напишат документ за покупка с неговите белези и да се закълнат, че майка му била метиска.
— Туй едва ли ще стане — усмихна се съдията. — Преди да бъде продаден някой бял, би трябвало да се намерят доказателства, че той действително има негърска кръв в жилите си. Но и вие не бива да вярвате на всякакви подобни разкази на избягали роби. Всемогъщи боже! Та понякога те лъжат, та се късат!
— Нима е невъзможно да се измъкне индианката от ръцете на този човек, докато бъдат доведени свидетели от нейното племе?
— Скъпи приятелю, племето живее на седемстотин или осемстотин мили оттук. Самият мистър Боуфорт я е прехвърлил на повече от четиристотин мили надолу по реката. Не, в такъв случай всякакви лица, имащи известна прилика с индианците, като мулати и метиси, биха могли да твърдят, че в жилите им тече чиста индианска кръв, а след това да ни помолят да изпратим някого при ескимосите, за да доведе тук свидетели. Не, няма как, не става! Но даже и свидетелите да бяха вече тук, те все пак щяха да са само… индианци. Най-разумното би било вие да купите момичето, щом толкова много държите на нея, а ми се струва, че е така.
— Да я купя ли? — възкликна Сейнт Клайд и втренчи поглед в съдията. — Да я купя? Действително да я направя робиня? Та няма ли някакъв друг начин да спасим Саис от този позор?
— Страхувам се, че няма. Във всеки случай това би било най-сигурният начин поне за момента да я задържим при нас. А може би да склоним непознатия да приеме първо само една част от сумата, а пък после да видим какво още може да се направи. Какво ще кажете?
— Ах, уважаеми господин съдия — отвърна младият креол, — знаете много добре, че съм беден. Единственият ми кон току-що рухна на земята и едва ли ще събера достатъчно пари, за да си купя нов. А откъде тогава да намеря сумата, която ще поиска онзи негодяй за Саис?
— Слушайте, Сейнт Клайд, ще ви направя едно предложение: самият аз ще купя момичето и ще го задържа при мен. Спечелите ли тези пари, тогава ще я предоставя на вас.
— Купуване и все купуване! — процеди през зъби креолът, потискайки гнева си.
— Приемете предложението ми — каза съдията сърдечно, — в моя дом ще се отнасяме към нея като към наша дъщеря.
— Добре тогава! — рече Сейнт Клайд. — Принуден съм да се подчиня, това ще я избави поне за момента. Но после ще намеря свидетели, които да потвърдят, че е родена като свободен човек, пък ако ще да се наложи да ги докарам чак от ледените райони на Севера.
— Няма да ви помогне кой знае колко много. Впрочем, ако действително имате намерение да изпратите човек при онова индианско племе, по една случайност мога да ви посоча къде да си намерите пратеник. Тази сутрин, прехвърляйки се през Мисисипи, тук в Поант Купе дойдоха седем-осем индианци от областта Уест Фелисиана. Продаваха еленово месо, а после накупиха и отнесоха със себе си барут, олово и уиски.
— От кое племе бяха?
— Вероятно от чоктавите, дето все се навъртат тук наоколо. Но най-напред уредете покупката на индианката. Понеже ако наистина е тъй, както вие мислите, и онзи добър човечец има нечиста съвест, той едва ли ще се бави дълго в този край, а ще отведе плячката си на сигурно място… Тъй, дайте това писмо на мистър Боуфорт, нека той извърши сделката от мое име. Сега жена ми и бездруго е съвсем сама, а вече познава индианката. Не се съмнявам, че двете чудесно ще се разбират.
— Но още нещо, господин съдия, трябва ми друг кои, ще можете ли да ми продадете?
— Колко давате? — попита съдията, тъй като един американец никога не пропуска възможността да направи пазарлък за някой кон.
— Като заделя пари за най-необходимото, остават ми четиридесет долара.
— Добре, ще ви намеря кон, но не е възможно да тръгнете още тази вечер.
— Тръгвам веднага!
