местност, граничеща с плантацията.
Сейнт Клайд и Гейбриела крачеха един до друг в посока към реката.
— За бога, сър — каза девойката, когато се приближиха до външната ограда, — какво ви е? Никога досега не съм ви виждала толкова възбуден.
— Трябва да замина — прошепна младият човек, — трябва да замина, за да доведа помощ. Едва след тази ужасна случайност чувствам колко много…
Той замлъкна и извърна глава.
— Колко много обичате Саис — довърши мисълта му Гейбриела.
— Да, мис Боуфорт… да… защо да се боя да го призная пред вас! Вие бяхте нейна приятелка, а и към мен, пришълеца, безотечественика, сте били винаги добра и отзивчива. На вас ще се доверя и вие ще ми помогнете, доколкото това е по силите ви.
— Разбира се… разбира се — отвърна Гейбриела едва чуто, — но какво мислите да правите? Как ще спасите Саис, щом като както сам казахте, онзи мерзавец я е продал на Дъксън! Какво ли можете да постигнете срещу тези негодници, на чиято страна на всичко отгоре стоят и законите?
— Повече няма да се съобразявам със законите — каза Сейнт Клайд с приглушен глас. — Без тях! Вчера съдията ми каза, че край Мисисипи се била разположила на лагер група ловци от племето чоктави. Те трябва да ми помогнат. И ако не ги трогне това, че една дъщеря на тяхната собствена раса е продадена в робство, то те са вече толкова пропаднали, че няма да устоят на едно друго по-мощно средство, което имам на разположение — уискито! Неведнъж и не един от живеещите в пограничните райони индианци са били подтиквани с уиски към злодеяния, защо сега пък да не се покажат готови за някое добро дело! Това е последното средство.
— Ами опасността, на която се излагате?
— Опасност ли? Никаква опасност не ме плаши!
Не, мис Боуфорт, ако бях убеден, че Саис е щастлива, може би щях да мога да живея без нея, но след като знам, че е в ръцете на тези престъпници като робиня… не, не! Би било безумие да мисля за някаква опасност! Но времето минава… Дъксън се скара с баща ви и иска да замине оттук. Цялото поселище говори за това, как е лъгал мистър Боуфорт и че за малкото години, прекарани тук, е успял по нечестен път да натрупа цяло състояние. Ето защо той ще побърза да го отнесе на безопасно място. А вземе ли някой параход, да речем за Ню Орлиънс, тогава ще е невъзможно да бъде открит в онзи огромен град. Но ето и молбата ми: ще се грижите ли за Саис?
— Та как бих могла? — отвърна боязливо Гейбриела. — Тя е собственост на Дъксън.
— Знам, но вие имате голямо влияние над вашия баща, та дори и над този надзирател. Настоявайте да не му предават Саис още днес, а не успеете ли да го предотвратите, то нека тя прекара нощта при вас или поне под закрилата на старата негърка.
— Искате да я отвлечете? — попита смаяно Гейбриела.
— Не — мрачно каза Сейнт Клайд, — документът за покупка би останал в ръцете на този подлец и Саис никога не би имала душевно спокойствие. Не, документът трябва да премине в мои ръце. Обещавате ли ми дотогава да закриляте Саис?
— Да — прошепна Гейбриела и му подаде ръка, без да го погледне в очите, — а вие какво ще правите?
— Ще избавя Саис или… ще умра — отвърна непоколебимо младият креол.
— Ами после… след като… след като освободите Саис?
— Ще потърся някоя страна, където не продават хората като животни, нито ги изтезават. Роден съм във Франция… там ще се върна.
— Със Саис ли?
— Да.
— Тогава сбогом, Сейнт Клайд, сбогом!
С бързи крачки тя тръгна обратно към господарската къща, а Сейнт Клайд се метна на седлото и препусна в галоп надолу по пътя към реката. Когато достигна брега, той не се бави там по-дълго, отколкото бе необходимо, за да бъде спусната във водата обикновената тежка плоскодънна лодка, която щеше да го прехвърли на отвъдния бряг заедно с неговия кон. Карана от четири яки ръце, скоро тя заплава по необятната водна шир към източния бряг на огромната река.
