Фридрих Герстекер
Ловци на роби край Мисисипи
Палещото септемврийско слънце изпращаше почти отвесно лъчите си върху необятните поля с памук и захарна тръстика, върху ширналите се блата и прерии на Луизиана. Цялата природа си почиваше или по- скоро изглеждаше отпаднала и немощна, съсипана и обезсилена. Пламвалите й пори с копнеж очакваха нощната роса, която щеше да напои чезнещата от жажда земя, да възвърне свежия цвят на дърветата, а на цветята аромата. Жаркото слънце караше плантатора да се оттегли в най-отдалечения ъгъл на прохладното си жилище, където, зад спуснатите жалузи, с кристална чаша, пълна с вино, до себе си, той лежеше замечтан в плетения си люлеещ се стол и се развличаше — с една дълга сребърна лъжичка гонеше из чашата разхладителните ледени парченца.
А навън из нивите, превили голи гърбове под слънчевата жар, се точеха дълги редици от черни роби — мъже, жени и деца с големи кошове, където събираха пухчетата на памука, измъквани от твърдите семенни кутийки. В сянката на един пекан1 с голям кожен камшик в ръката стоеше облегнат на стеблото главният надзирател и прозявайки се, обхождаше с поглед пъшкащите берачи. От време на време извръщаше глава и поглеждаше към близката господарска къща, която привличаше окото му с една по-приятна гледка.
Десет стъпала водеха към дългия балкон на господарската къща, потънал в сянката на високи хининови дървета и две цъфнали магнолии. Пълзящи бели рози се виеха нагоре по украсените с дърворезба колони, достигайки дивата лоза, която под ниския сенник провираше сред нежните розови пъпки своите напращели сини гроздове. Във вътрешността на помещението, наподобяващо беседка, покрай стените бяха поставени редки тропически и северни растения, които смесваха благоуханията си с аромата на избуялите около тях пълзящи рози.
Но не само цветя и плодове украсяваха входа на дома на богатия Боуфорт, известен и уважаван като един от най-заможните плантатори по течението на цялата Фолс Ривър, не само разкошни цветове се полюляваха от едва забележимия западен вятър, идващ откъм обширната водна площ на Коварната река, а и между колоните, обкичени с цветни пъпки и плодове, ръката на малко негърче неспирно полюляваше пъстър изкусно изплетен хамак, в който лежеше дъщерята на плантатора, пленителна чернокоса креолка.
Около нея бяха пръснати току-що откъснати цветя и големи кадифени магнолиеви листа, върху които с помощта на игла тя бе изобразила и изписала различни фигури и имена. Из хамака и по стоящата наблизо масичка се търкаляха френски списания и модни журнали. Всичко това показваше, че младото момиче бе опитало какво ли не, за да убие скуката си.
Та нима загорелият от слънцето мрачен надзирател на негрите се осмеляваше да вдигне поглед към красивата и богата дъщеря на плантатора? Не, той добре знаеше колко много тя го мразеше, как се отвращаваше от него. Известна му бе пропастта, която зееше между него и момичето във всяко отношение. Не, не Гейбриела Боуфорт, а едно друго същество привличаше погледа му.
До Гейбриела се беше облегнала девойка със своеобразен чар, една индианка. Държеше в ръка ветрило от пъстроцветни паунови пера, с което вееше хлад на плантаторската дъщеря и отпъждаше жужащите наоколо насекоми. Тъмният бронзов цвят на кожата й, та даже цялата й стойка и поведение издаваха дъщерята на дивите гори. Само обичайната за индианците дълга и права гарвановочерна коса беше при нея леко накъдрена и имаше синкав оттенък, който е присъщ на квартеронките. Тя носеше лека рокля, кроена и шита по начина, използван от нейното племе. Колан, извезан с пъстри мъниста, стягаше роклята й над кръста и заедно с два коралови наниза (единият около врата, а другият около слепоочията) представляваше единственото украшение на девойката. Само мокасините й, направени от мека щавена кожа, още издаваха изкусната ръка на Недаунис Аис (Малката дъщеря), или просто Саис, както за по-кратко я наричаше Гейбриела.
