инстинктивно, с рязко движение смъкна кърпата и смаяно възкликна:
— Мътните го взели… моята робиня!
— Вашата… какво? — извика Боуфорт. — Ваша робиня? Човече, да не сте се побъркали! Тя е индианка, а те не се продават.
— Не е вярно! — намеси се Гейбриела, силно изплашена, и се опита да изправи изпадналото в несвяст момиче. — Това е безсрамна лъжа! Тя е била отвлечена, било е извършено престъпление! Саис е тъй свободна, както и самата аз, нямате право да посягате на нея!
— Настоявам да ми бъде върната собствеността — каза непознатият с мрачно изражение и бръкна в един джоб на връхната си дреха, откъдето извади връзка документи. — Ето нейния документ за покупка — продължи той, обръщайки се към плантатора, — баща й беше индианец, а майка й мулатка. Погледнете само косата й. А ако не ви стига сегашната й уплаха като доказателство, че не може и дума да става за грешка, то тогава вижте тук описания белег на лявото й рамо.
Боуфорт прегледа мълчаливо написаното и после пристъпи към Саис.
— Татко, за бога! — извика Гейбриела в панически страх. — Не бива да вярваш на този човек, всичко е измама!
— Гейбриела — каза баща й дружелюбно, но строго, — ти не можеш да се месиш в тази работа. Ако белегът не съществува, в което искам да вярвам, в такъв случай обвинението е несъстоятелно. Обаче ако белегът е налице, тогава тази никаквица няма да остане и пет минути под моя покрив. Знаеш, че държа на думата си. И бездруго, ако това същество има негърска кръв в жилите си и се е осмелило да се храни на една маса заедно с бели хора, заслужава бесило.
— Татко, заклевам те в името на всички светии, този документ е подправен! Саис ми разказа всичко, била е отвлечена, баща й е бил пребит, а тя самата е била хвърлена в едно кану!
— Измишльотини — Питуел поклати глава усмихнато, — госпожице, срещали ли сте досега избягал негър, който да няма скалъпена някоя такава правдоподобна историйка?
— Татко… татко! — замоли се Гейбриела и се опита да го задържи. Но той гневно я отблъсна и извика:
— Е, ама скоро търпението ми ще се изчерпи. Нищо няма да сторя на момичето. Ако е индианка, тя е свободна като всички нас, но намеря ли… по дяволите, ето го! Мистър Питуел…
— Чакайте! — извика Гейбриела, чийто поглед често и боязливо се бе извръщал към наблизо минаващия път. — Чакайте! Ето че идва мистър Сейнт Клайд. Нека само се приближи, той може да попречи, не бива да допуска да се случи подобно нещо…
— Мистър Сейнт Клайд да върви по дяволите! — каза гневно старият плантатор. — Нима може да се намесва в правата на един непознат нему човек? Мистър Питуел, момичето е ваше и нека благодари на дъщеря ми, че няма да отнесе и порядъчна порция бой с камшик. Проклятие! Негритос, който е тъй нахален да отрича цвета на кожата си!
— Можем да я оставим до утре сутринта в някоя от негърските колиби — каза Питуел, приближи се до нея и протегна ръка към момичето, което все още лежеше в безсъзнание, — в ранни зори…
Навън се разнесоха припряни мъжки стъпки.
— Мистър Сейнт Клайд, помогнете ни! — извика силно Гейбриела, изпаднала в отчаяние. А в същия миг, когато младият човек се появи на вратата, Саис отново отвори очи. Един-единствен поглед й подсказа всичко. За няколко секунди тя подпря глава на рамото на своята приятелка, но после се изправи и се огледа наоколо с безумен поглед.
— За бога, какво се е случило тук? — възкликна Сейнт Клайд, втурна се към треперещото момиче и го подкрепи. — Какво е станало, мис Боуфорт?
— Помогнете на Саис! — отвърна Гейбриела. — Спасете я от този негодник!
Непознатият пребледня от гняв.
— Гейбриела — повиши глас баща й, — вече ми дойде до гуша! Мистър Сейнт Клайд, оставете този негритос сам да се оправя. На един бял мъж не подобава…
— Мистър Боуфорт!
— Да, наистина момичето е робиня, избягала от този джентълмен.
