Дъксън, запознат с всяка педя земя из тези блата и гори, знаеше, че ако продължи пътя си покрай един неголям гъсталак, щеше да се натъкне на доста рядка горичка, където бе необходимо да се пребори само с корените на кипарисите. А само на четвърт миля оттам блатистата местност се пресичаше от друг път, който също водеше нагоре към мястото, където един ръкав на реката пресичаше голям неин завой. Добереше ли се веднъж до онзи път, беше сигурен, че всички негови преследвачи щяха да изгубят следите му.
Ала той се натъкна на една неочаквана съпротива — съпротивата на Саис. Докато все още пътуваха по пътя, клетата девойка не губеше надеждата, че ще бъде застигната от своя любим. Но щом се видя в усамотеността на гората, изцяло във властта на един човек, който я отвращаваше и плашеше, тя сметна вече участта си за решена и с отчаяни усилия се опита да измъкне ръцете си от веригите и да се освободи.
— Стой мирна, по дяволите! — изръмжа надзирателят, който и бездруго не беше в блестящо настроение. — Иначе ще те халосам с дръжката на бича по кратуната, та да мирясаш! Чу ли?
Изтощена, Саис се укроти за няколко мига, но после отново напрегна всички сили и успя да разкъса ако не веригата, то поне въжето, което стягаше китките на ръцете й. След това незабавно измъкна парцала от устата си, нададе отчаян вик за помощ, който проехтя толкова силно и неочаквано в ушите на впрегнатото в двуколката пони, че то направи скок встрани и се втурна навътре в гората. Резкият завой изтръгна юздите от ръцете на Дъксън, който също се изплаши от вика на Саис, а още в следващия миг едното колело на леката двуколка се блъсна в един кипарисов корен и тя се преобърна. Дъксън и индианката отхвръкнаха в гъсталаците.
Побеснял от гняв, негодникът скочи на крака, но на първо време цялото му внимание се насочи към понито. Двуколката носеше цялото му имущество и всичките му пари и ако конят му избягаше, той бе загубен. Ето защо той бързо грабна юздите на животното, което се изправяше на задните си крака, и толкова силно го дръпна назад, че бялата пяна от муцуната му се смеси с кръвта от изранената му уста. А после, докато изплашеното конче стоеше треперещо на едно място, той напрегна сили и отново изправи двуколката.
Но ето че вече целият му гняв се насочи към причината за тази злополука — Саис, която, зашеметена при падането, в този момент отново се бе съвзела и изправила на крака и пак нададе силни и пронизителни викове за помощ.
— Хиляди проклятия! — изкрещя Дъксън, нахвърли се върху отстъпващата назад Саис, замахна с дръжката на бича, пълна с олово, и така замахна към главата й, че сигурно щеше да я убие, ако я беше улучил. Но Саис посрещна удара с веригата на ръцете си.
Дъксън се накани да повтори удара, обаче тъкмо в този миг съвсем ясно и отчетливо, макар и още отдалеч, през гората долетя някакъв пронизителен див крясък и ръката на негодника се отпусна, а той внимателно се ослуша. В този момент Саис изглеждаше като издялана от мрамор — тъй вцепенена и неподвижна гледаше тя в посоката, откъдето се бе разнесъл викът.
— Идват неколцина ездачи, ама те препускат по пътя — промърмори надзирателят под носа си. — Чумата да ги тръшне, тази работа става опасна, ела, гълъбчето ми, и вече бъди разумна. Ха си викнала, ха съм те убил!
С тези думи той се наведе, улови все още заслушаната девойка и понечи да я отнесе на ръце до двуколката. Но щом я докосна, Саис сякаш почувствува нов прилив на смелост. С всичката сила, на която бе способна, тя вдигна високо веригата, оковала ръцете й, и я стовари върху главата на своя похитител така, че зашеметен, той пусна момичето и залитна назад. И отново проехтя викът за помощ на нещастната девойка, още по-силно и по-настоятелно. А Дъксън, обезумял от болки и гняв, щом дочу идващите в отговор непрекъснато приближаващи се викове, светкавично измъкна широкия си нож от капията, нахвърли се върху ужасеното потръпващо момиче и заби острата стомана в гърдите му.