Но колкото хубави и очарователни бяха и двете момичета, толкова по-мрачни мисли, изглежда, терзаеха Саис. Дали си мислеше за съдбата на своето племе, на целия свой народ? Прогонен от земята, който някога му принадлежеше, почти изтребен от оръжията и огнената вода на белите, той се бе оттеглил в Далечния запад, а тя остана да прислужва при един потомък на онази насилническа раса, макар самата тя по право и рождение да бе господарка на тази земя. Сигурно е, че би имала достатъчно основание да бъде тъжна по тази причина. Но не беше това, не я измъчваше и мисълта, че е принудена да служи някому. Саис мислеше за родителите си, от които бе отвлечена чрез коварна хитрост.
Гейбриела забеляза сълзи в очите на Саис.
— Саис, мила моя Саис, какво ти е? — попита съчувствено младата креолка.
Саис стисна дланта на Гейбриела и я погледна в очите, но после погледът й се отмести към малкото чернокожо момиченце, което полюшваше хамака, Гейбриела разбра този знак и каза:
— Пиканини2, я слез долу и виж дали по пътя не се задават някакви гости.
Малкото същество се втурна надолу по стълбите, за да изпълни заповедта на своята „мисус“. Гейбриела погледа няколко мига подир него, а после се обърна към Саис:
— Ето, видя ли, детето го няма, кажи ми сега най-искрено какво ти тежи. Сигурно ще мога да ти помогна.
— Ще научиш всичко — прошепна Саис, — може би наистина е по-добре да го знаеш, защото, ако…
Тя внезапно замлъкна и скри лице в ръцете си.
— Но за бога, какво ти става — рече умолително Гейбриела, — никога не съм те виждала такава!
— Изслушай ме — каза индианката с малко по-спокоен глас, — с няколко думи мога да ти доверя всичко. Макар да съм още млада, вече преживях ужасни неща. Аз съм единствената дъщеря на един вожд на рикарите, а малка част от нашето племе (твоите братя избиха почти целия ми народ) се беше заселила близо до земите на осагите — между тях и чероките. Баща ми беше приятел на бледоликите, той разбираше, че те ни превъзхождат. Тъй като дивечът непрекъснато оредяваше и не можехме да живеем повече само от лов, той мислеше, че единственият начин за спасение на жалките останки от неговото племе е да заживеят с нравите и обичаите на победителите си, да обработват ниви и да се спогаждат с белите. Ето защо всеки бял бе добре дошъл в нашата колиба и баща ми се държеше дружелюбно с всички. Само веднъж у него се пробуди старият почти изчезнал воински дух, и то когато един бледолик, груб и неприветлив човек, когото ние посрещнахме сърдечно, започна да се държи към мен нахално и да ми досажда. На края дори каза, че нямало защо да се правя на толкова студена и недостъпна, защото, както съвсем ясно доказвала и косата ми, съм била само някакъв си малък… нигър3.
Стрела да беше улучила баща ми, нямаше да скочи тъй бързо от мястото си. Той бе един от най- знатните воини на племето си, а майка ми — дъщеря на сиукски вожд. Навремето при някакво нападение той я отвлякъл, обикнал я и после се оженил за нея. Затова думите на белия нараниха толкова много гордостта му и подтикван от ярост и гняв, той измъкна томахока от пояса си и го запрати в главата на своя гост.
Бледоликият рухна на земята в безсъзнание. Но още в същия миг баща ми бе пронизан от мъчителната мисъл, че е нарушил закона за гостоприемството. Той се втурна към падналия човек, прегледа раната му и започна да се грижи за него като за свой собствен син чак докато оздравя и вече бе в състояние да напусне нашето селище.
Но онзи човек се оказа цял сатана. Полученият удар изпълни сърцето му е ярост и жажда за отмъщение. Докато все още изчакваше при нас да оздравее, той скришом огледал най-подробно нашия дом и цялата му околност и само след три нощи тайно се завърна със своите съучастници. Тихомълком нападнаха къщата ни, повалиха с удари стария ми баща, който се канеше да се нахвърли срещу тези бандити, мен ме вързаха, затъкнаха ми устата, качиха ме на един кон и в бесен галон ме отвлякоха по посока на Голямата река4.
Когато дойдох на себе си, беше дълбока нощ. Усещах, че препускаме по твърд тесен път между ниски дървета и храсталаци, защото тропотът на конските копита ехтеше надалеч из притихналата пустош. Каквито и да бяха помислите на разбойниците спрямо мен, те вероятно се страхуваха от незабавно преследване, понеже, без да си дават отдих, продължаваха да бързат, докато не достигнаха най-после едно