— Това е лъжа — обади се внезапно Саис с горд глас. Думата „негритос“ й бе възвърнала силата и присъствието на духа, тя почувствува, че бе настъпил мигът, от който се страхуваше от толкова време. Но сега пък той бе изгубил вече целия си страховит ореол, а нейното душевно равновесие се бе възстановило. Но напусто остана разказът й с кратки и ясни думи за цялата долна постъпка на мерзавеца, който стоеше до нея, повдигаше рамене и се усмихваше, напусто призоваваше бог за неин свидетел — тя се намираше в Луизиана, един бял я беше посочил като негова избягала робиня, къдравата й коса подкрепяше думите му, но още по-неопровержим изглеждаше документът за покупка, където точно бе описана цялата й фигура. Та нима неотдавна в този щат не бе продадено на търг едно бяло момиче с руси коси и сини очи, но дъщеря на метиска? И щом като това почти бяло момиче все пак оставаше робиня, какво ли можеше да очаква една индианка, поставяна от американеца далеч под него заради кафеникавия цвят на кожата й, ценена от него само малко повече от африканската раса?
Когато всички молби останаха безполезни, Гейбриела поиска да откупи приятелката си от непознатия, но срещу това започна да протестира Сейнт Клайд, и то с такова топло чувство, което му правеше чест, ако бе породено само от чиста човечност.
— Не! — извика той. — Това би означавало да се признае, че тя е презряна негърка! Нека остане тук като свободен човек, а аз ще донеса необходимите доказателства. Мистър Питуел, вие не бива да напускате този район, преди да сте доказали, че повдигнатото срещу вас обвинение е несъстоятелно.
— И кой го обвинява? — избухна Боуфорт. — Кой го обвинява, сър? Някакъв си негритос — неговата собствена робиня! Нима сте толкова глупав да вярвате, че съдът изобщо ще обърне внимание на подобно обвинение? Би трябвало по-добре да познавате законите на щата.
— Самият аз обвинявам този човек — каза Сейнт Клайд, — самият аз, а не това момиче, което не бива да му бъде предавано, докато не се изяснят нещата.
— Ще ви бъде трудничко да наложите своето — отвърна му Питуел със саркастичен смях. — За щастие аз съм добре запознат с тукашните обичаи. Можете да ме обвините, обаче нямате никакво право да ми пречите да си взема собствеността.
— Господине, първо трябва да докажете, че Саис е ваша собственост! — извика Сейнт Клайд.
— Това е доказано, мистър Сейнт Клайд — отвърна студено Боуфорт, — а сега много ще ви помоля да не ни пречите повече. Мистър Дъксън — обърна се той после към надзирателя, който в този момент се появи на вратата, — имайте добрината да отведете тази избягала робиня — при тези думи той посочи към Саис — в някоя от негърските колиби. Но вие носите отговорността за нея!
— Саис ли? — възкликна Дъксън смаяно, едва вярвайки на ушите и очите си. — Саис да е негритос? Ай, ами тогава трябва дяволът да…
— Господине! — извика възмутеният Сейнт Клайд.
— За бога — рече умолително Саис, хващайки го за ръката, — недейте да се опълчвате сега срещу толкова много хора, обърнете се към съдилищата, те трябва да ми помогнат. Нали съм под закрилата на Съединените щати. Баща ми отстъпи земите си на правителството, а те му обещаха подкрепата си. Ще ме задържат само дотогава, докато успея да намеря някой, който да отиде като пратеник до моето племе. Всички ще дойдат тук, за да свидетелствуват, че съм дъщеря на техния вожд. О, ако знаеше само брат ми…
— За тази цел не са необходими индианци — прекъсна я Питуел и се захили, — и аз самият мога да свидетелствувам за баща ти. Ами коя е била майка ти? Метиска — та нима тук пише нещо друго? Тази метиска бе собственост на мой приятел, от когото те купих. И ако той те остави толкоз години при баща ти, направи го само за да получиш някакво възпитание. Но въпреки това ти си оставаше негова робиня.
— Майка ми беше дъщеря на един сиукски вожд — извика Саис — и онзи, който твърди обратното, лъже!
Юмрукът на стария Боуфорт грубо повали нещастницата на земята.
— Какво? — кресна той. — Нима на всичко отгоре тази негритоска гадина в мое присъствие ще нарича един бял човек лъжец? Не й ли стига, че най-напред излъга самия мен и дълго ме води за носа?
Той едва ли щеше да завърши изречението си тъй безнаказано, понеже с гневен вик върху него се
