нахвърли Сейнт Клайд, ако Гейбриела не се беше втурнала срещу младия креол и не го закле да пощади баща й. А в този момент между двамата застана и надзирателят, който подвикна на младия човек:
— Мистър Сейнт Клайд, искам най-приятелски да ви предупредя повече да не приказвате излишно. От този миг нататък ми е възложено да бдя над госпожицата и онзи, който се опита да защитава моите роби срещу мен самия, ще получи цяла педя студена стомана в тялото си!
При тези думи той измъкна изпод жилетката си своя масивен леко закривен нож.
Клайд не беше въоръжен, а и знаеше, че ако някое чуждо лице незвано се намесеше в работите на надзирателя или робовладелеца, законите изцяло ги закриляха. Неотдавна по подобна причина в Охайо бе застрелян един аболиционист, без след това убиецът да бе имал някакви по-големи неприятности от един петнайсетминутен разпит. Тъй че засега Сейнт Клайд бе принуден да отстъпи пред грубата сила, но се закле в себе си, че ще спаси Саис.
— Мистър Боуфорт — каза той възбудено, обръщайки се още веднъж към плантатора, — ще отговаряте пред мен за жестокото си поведение към това нещастно момиче, но засега нямам власт да се противопоставя на насилствената ви постъпка. Ще отговаряте за всичко, каквото направите със Саис, а бог ми е свидетел, че отсега нататък ставам неин закрилник — законите на щата трябва да ми окажат помощ и ще ми окажат. Сбогом, госпожице Боуфорт, и не изоставяйте нещастната Саис!
Междувременно надзирателят бе направил знак на двама негри, които тъкмо внасяха различни инструменти в къщата, и щом се приближиха, им подвикна:
— Отнесете момичето в колибата на майка Бети, а ти, Бен, ще останеш там да я пазиш. Отговаряш с черната си кожа за нея, жив ще те одера, ако я оставиш да избяга.
— Не се страхува, масса — каза негърът ухилен, — ама кое момиче? Аз не вижда момиче за взимане. Мисус Саис ли?
Сейнт Клайд се втурна надолу по стъпалата, метна се на коня си и препусна към Мисисипи. Гейбриела превърза кървящото чело на Саис със собствената си кърпа. А двамата негри пулеха очи ту към един, ту към друг от присъстващите и не можеха да проумеят какво се бе случило, докато най-сетне един вик на надзирателя и заплашително размаханият камшик им напомни да изпълнят дадената им заповед. Те вдигнаха индианката от земята и я отведоха в една от ниските негърски къщурки, които, построени в дълги равномерни редици, обграждаха господарския дом и доста наподобяваха на някое подредено село. Гейбриела се оттегли в стаята си, а мъжете, този път бе поканен и надзирателят, насядаха около масата. Изглежда, Боуфорт искаше с помощта на добре изстуденото бледорозово вино да прогони и гнева, и лошото си настроение. Преди да си легне да спи, той благодари на непознатия, че го е освободил от позора да държи под покрива си редом с белите и някакъв „проклет негритос“. Мистър Питуел получи стая за спане, но каза, че въздухът бил приятно хладен, и предпочете още около четвърт час да се разхожда по брега на реката заедно с надзирателя. Двамата закрачиха по една алея, обградена от хининови и декоративни дръвчета, отправяйки се към входа на плантацията, който бе засенчен от гъсто засадени смокинови и портокалови дръвчета.
— Я слушай, Питуел — каза Дъксън, като спря при смокините, — пак ли изигра един от твоите стари номера, а? Има ли момичето негърска кръв, или няма?
— А теб какво те засяга? — промърмори Питуел, оглеждайки се боязливо. — Нали тук никой не може да ни подслуша?
— Жив човек няма. Но ела, трябва да ми разкажеш всичко, проклет да бъда, ако тая работа е чиста. По дяволите, приятелю, не бъди толкоз потаен! Никой от нас двамата няма да предаде другия, нали?
— Е, добре, ще узнаеш всичко, обаче нека се махнем оттук и излезем на открито — прошепна Питуел, — между дърветата не се чувствам в безопасност.
Двамата „достопочтени мъже“ се насочиха към брега на Фолс Ривър и хванати под ръка, започнаха да се разхождат насам-натам покрай реката. Питуел откровено разказа на своя приятел и съучастник цялата история, но същевременно му заяви, че макар и да се чувствувал доста сигурен, все пак не искал да изчаква, докато младият фукльо Сейнт Клайд изпълнел заплахите си, а още на другия ден в ранни зори щял да потегли на път.