— Не прехвърлиха ли вчера реката с тази лодка неколцина индианци? — попита той след известно време по-възрастния от двамата лодкари, който, изглежда, беше собственикът на плавателния съд. Той го погледна и се засмя.
— Не — отвърна му. — А вие чували ли сте някога някой индианец да поиска да го прехвърлят през реката с лодка? Аз не съм. Парите могат да им послужат за нещо по-добро. Например за уиски. А може ли червенокожият да спести за тази цел някой цент, той предпочита с дни да се измъчва с най-трудната работа, само и само да не плаща.
— Значи не са се прехвърляли оттук? — попита Сейнт Клайд изплашен.
— Прехвърлиха се, прехвърлиха — отвърна му по-младият, — само че не с тази лодка. Всичките се бяха настанили в две малки канута, с които бяха дошли на този бряг. Водени за юздите, конете им плуваха подир лодките.
— Мислите ли, че ще успея да ги намеря?
— Струва ми се, че няма да е трудно. Бен, който се спускаше надолу по реката, ми каза, че имали много бутилки с уиски, та сигурно днес не са ходили повече на лов. Слязоха на брега малко по-нагоре и ако си направите труда да отидете ей до онази къщица, дето се мярка между върбите, тамошните хора навярно ще могат да ви насочат накъде да ги търсите.
Лодката спря до брега. Сейнт Клайд изведе коня си, който предпазливо затърси с копито здрава почва, после пъхна таксата за прехвърлянето в ръката на по-младия лодкар, скочил също на брега, за да задържа лодката с дебелото въже, после се метна на седлото и подкара животното в бърз тръс към схлупената постройка, заобиколена от висока и гъста гора, от чиито дървета новият заселник навярно се канеше да изкарва в бъдеще средствата за своята прехрана, като сечеше дърва за параходите.
Бакудсменът10 стоеше на прага на вратата.
— Добър ден, сър! — подвикна му Сейнт Клайд. — Не сте ли виждали, някой от индианците, които вчера са се прехвърлили през реката недалеч оттук?
Без да отвърне на въпроса му, човекът се заслуша в посоката към гората, оставайки в това положение може би минута-две. А Сейнт Клайд, който си помисли, че изобщо не е чул думите му, повтори въпроса си и помоли за отговор. Обаче американецът остана да стои като издялан от гранит, докато най-сетне младежът не можа да сдържи едно нетърпеливо: „Но, сър, моля ви!“
— Можете ли да намерите някой човек, който седи в гората и крещи колкото му сили държат? — запита сега заселникът вместо отговор.
— Защо не, ако съм достатъчно близо, за да го чуя! — възкликна креолът негодуващо. — Но аз ви попитах дали сте виждали индианците…
— Ей ги къде крещят в гората — каза сухо американецът и посочи с лулата си към тясна пътечка, отъпкана от едрия добитък, която навлизаше право в гъсталака.
— Индианците ли? — попита учудено Сейнт Клайд.
— Аха! — кимна заселникът, без да обръща повече никакво внимание на непознатия. А на креола, заслушал се внимателно за няколко секунди към гората, също се стори, че долавя неясни диви крясъци. Той подвикна кратки думи на благодарност към заселника и с най-голямата бързина, каквато му позволяваха гъсталаците, препусна в посока на врявата от буйното веселие, която се дочуваше все по-силно и по-ясно. След кратка езда той стигна до горска поляна, в чийто край имаше малко блатясало езеро, останало от последното наводнение на Мисисипи, с което слънчевите лъчи все още не бяха успели да се справят. И тук пред очите му се разкри странна гледка.
Заобиколени от няколко разположени в полукръг тлеещи и димящи огньове, чийто пушек имаше за цел да прогонва безбройните рояци от москити, по земята, покрита с пищна трева, бяха налягали седем индиански ловци, някои от които носеха ловните си ризи, други пък ги бяха съблекли, но всички с по едно полупразно шише уиски в ръка. Те по-скоро ревяха и крещяха, отколкото пееха някакви стари бойни песни с новонаучени френски и английски мелодии. Един от тях, който, изглежда, бе предводител на групата и най-
