Той съблече ловната си риза, свали легинсите и с един скок се хвърли във водата от брега, висок на това място към два метра. Гмурна се няколко пъти, а после доплува обратно до сушата. След това, без да си прави труда първо да се облича, той се затича навътре в гората, откъдето скоро се върна, яхнал едно пръхтящо пони. Грабна дрехите и оръжията си и креолът едва бе успял да възседне своя кон, когато индианецът му направи знак с ръка да го последва.
— Ами твоите другари — каза в този момент Сейнт Клайд, — какво можем да направим ние двамата сами?
— Ела — каза индианецът, — ела! Да не би да искаш да останеш тук до утре, за да ги слушаш как ломотят „още уиски!“, „още уиски“? Те са чоктави… трябва да тръгвам… ще дойдеш с мен… двамата сме достатъчни!
Изобщо не дочака какъвто и да било отговор от своя придружител, а с отпуснати юзди препусна към Мисисипи, там отново се хвърли във водата, за да се отърси от въздействието на Огнената вода, а после облече малкото си дрехи и измъкна от крайбрежния гъсталак едно скрито там кану. Сейнт Клайд седна в средата на леката лодка, държейки във всяка ръка юздите на един кон, за да води плуващите от двете страни животни, докато индианецът бързо и ловко насочваше лодката през широката буйна река.
Отначало индианците, а после и прехвърлянето през реката отнеха на Сейнт Клайд толкова много време, че когато се добраха до западния бряг, слънцето вече залязваше. Оттук нататък креолът трябваше да поеме водачеството и той заведе тъй случайно намерения брат на Саис при съдията. Пътьом Ветако, така се казваше рикарът, му разказа, че навремето тръгнал по следите на отвлечената си сестра, догонил разбойника и го убил. Но напразни останали неговите дълги скитания, за да открие похитената девойка, продадена от престъпника преди срещата му с Ветако. Отчаян, младият вожд най-сетне се присъединил към отряд чоктави, които ловували в горите на Луизиана и продавали убития дивеч в най-близките малки градчета. Мъката и трудният живот, който му бил вече дотегнал, го направили безразличен към всичко свято и скъпо за него и той се отдал на пиянство, следвайки по този начин примера на една част от своя нещастен народ.
Двойната баня и силната възбуда от донейде радостната и донейде лошата новина за сестра му го бяха отрезвили напълно. У него отново се пробуди самоувереният и разсъдлив индианец. Той бързо разбра на какви опасности е изложена сестра му. Наистина не беше запознат със законите на белите, обаче знаеше, че за индианеца е много трудно, ако не и невъзможно, да получи обратно нещо, на което те веднъж бяха сложили ръка.
Когато най-сетне се добраха до дома на съдията, се бе спуснала непрогледна нощ. Но, изглежда, че за малкото изминали часове бяха настъпили важни промени. Откъм границите на северните мисисипски щати бяха пристигнали полицаи, които преследваха някакъв плантатор и неговия съучастник. До Уотърлу бегълците се движили заедно, но, изглежда, след този град се разделили и двама от преследвачите препуснали надолу по брега на реката, за да им отрежат пътя за бягство в тази посока. Останалите полицаи тръгнали по една диря нагоре по реката, та доколкото е възможно да попречат на бегълците да навлязат във вътрешността на щата и да се доберат до тексаската граница.
А съдията, който също бе получил съобщение за случилото се, заподозря най-напред непознатия, посетил плантацията на Боуфорт, и още през късния следобед изпрати човек към Фолс Ривър, за да го арестува, и то не заради индианката, а по подозрение, че е съучастник на търсените крадци на роби. А същевременно съдията се надяваше по този начин да разкрие истината за Саис — дали е била робиня, или е била отвлечена от племето си…
Сейнт Клайд започна да настоява да бъде отложено предаването на Саис, с което съдията този път с удоволствие се съгласи, само че се налагаше да изчакат завръщането на помощник-шерифа, тъй като самият шериф имал работа нагоре по реката, а двамата полицаи надолу по течението й. И тъй за свое най- голямо неудоволствие креолът се видя принуден да чака връщането му. Той предложи сам да вземе и да отнесе писмото, но съдията каза, че не било законно, и го утеши — няколкото часа сигурно нямало да имат никакво значение, тъй като и бездруго самият той още в ранни зори трябвало да бъде край Фолс Ривър и можел да предпази момичето от отвличане в робство. Обаче помощник-шерифът не идваше и не идваше. Час след час те чакаха, изпълнени с нетърпение, и най-сетне съдията извика ядосано:
— Чумата да го тръшне този обесник! Ще трябва внеса предложение, щото шерифът да вземе да уволни тоя немарливец Фриц Хейд! Вече направо за нищо не става! Нарязва се до козирката, разрешава на мулатките край Фолс Ривър да го правят на маймуна и не си гледа задълженията!
