място, несъмнено предварително уговорено, където се срещнаха със свои другари.
Кой знае какво е станало после с моя баща, тъй и не го видях повече, но затова пък пред очите ми се бе изправил някакъв непознат мрачен мъж, който в мое присъствие, още докато лежах вързана на земята, се споразумя с моя похитител за цената ми и получи от него писмен документ за покупка, както го нарече той. После ме отнесе в едно кану и го отблъсна от брега.
Лежах безпомощна на дъното на кануто. Представях си всички заплашващи ме опасности в най-ужасни сцени. Чувствах, че съвсем беззащитна, оставена на произвола на този мъж, знаех, че продадена като робиня, нямах надежда да срещна у белите никаква милост и тогава, изгубила каквато и да било вяра, в мен за пръв път се породи мисълта за самоубийство.
— Нещастна Саис — продума Гейбриела.
— Кануто беше една от онези тесни лодки с обло дъно, които се изсичат грубо направо от дънера на някое дърво. Размърдвах ли се, макар и леко, усещах как то се разлюлява и виждах страхливото движение на гребящия мъж, който се мъчеше да запази равновесието му. Само един тласък, някое внезапно блъсване от моя страна, и то би се преобърнало… аз бих се избавила. Едва-що бях взела това решение и при мисълта за близката смърт по гърба ме полазиха студени тръпки. Втренчих ужасения си поглед в белия мъж, но той отдаде боязливия израз на лицето ми на страха ми от него, усмихна се подигравателно и каза: „Не се терзай, сърчице мое. Ако бъдеш много послушна, ще станеш моя малка скуоу5!“ А после се закикоти тъй силно и сатанински, че в онзи миг наистина ми заприлича на някое чудовище, появило се от мрачните бездни на пъкъла. Но това още повече затвърди моето решение — исках да умра. От време на време, когато кануто леко се заклатеше наляво или надясно, можех да различа брега и по едно време видях, че се приближаваме до някакъв дълъг остров. Умея да плувам като риба, но е вързаните си ръце не бях в състояние да направя никакво движение. Не можех да се надявам на някакво друго избавление, освен на избавлението чрез смъртта.
— Нещастна Саис!
— Още веднъж се помолих на Маниту, бога на моя народ, още веднъж се порадвах на ведрата слънчева светлина, още веднъж дълбоко поех свежия въздух на красивия свят — после затворих очи и е всички сили внезапно се хвърлих към едната страна на тесния плавателен съд. „Спри, недей! Ще потънем!“ — изкрещя ужасен разбойникът и накланяйки се на другата страна, се опита да възстанови равновесието на лодката. Обаче аз бързо последвах неговото движение и в следващия миг усетих как студената вода ме погълна. Кануто се беше обърнало.
Не знаех дали белият умееше да плува. В случай че умееше, нямаше да му е трудно да ме завлече до недалечния бряг, защото ръцете ми все още бяха вързани. Но жива нямаше да ме докосне. Гмурнах се надолу с твърдото намерение да не излизам повече на повърхността. Ала волята на Маниту била друга. Течението отново ме върна към живота. Внезапно усетих как главата ми се удари в някакъв твърд предмет. В първия миг си помислих, че е кануто, но после забелязах, че съм попаднала под надовлечени от реката клони и дървета, и то тъкмо на такова място, където краката ми достигаха дъното, а сплетените над мен дървета образуваха малка пещера и там можех да подам глава и да дишам. Бях временно спасена. Но дали мощното течение, което недалеч от мен се разбиваше в скупчените клони и дървета, нямаше да смачка този слаб бент и сантиметър по сантиметър отново да ме изтласка в дълбоките води на реката и да ме унищожи? Бързата смърт бих гледала смело в очите, но да умра тук мъчително бавно, това бе ужасно!
Саис замлъкна и разтърсена от спомените, отново закри лицето си с ръце.
— Клето същество — промълви Гейбриела. — Защо толкова дълго нищо не си ми разказала? А как се избави от тази страшна опасност?
— Дълги часове — продължи Саис — останах да чакам под дърветата, защото се ужасявах от мисълта, че бих могла да срещна онзи мрачен човек. Когато най-сетне ми стана невъзможно да издържам повече във водата и цялата се разтреперих от студ, аз се заслушах внимателно да разбера от коя посока идваше течението, бързо пресметнах от коя страна на острова се намирах и се опитах да се освободя от ремъците, които все още стягаха ръцете ми. И ето че успях. Ремъците бяха от еленова кожа, водата ги беше размекнала, ръцете ми се изхлузиха от тях и бях… свободна.
