— Съвсем добре — отвърна му той приятелски, — само съжалявам, че ви създадох грижи и ви изплаших, ще трябва все пак да се обърна за съвет към някой лекар, защото в последно време имах подобни пристъпи по-често, отколкото ми е приятно.
— Ха, какво ли ще ви помогне лекарят? — засмя се старият. — Това се случва понякога със силните натури, но винаги им минава; някой ден в мозъка на човека се поразхлабва някое въже, изглежда, се скъсва някоя тънка нишка, когато стои твърде дълго обтегната; но винаги се свързва пак самичка и при първото опъване на ветрилата всичко се оправя… — Да, жалко — каза той, като сам прекъсна мисълта си и се приближи до непознатия, който се беше спрял пред една от махагоновите плоскости със скръстени ръце и както изглеждаше, бе втренчил внимателно погледа си в едно повредено място, — … сигурно тук някога е бил нанесен удар с брадва или подобен предмет; най-лошото е, че сега не мога да намеря нито едно парче от това дърво във Валпарайсо, за да го поправя, както трябва; не искам да го изкърпвам с друго дърво и, изглежда, ще се наложи това място да си остане така, докато ми се предложи по-добра възможност.
Точно до една от колоните от сандалово дърво бе нанесен силен удар като че с някое широко длето или може би, както каза и капитанът, с брадва, която бе проникнала надълбоко в дървото, и то така, че бе засегнала и колоната, и махагоновата плоскост, а същевременно беше разсякла и един от обкръжаващите махагона венци от слонова кост и седеф.
— Кой знае какво ужасно престъпление е извършено тук — каза младият човек, след като разгледа мястото и се извърна, потръпвайки, — но устата, която би могла да ни даде сведения, е била затворена завинаги… убиецът и неговата жертва спят заедно в дълбините. Какво мислите, сеньор, какво може да се е случило тук?
— Кой?… Аз? — попита той бързо, — … о… о, фатално място, което сигурно пак може да бъде поправено, в предната част на кораба трябва да има парче сандалово дърво… о, извинете — прекъсна се той веднага и кръвта нахлу в лицето му, като че се беше засрамил, — … в този момент наистина си бях представил, че се намирам на борда на същото малко корабче, с което пристигнах вчера тук. Ако не се лъжа, моряците имаха там парче сандалово дърво и може би ще можете да го получите от тях, капитане.
— Така ли? О, би ми било много приятно — отвърна той.
— Как се казваше корабът?
— „Албатрос“ от Таити… но може би са го продали вече тук. И така искате да демонтирате всичко от каютата? Да извадите и пренесете всичко във вашата каюта?
— Да, и ще стане превъзходно, защото размерите са почти същите; необходимо е само да поставя долу една черна летва, широка два цола, и каютата ми ще стане приблизително също толкова висока.
— Изглежда, че тук под капака водят надолу стъпала — обади се непознатият равнодушно, като посочи към малка месингова халка, забита в пода.
— Да — каза капитанът, като отвори капака, защото масата, която стоеше над него, беше изнесена, — изглежда, по-рано тук е имало нещо като склад за хранителни продукти.
— Какво голямо помещение! — каза непознатият и скочи долу.
— Да, и са използвали забележително дебели греди, които да носят лекия под на каютата — каза старият, — дори и под оръдейната палуба на някой линеен кораб няма да са по-дебели, а иначе цялата шхуна не е построена така несъразмерно здраво. Изобщо тези греди ми направиха вече впечатление, тъй като съвсем не продължават напред и следователно не могат да допринесат ни най-малко за здравината на цялата шхуна; изглеждат ми поставени значително по-късно, отколкото е бил строен целият кораб. Личи си по дървото. Самата шхуна е скована от американски дървета, а тези греди — ето, виждате ли, където е паднала боята, това е, изглежда, от онзи вид кедрово дърво, което можете да намерите в голямо количество в Сингапур. Казах вече и на дърводелците да извадят гредите тези дни, сетне ще ги накарам да ги разрежат на дъски; от тях ще станат великолепни врати, защото дървесината не е много тежка, леко се обработва и въпреки това е здрава.