— Да тръгна да го пресрещна — замоли се Сейнт Клайд, — може би се бави нейде по пътя…
— Няма да имате кой знае каква полза — обади се съдията, — той държи в тайна местата, където се развлича. Но не дойде ли до зазоряване, аз самият тръгвам с вас и тогава на място веднага ще уредим работата.
Прекараха нощта неспокойни и възбудени. Рикарът не можеше да проумее защо всъщност се бавеха, и все искаше да тръгне на път, за да освободи сестра си и да отмъсти за нея.
Навярно вече минаваше два часът и замлъкването на жабите показваше, че утрото не беше далеч, когато изведнъж… някой силно заблъска по външната врата. Един от робите отвори и нагоре по стъпалата се втурна не помощник-шерифът, а един полицай. С кратки думи той съобщи, че Питуел бил отвлякъл онези негри от плантацията и вече не можело да бъде намерен край Фолс Ривър. А надзирателят на Боуфорт сигурно също бил негов съучастник, понеже и той, вероятно предупреден, бил потеглил на път посред нощ заедно с току-що купената индианка, която обаче съвсем не го била последвала доброволно, та надзирателят я бил отвел с една от обикновените негърски вериги.
— Уа! — възкликна Ветако и скочи на крака. — Да тръгваме… да тръгваме, трябва да тръгваме!
Сейнт Клайд взе шапката си и се накани да го последва. Съдията обаче се изпречи на пътя им и ги помоли малко да почакат. После им обясни, че със сила едва ли биха постигнали нещо, докато не се съберат достатъчно плантатори, към които двамата да се присъединят. Но, разбира се, че събирането им щяло да продължи поне до обед, и ето защо той искал да помоли двамата да обединят силите си с неговите полицаи и да уведомят за случилото се всички плантации колкото може по-скоро. И ако спасяването на Саис по този начин се забавяло с няколко часа, от друга страна, щяло да бъде по-сигурно. Ала нито креолът, нито индианецът искаха да чуят нещо за подобен план. Те бързо се завтекоха към конете си и в пълен галоп полетяха по пътя, водещ към мястото, откъдето надзирателят бе потеглил, за да поемат оттам по следите му.
Първите слънчеви лъчи бяха покрили вече с пурпур върховете на кипарисите, когато ездачите пристигнаха в плантацията на Боуфорт. Но тук цареше трескаво оживление. От почти всички съседни поселища се бяха стекли плантаторите, въоръжени с двуцевки, ножове и харпуни. Както научи Сейнт Клайд, един отряд бил вече препуснал напред, за да се опита поне да забави бегълците. Двамата мъже останаха тук само колкото да узнаят най-важното. Набързо се осведомиха накъде се беше насочила двуколката на надзирателя и като вихрушка се втурнаха с конете си подир нея.
А именно тази двуколка бе станала причина в плантацията да възникнат подозрения по-бързо, отколкото бе очаквал Дъксън. Неколцина негри, към които той винаги се бе отнасял жестоко и нечовешки, съобщиха на господаря си своите предположения, както и че известен брой от робите, повечето от които шпиони на надзирателя, също били изчезнали и по всяка вероятност били избягали.
Освен това още през деня Дъксън бил принуден да остави новозакупената си робиня под надзора на старата негърка, понеже Гейбриела твърдо настоявала за това, а той пък се опасявал да не би с упорития си отказ да събуди някакви подозрения. Всичко това позабавило нощното му бягство, което той, предупреден от един пратеник на Питуел, много искал да ускори. Та ето по какъв начин се стигна дотам, че още на доста мили от сборното място надзирателят долови зад гърба си тропота на бързо галопиращите превъзходни коне на своите преследвачи. Но щом долови ехтящия шум от конски копита по твърдо отъпкания път, той незабавно отби в коритото на един пресъхнал поток. Неговите негри бяха препуснали вече далеч напред към посочената им местност, възседнали коне, откраднати или от техния господар, или от съседите му, и Дъксън се бе надявал бързо да ги догони. За момента неговата военна хитрост има пълен успех, защото плантаторите, слабо запознати с разчитането и преследването на дири, забелязаха отклоняването на двуколката твърде късно и продължиха да следват посоката, нададена им от самите негри, понеже не искаха да се връщат и излишно да губят време. Та нали по-късно на сборното място без съмнение щяха да заловят всички.
