трезвен от всички, използваше вместо диригентска палка острия си нож за скалпиране и на равномерни интервали го забиваше в зелената морава, върху която лежеше по гръб, докато останалите, почти всички заели неговото положение, го съпровождаха не само с гласовете си, но и с удари на пети и юмруци.
Изглежда, предводителят пръв забеляза непознатия. Но без да се помръдва повече, отколкото бе необходимо, за да го измери с бегъл поглед от глава до пети, той протегна към него бутилката и изпелтечи:
— Вземи… чужденецо… вземи… пий… пийни си!
— Велики боже! — простена потресеният Сейнт Клайд. — Нима това са хората, от които чакам помощ? Сега вече всичко е… загубено!
Той остана на седлото съвършено обезкуражен.
— Пий… damn… it11 — подвикна му предводителят отново, — да не се мислиш за много изискан, че да не пиеш от една бутилка с индиън, с беден индиън, а? Но беден индиън син на велик вожд… go to hell12! — Той отново се отпусна назад и пак поде своята песен.
Креолът скочи от коня и със скръстени ръце и вперен в земята поглед закрачи насам-натам край пияните ловци, а в това време предводителят гледаше тъпо нагоре в короните на дърветата и пееше някаква бойна или победна индианска песен:
Щом чу за мускоките, Сейнт Клайд се спря внимателно заслушан. Знаеше, че съвсем неотдавна рикарите бяха водили кървави битки с това племе. Но чоктавите и мускоките също воюваха помежду си. Сигурно бойната песен беше на чоктавите. Все пак той се обърна към младия вожд и го попита:
— Ти от кое племе си, да не си чоктав?
Без да обърне някакво внимание на въпроса, индианецът изкара рефрена още веднъж:
— Ти чоктав ли си, индианецо? — попита креолът по-настоятелно, като се надвеси над него и сложи ръка на рамото му. — Кажи, чоктав ли си?
Червенокожият промърмори някакво само отчасти разбираемо проклятие и продължи:
— Какво ти става, по дяволите! — внезапно се прекъсна той сам, когато при споменаването на племето рикари Сейнт Клайд възкликна в радостна изненада:
— Рикар! Ти рикар ли си? — А после след кратко мълчание отново повтори: — Ти рикар ли си?
— Добре де… какво от това? — гласеше краткият отговор на индианеца, който се мъчеше отново да налучка мелодията, изплъзнала му се при прекъсването на песента.
— Но тогава трябва да дойдете с мен, за да спасим едно момиче от вашето племе, изпаднало в голяма опасност.
— Племето ми е в Мисури — промърмори индианецът и отново тихо затананика под носа си:
— Но тя е отвлечена! — извика Сейнт Клайд отчаяно. — Човече, нима това мизерно уиски е притъпило всичките ти сетива дотам, та вече нямаш никакво състрадание и каквито и да било чувства?
— Та нямаш вече никакво уиски? — повтори с натежал език ловецът. — Не, само съвсем мъничко, дай още уиски!
— Добре — рече креолът, пронизан от щастлива мисъл, — ще имаш уиски, едно голямо буре, пълно догоре, но първо ела с мен и ми помогни!
— Буре, пълно с уиски! — изломоти индианецът, като се полуизправи. — Цяло пълно буре? — Тази мисъл бе прекалено прекрасна за него и той не можеше изведнъж да я възприеме. Хорът на неговите другари отново поде бойните крясъци с такива ревящи гласове, придружавайки ги с неистово размахване на ръце из въздуха, че един алигатор, който се припичаше на слънце върху дънер, плаващ във водата на стотина крачки от тях, изплашено надигна глава и после безшумно се плъзна обратно във водата, предлагаща му по-голямо спокойствие.
— Буре, пълно с уиски! — повтори индианецът след продължително мълчание. — Туй много уиски… ела!
Но опитът му да се изправи на крака остана напразен. Обаче креолът започна да го подкрепя и с доста голяма мъка успя да го накара да стане. Но каква ли полза от това? Какво ли можеше да предприеме с този напълно пиян човек? Нима можеше да разчита, че ще му помогне да освободят Саис? Той го остави и младият вожд отпусна брадичка и залитна към най-близкото дърво.
— Нещастна Саис! — въздъхна Сейнт Клайд.
— Аис? — изломоти индианецът с натежал език. — Аис? Кой говори за Недаунис Аис? Тя е мъртва… искам уиски… уиски?
— Уиски! — зарева възторжено цялата банда, доловила последната дума, изречена на по-висок глас. — Уиски, юпии!
— Недаунис Аис? Ти я познаваш? — извика креолът и се хвърли към залитащия човек.
— Остави ме на мира, иначе ще те наръгам с ножа — изръмжа индианецът, — damn you13!
— Недаунис Аис е жива! — изкрещя в лицето му Сейнт Клайд, без да обръща внимание на заплахата му. — Жива е и ти трябва да ми помогнеш да я спася!…
— Жива ли? Да я спася? Къде е? — възкликна пияният, полагайки вече очевидни усилия да схване смисъла на думите, като втренчи поглед в непознатия.
С кратки думи Сейнт Клайд разказа на внимателно заслушания индианец историята на Саис. В това време младият вожд стоеше пред него, притиснал здраво слепоочията си с длани и, изглежда, попиваше всяка сричка, излязла от устата му. А най-накрая, когато започна да разбира за какво ставаше въпрос, когато съдбата на девойката изплува пред очите му в ясни картини, той гневно грабна лежащата до него бутилка, една трета от която все още бе пълна, и я разби в най-близкото дърво.
— Отрова… отрова! — извика той. — Сестрата продадена, а аз пиян… отрова… отрова, огнената вода на белите… отрова… уиски!
— Уиски! Юпиии! — закрещяха другарите му, които все още бяха дотолкова на себе си, че успяха да разберат последните му думи.
— Но чакай… чакай! — извика внезапно младият индианец и отметна с ръка от челото си дългата черна коса. — Все още не е късно… все още имаме време!
