работа, побързай, Ендимион, и се връщай по-скоро!
Кръглото лице на момчето изчезна под стръмната стълба и само минути по-късно припреният конски тропот показа, че то бе полетяло към Мисисипи по брега на Фолс Ривър.
Междувременно новата надежда, че скоро ще се отърве от всички страхове и грижи, бе успокоила Саис. Тя знаеше, че Сейнт Клайд би направил всичко, което е по силите му, за да я отърве от каквито и да било опасности и тревоги. А ако можеше самата тя да стане обвинителка, тогава, ако действително се появеше търговецът на роби, щеше да се види принуден първо да докаже несъстоятелността на тегнещото над него подозрение. А през това време тя щеше да успее да събере доказателства за индианския си произход. Преизпълнена с благодарност Саис стисна ръката на Гейбриела и промълви:
— Ти си добра към мен. Вече не се страхувам. Момичетата се прегърнаха и сърдечният поглед на Гейбриела срещна тъмните очи на Саис.
Облегнат на своето дърво, надзирателят бе забелязал непознатия и бавно се упъти към къщата.
— Какво ли, по дяволите, имат толкоз много да си бърборят днес двете момичета — промърмори си той под носа, — да ме вземат мътните, ако не ми се иска червенокожото момиче да ми принадлежи. Страшно жалко, че червената кожа не се купува тъй лесно като черната. Ами кой ли може пък да е този непознат? Вероятно някой спекулант на памук от Ню Орлиънс… е, време беше вече да дойде… навярно е подушил, че нашият памук все още не е спазарен и натоварен на парахода… а сега ще трябва да вземе и онуй, което сме дообрали.
С тези тихо промърморени забележки той продължи бавно да крачи покрай редиците негърски колиби в посока на господарския дом, после се изкачи по дървените стъпала и в следващия миг се изправи до току- що пристигналия непознат.
— По дяволите! — възкликна той изненадано. — Питуел, мътните го взели, кой вятър те довя тук?
— Дъксън? Кълна се в синьото небе — той е, тук, в Луизиана! — отвърна гостът и подаде дружелюбно ръка на надзирателя. — Ето виждаш ли как стари приятели все пак отново се срещат, макар и след дълги години. Всъщност къде се видяхме за последен път?
— Колкото по-малко говорим за това, толкоз по-добре — засмя се Дъксън. — Поне аз никога не съм се хвалил с тази история.
— Ах, сега си спомних — каза Питуел с усмивка, — да, да, почти бях забравил онова приятно развлечение. Но, глупости, вече има давност, а човекът сигурно отдавна е…
Той внезапно млъкна и скришом хвърли към своя другар бърз и подозрителен поглед, след което смени разговора:
— Ами ти какво правиш сега? Да не би да стоиш тук за собствено удоволствие, както казала мишката в капана?
— Аз съм главен надзирател в тази плантация.
— Доходна работа ли е?
— Ами доста… човек изкарва прехраната си.
— Кой е собственикът?
— Мистър Боуфорт.
— Колко бали7?
— Сто и осемдесет.
— Бре да се не види! — възкликна Питуел учудено. — А не може ли с този човек да се направи някоя сделка? Сигурно е червив с пари…
— Ако имаш негри — да. Трябват ни няколко добри работници и една домашна прислужница, ама да е някое хубавичко момиче, че старият не може да понася грозотиите.
— Негри ли? Хмм… може би няма да е трудно да се набавят. В какъв срок ги искаш?
— Колкото може по-скоро.
— Цените добри ли са?
— Бива ги. Имаш ли негри?
— Хмм… да… впрочем… кои бяха двете дами горе на балкона? Вероятно съпругата и дъщерята, а?
— Двете дами ли? В този дом има само една дама — рече надзирателят презрително. — Другата е индианка, един господ знае само по какъв ли начин се е присламчила тук, а пък на всичко отгоре е страшно горда и непристъпна — глупачката му с глупачка!
— Тъй ли? Ами човек изобщо ли не може поне да види този мистър Боуфорт? Преди да сключа някоя сделка с него, много бих искал да разбера що за птица е той. Тъй пазарлъкът ще бъде по-лесен.