Смъртно ранена, Саис политна и падна в пожълтялата шума. А Дъксън с панически скокове хукна към двуколката, трескаво измъкна дебел портфейл, тикна го под жилетката си и после преряза страничните ремъци на впряга. След това преметна през рамо една двуцевка, възседна коня и след миг изчезна в гъсталака.
Едва се измъкна от него, когато откъм другата страна двама конници изхвръкнаха от храстите, но като ударени от гръм дръпнаха поводите на животните си. Няколко секунди останаха неподвижни, после един от тях с безумен вик скочи от седлото и се хвърли на земята до кървящото тяло на девойката. А индианецът изпъна тяло на гърба на коня си, проточи врат и с немигащи очи се заслуша внимателно към гората. Изведнъж слухът му сигурно долови някакъв далечен шум, понеже, без да погледне повече към смъртно ранената девойка, той смуши с пети хълбоците на жребеца си, който отстъпваше назад пред миризмата на кръвта, и се понесе след избягалия убиец.
Нито дума не пророни, а погледът му не се откъсваше от следите, оставени в меката почва. С юздите на коня в едната ръка и с карабината в другата, той препускаше през гъстата гора. Бе яздил не повече от петстотин метра, когато забеляза своя враг, който тъкмо режеше един от заплелите се в храсталака ремъци за впрягане. А това забави за кратко време бягството му.
Дъксън се огледа и в много бързо приближаващия се ездач различи някакъв индианец, но в първия миг се поколеба дали би трябвало в негово лице да вижда враг, понеже той самият бе общувал с потомци на диви племена и знаеше, че те рядко се съгласяват да се месят в спорове и свади между бледолики. В следващия миг обаче му хрумна, че убитото момиче също принадлежеше към нещастния народ на индианците. Видя как младият индианец внезапно дръпна поводите на коня си и вдигна карабината. Червеникаво пламъче проблесна в зловещия сумрак на девствената гора.
Надзирателят почувствува, че е ранен, но не му остана никакво време да се погрижи за раната си. Той вдигна своята двуцевка, за да простреля връхлитащия индианец, ала томахокът на червенокожия улучи левия му лакът и изстрелът отиде на вятъра. Само няколко едри сачми одраскаха рамото на Ветако и преди още убиецът, обременен от съзнанието за вината си, да успее да запъне и второто петле на своята двуцевка, куршумът на сина на вожда сложи край на живота му.
В това време младият креол бе коленичил до тялото на девойката, чиято кръв изтичаше. Вярно, че той бързо и предпазливо превърза раната й, ала вече бе твърде късно. Той долови тропота на прелитащите покрай него преследвачи, стичащи се от всички страни на околността, за да предотвратят отвличането на негрите. Но болката, причинена му от смъртта на девойката, го правеше съвсем глух и безразличен към всичко, което го заобикаляше.
Когато се посъвзе, рикарът беше вече край него. Той загърна трупа на сестра си в своето одеяло и го положи пред седлото напреко на коня.
— Ветако, какво ще правиш? — извика креолът изплашен и се изправи. — Накъде отиваш?
— Ще отнеса на племето на рикарите тленните останки на дъщерята на неговия вожд — каза младият индианец с мрачна усмивка. — Ще им кажа, че това са мирните дарове, които им изпращат белите. Заграбиха ни земята, а ето и кръвта, с която искат да я наторят… сбогом!
— Ами бандитът? — попита Сейнт Клайд, който все още не се беше съвзел напълно.
Но без да продума повече ни дума, рикарът се метна на седлото зад мъртвата, заби пети в хълбоците на пръхтящото животно и в следващия миг изчезна от погледа на белия.
Междувременно втурналите се в това преследване плантатори настигнаха Питуел и с обичайната бързина, с която се наказваха всички подобни престъпници, го обесиха на първото срещнато дърво. Впрочем в портфейла му се намериха достатъчно доказателства, че десетократно е заслужил смъртта си, а и произходът на индианката бе поставен извън всяко съмнение благодарение на едно писмо, намерено в съучастниците му.
Когато по-късно проследиха дирите на двуколката, за да заловят и надзирателя, хората откриха следите на борбата, както и малката двуколка. А недалеч от това място, полуоблегнат на ствола на едно младо дърво, лежеше трупът на креола с пистолет в десницата.
Информация за текста
© 1987 Веселин Радков, превод от немски