Вече не ме беше страх. Онзи човек сигурно беше помислил, че съм се удавила, и бе напуснал това място. Гмурнах се, заработих енергично с крака и след кратки напрегнати секунди отново съзрях великолепната слънчева светлина. Но все пак още дълго не посмях да се покажа от водата. Не знаех дали бледоликият не е наблизо. Безшумно и предпазливо изпълзях върху ниския огрян от слънцето пясъчен нанос. След това благодарих на Маниту и дълго плаках.
Другото го знаеш. Пет дена по-късно баща ти ме намери в гората. Бях останала без дом. Не биваше да рискувам да се завърна в нашия лагер. Пред очите ми бяха повалили с удар на земята собствения ми баща, а как ли биха могли малцината мъже от моето племе да ме защитят от преследването на бледоликите? Ти ме прие в твоя дом, Гейбриела, и при теб намерих помощ и закрила.
— Но защо днес отново плака? — попита приятелски Гейбриела. — Та ти си сред приятели. Или имаш и други грижи?
— Ти днес видя ли — попита Саис и се огледа боязливо, — видя ли как предадоха онова нещастно същество на господаря му? Била избягала. Поне той каза така.
— Но тя беше робиня, а той неин господар.
— А откъде знаеш, че той е господарят й? Нима тя не се закле, че никога през живота си не го е виждала?
— Нали той имаше документ за покупка, в който бяха описани всички нейни отличителни белези — отвърна усмихнато Гейбриела. — Защо се измъчваш с толкова тъжни и тревожни мисли? Как може да те безпокои подобно нещо?
— Той имаше документ за покупка, в който бяха описани всичките й отличителни белези, и тукашните хора… велики боже… те му я предадоха в ръцете — извика индианката и скочи от мястото си.
— Господи! Саис! — възкликна Гейбриела загрижено, обезпокоена за разсъдъка на бедното девойче. — Какво ти е? Какво ти става?
— Отведе я завързана — продължи Саис, изпаднала в ужасна възбуда, — завързана! А също и за мен… и за мен е издаден подобен документ за покупка. Моят външен вид… коси… очи… даже белегът на рамото ми, всичко е описано!
Тя се отпусна разплакана на земята.
Гейбриела скочи изплашена от хамака и се наведе над злощастното момиче. Искаше да успокои Саис, но самата тя знаеше много добре каква опасност заплашваше бедното преследвано създание.
— Хайде, успокой се — каза тя на индианката, чийто страх бе преминал от облекчителните сълзи, — успокой се, знам как да ти помогна. Нали познаваш нашия приятел — продължи тя, — познаваш младия креол Сейнт Клайд, който е настроен приятелски към нас. Той дълго време е живял по югозападната граница на Мисури между чероки и осаги и сигурно ще ни даде някакъв съвет. Или сам ще препусне натам и ще доведе свидетели, или ще възложи тази задача на някой пратеник. Във всеки случай ти самата трябва да дадеш под съд престъпника. Това е единственият начин да пресечеш неговите домогвания.
— Сьолест, Сьолест — повика Гейбриела малкото чернокожо момиченце, което все още се взираше надолу по пътя, — Сьолест, тичай бързо и ми изпрати Ендимион!
Но нямаше нужда да го викат, понеже тъкмо в този момент на прага на вратата изникна едно момче и тихо каза:
— Мисус търси Димион — ей го тук!
— Ендимион — рече припряно Гейбриела, — нали знаеш къде живее мистър Сейнт Клайд?
— Масса6 Клайд — йес — кимна чернокожият. — Но, мисус, долу чака непознат джентълмен…
— Добре, добре, изпрати го при баща ми — продължи креолката нетърпеливо, — а ти вземи кон и препускай при мистър Сейнт Клайд, помоли го да дойде при нас колкото може по-бързо, ако е възможно още тази вечер… разбра ли ме, Ендимион? Още тази вечер… аз… ние… ние имаме важен разговор с него.
— Но, мисус, непознатият — прекъсна я малко страхливо Ендимион, — непознатият… масса спи и беден Димион получат много бой, ако него събудят…
— Тогава накарай го да чака долу в салона, там има книги, нека се занимава както намери за добре. А ти, Ендимион, побързай… нахрани преди това моя кон, не е изключено да ни потрябва за някоя важна