Долу непознатият направи приведен няколко крачки и бавно опипа едната страна с ръката си, като че търсеше нещо. После се върна, изкачи се и каза равнодушно:
— Да, струва ми се, че това дърво е превъзходно за тази цел. Но мисля, че ви отнехме твърде много време, сеньор, и навярно би било уместно да се отправим към сушата.
— Все пак много би ми се искало да огледам долната палуба — обади се младият човек, — искам да кажа, ако не ви задържам вас двамата твърде дълго.
— Шхуната няма долна палуба — отвърна му капитанът, — силата й се е състояла всъщност само в две дълги, много тежки въртящи се оръдия, които са били монтирани на палубата. Трябва да са били много майсторски изработени, но заедно с всички принадлежни муниции те положително са били взети от военните кораби. Както ми разказаха, името „Реконосидо“ стояла на тях и до ден-днешен.
Тримата мъже походиха още известно време по палубата и огледаха съоръженията на пиратския кораб, доколкото бе останало нещо от тях при това състояние на кораба, след което загребаха обратно към сушата; там се разделиха, като оставиха лодката с моряците на брега.
— Антонио — каза един от моряците, когато отново отблъснаха лодката и бавно я насочиха към корабостроителницата, за да не остане на сухо при предстоящото настъпване на отлива, — виждал съм някъде този човек.
— Кой човек? — попита Антонио. — Лейтенанта ли? Ами сигурно, можеш да го видиш по два пъти на ден при дебелата вдовица, стига да имаш желание и пари да пийнеш нещо.
— Не, нямам пред вид него — промърмори първият моряк, като поклати глава, — а онзи чернокосия, с големия пластир на челото… carajo! Цяла сутрин ми се върти в главата, откак се е качил в лодката… и не е свързано с нещо добро… diablo12, ама че бледо и мрачно лице има този приятел, хич не ми се ще да го срещна самичък вечерно време из планините!
— А той от дълго време ли е във Валпарайсо? — попита Антонио.
— Не знам — промърмори другият под носа си все още замислен, — днес го видях тук за първи път, то трябва пак да се поразровя из паметта си да видя дали няма да го открия все пак някъде сврян из ъглите й. Не може да се каже, че лицето му е толкова обикновено, та да бъде така скоро забравено.
— Ами — каза Антонио, — скитал си може би шест-седем години по различни военни кораби, а там човек вижда какви ли не лица… сигурно си присъствувал и на онази история с Тенарес… по дяволите, как ми се иска старият веднъж завинаги да разглоби този пиратски сандък, защото това гребане насам-натам ми омръзна страшно много.
Неговият другар не му отговори, мислите му бяха твърде много заети — ликът на непознатия витаеше в главата му и когато най-сетне стигнаха сушата и завързаха лодката за един от коловете, той се заизкачва нагоре по брега, като непрекъснато се почесваше зад ухото. Горе седна на една купчина дърва, потъна в мислите си и зачака връщането на своя капитан.
Тревогата
Дните на шести, седми и осми август изминаха, без нашите познати от предишните глави да се срещнат отново. Междувременно работите на борда на изоставения кораб се вършеха колкото се може по-бързо и тъй като хората рядко успяваха същата вечер да пренесат на борда на другия кораб извадения твърде скъпоценен материал, те обикновено оставаха да спят на „Реконосидо“. Четиримата не можеха да бъдат уплашени толкова лесно от един призрак. Все пак не им се искаше да слизат във вътрешните помещения и затова бяха предпочели да издигнат на палубата нещо като палатка, в която можеха да спят великолепно, защото въпреки настъпването на дъждовния период нощите бяха топли и сухи.
Но на 8 август — ден, много добре познат на всички — те направиха така, че приключиха напълно работата си до вечерта, прибраха си вещите и слязоха на сушата. Старият капитан имаше пълно право, на никого от тях не би хрумнало да прекара тази нощ на пиратския кораб и за десеторно, дори за петдесеторно по-голямо възнаграждение. Освен това всичко, което оставиха, с изключение на инструментите си, бе здраво закрепено и заситено; но дори и по палубата да бяха свободно разхвърляни съкровища, тази вечер и най-дръзките крадци на Валпарайсо щяха да потиснат апетита си.
Вечерта на осми в пивницата на сеньора Фостеро отново се бе събрал същият кръг от посетители, обслужвани от приветливите момичета. Поне старият капитан и нашият млад приятел бяха седнали на