— Глупости! Не разваляйте сега всичко с вашата припряност! Всяка вечер в осем часа старият Боуфорт се зарежда с бледорозово вино и си ляга да спи. Направо е невъзможно да го разбудиш, а даже и да ви се удаде, не ми се ще да го срещам в подобно настроение. Преди девет часа сутринта няма как да се разговаря с него. Тръгнете ли оттук в осем часа, ще го заварите тъкмо да закусва. Това е най-подходящото време. Впрочем помолих Боуфорт да позабави плащането с три дни и през това време да задържи Саис у дома си. Може би все пак ще успея да я спася. Утре ще разговарям с Бийти, един от нашите най-добри адвокати. Има ли някаква възможност да се докаже самоличността на дъщерята на вожда, той непременно ще я открие и използва.
Изпълнен с нови надежди, Сейнт Клайд най-сетне склони да приеме предложенията на съдията и да пренощува при него. А когато на сутринта вече препускаше по широкия път с писмото, което щеше да избави Саис от ноктите на търговеца, едва тогава и на самия него му стана ясно колко много обичаше младата индианка. Вярно, че беше беден и нямаше нищо друго, освен собствената си сила и издръжливост, но дъщерята на дивите гори, свикнала на лишения още от дете, едва ли би тъгувала по удобния живот в плантацията, ако той действително не й беше безразличен, както си мислеше и се надяваше. Само че най- напред тя отново трябваше да бъде свободна, свободна като елена в прерията.
Той пришпори коня си и най-сетне достигна поселището край Фолс Ривър. Профуча през малкото градче с отпуснати юзди, а после покрай него се занизаха плантация подир плантация… и там… ето там сред зеленината му се мярна високият блестящ на слънцето покрив. Добра се до портокаловите дръвчета, скочи от коня, закачи юздите му на едно полуизсъхнало дърво и изкачвайки се бързо по стъпалата, той се втурна в помещението, където мистър Боуфорт винаги закусваше.
— Здравейте, Сейнт Клайд! — сърдечно го поздрави плантаторът. — Хубаво правите, че пак ме посещавате, вчера вечерта бях малко в лошо настроение, но проклетият негритос толкова ме ядоса! Е, елате де, ей там има още един стол. Сципионе, негоднико, не можеш ли да не дремеш, когато един джентълмен се нуждае от стол? — прекъсна сам мисълта си, за да отправи това „приятелско“ напомняне към негърчето, което му прислужваше по време на закуска.
Сейнт Клайд се огледа неспокойно из помещението, където обикновено по това време стояха Гейбриела и Саис.
— Дъщеря ми ли търсите? — попита Боуфорт. — Тази сутрин нещо не й е добре и помоли да бъде извинена.
— Ами… ами Саис?
— Слушайте, Сейнт Клайд — каза старият Боуфорт и остави ножа си на масата. — Ако искате да бъдем добри приятели, не ми разваляйте закуската и не ме занимавайте с тази стара история. Работата е вече уредена!
— Уредена ли? Но за бога, как? Саис замина ли?
— Още не е, но сега ми направете удоволствието да седнете. Виното е отлично, а бифтекът превъзходен.
— Мистър Боуфорт, трябва да ви предам това писмо от съдията. Моли ви най-настоятелно да изпълните желанието му.
— Хубаво — каза Боуфорт и без да го погледне, тикна писмото под чинията си, — после ще го прегледаме.
— Но, мистър Боуфорт, бързо е, щастието на един човешки живот зависи от него — замоли се Сейнт Клайд.
— Ама вече започва да ми идва до гуша — възкликна Боуфорт, къде засмян, къде ядосан. — Да не би да си мислите, че на този свят има нещо, заради което бих оставил бифтека си да изстине, а розето да се стопли? Хич не се залавям с онова, което може да почака, докато закуся. Такъв ми е девизът, а сега седнете, иначе сериозно ще се разсърдя!
Сейнт Клайд добре разбра, че в случая никакви други възражения не биха могли да помогнат, и седна до плантатора, но му беше невъзможно да преглътне дори и залък. Изпи няколко чаши вино и после започна неспокойно да се разхожда насам-натам по дългия балкон, където въздухът бе наситен с аромата на цветовете. Междувременно мистър Боуфорт най-спокойно довърши закуската си, бавничко допи остатъка от виното, после си изтри устата с кърпа, отпусна се за кратко време назад в стола и като пое дълбоко въздух, каза:
— Тъй… а сега да поизлезем и да видим как…
