тези дни — на осми август през нощта страшният Тенарес щял пак да посети стария си кораб между дванайсет и един часа. Моряци, които са се връщали с лодките си късно вечерта от погребение — защото както знаете, сеньор, тук всички трупове трябва да бъдат погребани в полунощ, — са готови да се закълнат, че са го видели да стои на палубата с бледо лице, покрито с рани. Дали е вярно или не, все едно, но на мен ми се струва, че в целия град няма да намерите нито един човек, който може да бъде принуден да прекара самичък нощта на осми срещу девети на борда на „Реконосидо“ дори и срещу истинските перуански съкровища.
— При това най-страшното е — засмя се младият човек, — че го били виждали не само веднъж, а всяка година досега; през първите две години този слух предизвиква голяма сензация. Но тъй като призракът се ограничавал единствено с това да стои на палубата и да гледа морето, никой не му обърна повече внимание и ми се струва дори, че през последната година той не се и появи.
— Моля за извинение — отвърна му старият моряк, — но през последната година са го видели хората от моя собствен кораб. Тъкмо беше умрял готвачът ми и като минавали оттам с лодката няколко минути след полунощ, видели, че всичко било все още тихо и тъмно на стария кораб; моят кърмчия нарочно насочил лодата малко по-наблизо. Но когато се връщали, а това било може би след един час, понеже готвачът беше тежък човек и много бавно се изкачвали с него по стръмнината към гробището, те забелязали светлина на борда.
— Светлина? — повтори бързо непознатият.
— Да, светлина — потвърди старият моряк, — но не някоя обикновена светлина като от лампа или от фенер, които дават жълто или червеникаво отражение, а по-скоро като светлина от сиянието на медузите в морето или като огъня на света Елма11, бледа и студена светлина. Моят кърмчия, юначага със смело сърце, който не се бои и от дявола, поискал да се отправи директно към шхуната и да се качи на борда или поне да види дали някъде няма завързана лодка. Обаче, мили боже, струва ми се, че и да беше обещал на всеки от хората си по сто долара, пак не биха гребали в тази посока, защото край мачтата, която по онова време се издигаше на мястото си, те могли ясно да различат бледа човешка фигура; един от моряците се кълнеше във всичко, което му беше свято, че видял как бледата фигура протегнала към тях ръка. Наистина, че моят кърмчия не видял подобно нещо, но ме увери, че видял човешката фигура или поне му се е сторило, че я вижда.
Непознатият бе изслушал този разказ с най-напрегнато внимание, като при това наблюдаваше особено изпитателно лицата на двамата си придружители, за да прочете в тях какви бяха техните собствени възгледи по този въпрос. Впрочем колкото и да твърдеше капитанът, че всичко това било за него разюздано суеверие на хората, все пак му личеше ясно, че ни най-малко не се съмнява в реалността на едно такова привидение, докато младият, далеч по-образован моряк с мъка и положително от учтивост към по- възрастния човек едва сдържаше подигравките си.
— А какво се разправя в града за тази история? — обърна се най-сетне непознатият към англичанина.
— Не се говори много — гласеше явно уклончивият отговор, — въпреки това сега тези развалини са известни под името „шхуната на призрака“ или „корабът на духовете“. При многобройните кървави злодеяния, извършени на този борд, е твърде естествено хората да се опитват в известна степен да ги свързват твърде лесно с появата на някакви видения отмъстители. Но няма ли да слезем за малко в каютата? Аз самият не съм бил още долу.
— Само че там цари голям безпорядък — каза старият капитан и изпълнявайки желанието им тръгна напред, защото все пак тук той беше домакин. — Вече съм извадил различни полици и чекмеджета, а на борда нямам дори бутилка вино, за да я предложа на господата.
Но, изглежда, двамата мъже изобщо не чуха извиненията му, защото в момента всеки от тях беше твърде зает със своите собствени мисли. Когато заслизаха към каютата по тясната стълба, обезопасена с елегантен бронзов парапет, те бяха посрещнати от извънредно приятния мирис на сандалово дърво. И наистина подпорите на вътрешните помещения бяха направени от това скъпоценно дърво; широки дървесни плоскости от махагон покриваха средната част на стените, а по краищата им имаше изкусни инкрустации от слонова кост и седеф. Явно можеше да се вярва на капитана, когато твърдеше, че само каютата на малкия кораб струвала повече, отколкото бил платил за цялата шхуна заедно с такелажа и веригите. Впрочем тук долу всичко изглеждаше променено твърде малко; работниците се бяха занимавали само с едната стена, бяха извадили две полици и тъкмо сега, както каза старият капитан, се намирали с тях на борда на неговата собствена шхуна, за да ги поставят. Този следобед щели да продължат тук работата си и без прекъсване щели да разглобят цялата каюта.
Непознатият изглеждаше странно развълнуван, лицето му беше придобило буквално пепелив цвят и той се видя принуден да седне на канапето, някога облечено въз великолепно кадифе, но вече силно повредено.
— За бога, сеньор, не сте добре! — извика младият човек, който първи забеляза движението му. — Приличате повече на труп, отколкото на жив човек — какво ви е?
— Ох… нищо… нищо! — успокои го непознатият. В последно време това ми се случва няколко пъти… струва ми се, че е от силната миризма на сандаловото дърво, а може би е и от вълнението, да стъпиш на кораб като този… о, сеньор капитано… не се ли намира на борда нито капка вода?
— Вероятно има — каза бързо старият човек, който също се изплаши от вида на непознатия. — Дърводелците държат тук в едно малко шкафче фаянсов съд… ах! Тук има и едно шише agardieute, една капка от него ще ви подействува по-добре от цяла кофа вода. — Той бързо напълни чаша с огненото питие и я подаде на болния, които я изпразни на един дъх, после скочи и няколко пъти премери с припрени крачки каютата. През това време държеше дясната си ръка здраво притисната към очите и когато най-сетне я свали, отново се показа предишното му съвършено спокойно, студено, почти безразлично лице.
— Е, по-добре ли сте сега, сеньор? — попита старият капитан.