— Нещата се нареждат чудесно! — каза надзирателят. — И аз мисля да си оправя сметките с Боуфорт и да напускам и ако останеш още ден-два, може би ще мога да те придружа. Тогава ще е по-лесно и да се пресметне стойността на дообрания памук. Не ми харесва вече тук край тази река, искам да отида в Тексас и да си купя собствена плантация.
— Какво? Нима вече напечели толкоз много? Бързо е станало — отвърна Питуел през смях.
— Ами би трябвало да си голям глупак — рече надзирателят усмихнат, — ако за три години в такава голяма плантация не спестиш някоя хубава сумичка.
— Нямам нищо против да те почакам — каза Питуел, — обаче не мога, трябва да гледам да продам момичето. Първо, тук не се чувствам съвсем в безопасност и второ… имам си и друга работа. Едва ли можеше нещо друго да ми бъде по-добре дошло от туй, че отново я намерих. Дявол знае как това нежно същество се е спасило от удавяне. Със собствените си очи я видях как потъна, пък и ръцете й бяха вързани!
— Индианците могат да плуват и да се гмуркат като риби — обади се Дъксън, — но знаеш ли какво, Питуел, аз ще купя от теб малката!
— Какво? Ти? Ами креолът?
— Да върви по дяволите! Поемам върху себе си цялата отговорност.
— А ще я купиш ли на цената, която мога да й взема? — попита предпазливо Питуел като всеки истински янки. — Готов ли си да понесеш загубата, ако се появят индианците и си я поискат обратно като дъщеря на техния вожд?
— Да, разбира се — възкликна подигравателно надзирателят, — обаче тъкмо заради това би трябвало да я получа по-евтино… давам ти двеста долара.
— Охо, това е твърде малко! Не забравяй, че момичето струва осемстотин.
— Ако те изоставя на произвола на съдбата, няма да струва и петдесет цента — обади се Дъксън злъчно.
— Не, приятелю, бога ми, двеста са твърде малко, в такъв случай предпочитам да изчакам. Броиш ли ми триста, твоя е!
— Дадено! Ела с мен у дома, прехвърли документа за покупка на мое име и си вземи парите.
— А ти мислиш ли, че мога да поостана тук още няколко часа, без да се излагам на опасност?
— Ако щеш и няколко години! Веднъж стане ли момичето мое, тогава и цяла Луизиана няма да може да ми я отнеме. Във всички робовладелчески щати законите са на моя страна. Хайде, Питуел, след десетина минути красивата индианка трябва да е моя собственост, а още утре ще предявя правата си над нея. След това цялото й племе да дойде тук и да започне да се кълне — все ми е тая!
Двамата мъже бързо закрачиха обратно към къщата на надзирателя, разположена сред негърските колиби, и там сключиха сделката. Питуел прибра парите, а Саис бе приписана на надзирателя като негова еднолична законна собственост. На сутринта самият Боуфорт щеше да сложи отдолу името си като свидетел.
Междувременно Сейнт Клайд бе пришпорвал коня си тъй безмилостно, че когато спря пред къщата на съдията в Поант Купе, животното остана няколко секунди на крака, олюлявайки се, а после, отпаднало и изтощено, рухна на земята. Без даже и да се огледа, младият човек се втурна нагоре по стъпалата, връхлетя в стаята на съдията, с кратки думи му разказа случилото се и го призова да му окаже помощ. Съдията беше доблестен мъж, строго спазваше правните норми и бе човечен в изпълнението на своя дълг. Но щом чу за издадения документ за покупка, той замислено поклати глава. Знаеше силата на подобно писмено доказателство.
— Млади човече — каза той след продължително мълчание, като погледна загрижено креола в очите, — работата е лоша. Все пак ми се струва, че гледате на цялата история доста романтично, но даже всичко да беше точно тъй, както го описвате, пак не виждам по какъв начин биха могли да се променят нещата. А дори да сме твърдо убедени, че с младото момиче са постъпили незаконно и несправедливо, пак не бива ние да действуваме противозаконно.
— Но все пак нали не бихте допуснали да заловят и продадат една свободна индианка? — извика гневно Сейнт Клайд. — Та същото би могло да се случи на всеки бял, стига двама негодници да се съюзят, да