— Ти си оставаш истински янки — засмя се Дъксън. — Ето, чувам го да слиза по стълбите. Между нас казано, ще трябва да го поласкаеш малко за чудесната му плантация… нали ме разбираш.
— Благодаря, благодаря! — каза другият приятелски. — Няма да пестя хвалебствията!
В този момент мистър Боуфорт влезе в стаята и поздрави госта със сърдечно „добре дошъл“ в неговия дом. Скоро непознатият го увлече в интересен разговор и понеже скоро щеше да се свечерява, плантаторът го покани да пренощува при него, което бе прието с готовност от Питуел.
Боуфорт, човек надхвърлил четиридесетте, и както вече споменахме, най-богатият плантатор край Фолс Ривър, или Фос Ривиер, както я наричаха заселниците от френски произход, се числеше към онези заможни аристократи от Южните щати, които разделяха човешкия род само на три категории хора, а именно: на плантатори, неплантатори и негри. Първата група се разпадаше по-нататък на два подвила — на плантатори, които събираха над петдесет бали памук, и другите, оставащи под тази граница. За общуване си избираше представители само от първата класа. На втората категория — неплантаторите — гледаше като на хора, създадени единствено, за да задоволяват различните нужди на плантаторите, а от третата — негрите — се отвращаваше като всеки истински креол. За него даже и най-далечните примеси на кръв като метиси и квартерони бяха нещо ужасно и ги търпеше около себе си само доколкото се нуждаеше от тях като прислуга. Презрението му към цветнокожата раса достигаше дотам, че веднъж в Ню Орлиънс хвърлил ножа си по някакъв нещастен метис само защото в тъмнината го бил взел за един свой приятел креол и минал по няколко улици с него под ръка. Но добре наточеното острие се забило в бедрото на изплашения до смърт човек, без да му причини някоя опасна рана. Нека тази случка послужи като характеристика за Боуфорт. Днешният гост се различаваше от плантатора както по своята външност, тъй и по цялото си поведение, и то съвсем не в своя полза. Боуфорт беше доста пълен, със здрав цвят на лицето и ако не се считаше гордостта, чертите му издаваха добродушие. А непознатият изглеждаше бледен, погледът му постоянно скачаше от един предмет на друг и щом срещнеше нечии очи, веднага се отместваше настрани. Но разговорът им бе все пак доста оживен. Мистър Питуел бе видял и преживял много, изглежда, разбираше търговията с памук из основи и както твърдеше, нейде край Алабама самият той притежавал доста значителна по размерите си плантация.
Тъй дойде времето за вечеря. Слънцето все още не беше залязло и заради прохладния ветрец и красивата гледка над нивята и съседните плантации масата бе изнесена горе на балкона. Хамакът висеше събран на един от стълбовете, Гейбриела се бе облегнала до него и гледаше надолу по пътя, водещ към Мисисипи, по който очакваше да се зададе нейният пратеник. Саис беше седнала в нозете й.
В този момент по стъпалата се разнесоха крачките на двамата мъже.
— Позабави се — прошепна Гейбриела.
— Да, много се бави — каза Саис. Тя изведнъж усети, че Гейбриела я гледа, и се притисна към нея.
— Саис, все още ли се безпокоиш? — попита Гейбриела. — Но какво ти е? Цялата се изчерви.
— Добър вечер, лейдис — разнесе се гласът на непознатия.
— За бога, Саис, какво ти става! Та ти изведнъж страшно пребледня! — възкликна изплашено креолката.
— Добър вечер, деца — Мистър Боуфорт се приближи. — Мистър Питуел — дъщеря ми и нейната приятелка, една млада индианка… Е, Гейбриела, ами Саис да не е болна? Какво му е на момичето?
— Наистина не знам, татко, цялата трепери. Саис!
— Какво — прошепна индианката, изправи се и втренчи погледа си за няколко секунди в непознатия. После нададе силен вик и се строполи на земята.
Гейбриела, мигновено прозирайки истината, хвърли кърпата си върху лицето на своята приятелка — но твърде късно.
Питуел, комуто това странно поведение бе направило силно впечатление, се втурна към нея по-скоро
