глезена му в крачка и той полетя стремглаво напред. Приземи се на ръце и почти бе станал, когато някаква сянка вляво се превърна в човек, сребристобял сред тъмнината, и го събори още преди да се е изправил. Замаян от звънтенето в ушите си, Агат с мъка се отскубна от нещо което го държеше здраво, и отново се опита да се надигне. Но сякаш се обърка напълно и престанала разбира какво става, макар да имаше чувството, че всичко това се е случвало преди и че всъщност сега не се случва нищо. Появиха се още няколко сребристобели мъже с черти по краката и ръцете, хванаха го, а една друга фигура го удари силно през устата. Прониза го болка, тъмнината се изпълни с болка и ярост. Разяреното му тяло се изви и той с умело движение успя да се изплъзне от сребристобелите мъже и да удари един с юмрук в челюстта, отстранявайки го от полесражението. Но те не преставаха да прииждат и Агат не успя да се отскубне повторно. Върху него заваляха удари и щом зарови в калта скритото в ръцете си лице, те се превърнаха в ритници. В старанието си да се скрие той се притискаше в благословената кал, която не можеше да му причини болка, и изведнъж чу до себе си много странно дишане. Освен това разнозна и гласа на Умаксуман. Нима и той… Но какво от това, само да си отидат, да го оставят на мира. Много рано се стъмваше.
Бе настъпил непрогледен мрак. Той с мъка запълзя напред. Искаше му се да се прибере у дома, при своите, които щяха да му помогнат. Наоколо бе толкова тъмно, че дори ръцете си не виждаше. Невидимият сняг се сипеше беззвучно върху него, върху калта и натрупаните листа. Искаше му се да се прибере у дома. Беше му много студено. Помъчи се да се изправи, но къде бе изток, къде — запад? Прилоша му от болка и захлупи глава върху ръцете си. „Елате при мене“, опита се той да установи връзка с алтеранския език на мисълта, но от толкова далеч и в този мрак това се оказа почти невъзможно. По-лесно бе да не мърда оттук, от това място. Всичко останало му се струваше неимоверно трудно.
Седнала до огъня в една висока каменна къща в Ландин, Ала Пасфал внезапно вдигна глава от книгата си. Обзе я определено усещане, че Джакоб Агат предава мисли отнякъде, но до нея не достигаше никакво послание. Чудно защо. Езикът на мисълта криеше твърде много неразгадаеми странични явления и необясними последици; много хора тук, в Ландин, изобщо не го владееха, а малкото познавачи го използваха съвсем предпазливо. Там, на север, в колонията Атлантика, бяха разговаряли по този начин с много по-голяма лекота. Бегълка от Атлантика, тя помнеше как през безкрайната, ужасна Зима от детските й години общуваше с останалите само на този език. А цяла лунна фаза след смъртта на майка й и баща й, по време на големия глад, мислите им витаеха около нея, тя усещаше в себе си присъствието им, но не различаваше никакво послание, никакви думи, само безмълвие.
— Джакоб! — извика го старицата продължително и настоятелно, но не получи отговор.
Междувременно в Оръжейната Хуру Пилотсон проверяваше отново запасите за похода и неочаквано избухна, като даде воля на безпокойството, което му бе тежало цял ден:
— Какво, по дяволите, си е наумил Агат?
— Доста закъснява — съгласи се един от оръжейниците. — Да не би пак да е в Тевар?
— Скрепява отношенията с бледоликите — засмя се невесело Пилотсон и отново смръщи вежди. — Достатъчно, хайде сега да видим какво е положението със зимните връхни облекла.
По същото време Сейко Есмит, уединила се в стая, облицована с подобно на слонова кост дърво, се разтърси от безмълвни ридания, закърши ръце и се замъчи да не му предаде мислите си, да не се обърне към него, дори името му да не прошепне на висок глас: „Джакоб!“
А в този миг на Ролери й притъмпя пред очите. Просто се сви и застина на мястото си.
Намираше се в ловния заслон. Беше решила, че снощното й отсъствие и късно завръщане са останали незабелязани във всеобщата неразбория по преместването от шатрите към бърлогоподобните родови домове на града. Но днес бе различно — порядъкът бе възстановен и щяха да видят, че я няма. Затова тръгна посред бял ден, както често правеше, с надеждата, че никой няма да й обърне особено внимание. Стигна по обиколни пътеки до заслона и там се сгуши в кожените си дрехи и зачака да падне мрак и той да се появи. Пред погледа й отново запрелитаха снежинки, приспа й се — гледаше ги и в просъница се питаше какво ще прави утре. Защото него няма да го има. И всички в рода й ще знаят, че не се е прибирала цяла нощ. Но това се отнасяше за утрешния ден. Какво я беше грижа за утрешния ден. А сега да мисли за довечера, довечера… унасяше се тя, но изведнъж нещо я изтръгна от унеса, изличи паметта й и я потопи в мрак.
Тя рязко се надигна и запали с кремък и прахан плетения фенер, който бе донесла със себе си. Спусна се по склона, откри пътеката на оскъдната светлина и след кратко колебание пое на запад. Спря се само за миг и прошепна: „Алтера…“ Но гората оставаше безмълвна в нощта. После продължи напред, докато се натъкна на проснатото му тяло.
Снегът се беше усилил и струеше на тънки ивици пред мъждукащия фенер. Вместо да се топи, той вече се задържаше на земята и посипваше с бял прах раздраната наметка на Джакоб и дори косите му. Ролери най-напред го докосна по ръката и по студенината й разбра, че е мъртъв. Седна до него на мократа, заснежена кал и сложи главата му на скута си.
Внезапно той помръдна и леко изстена. Ролери тутакси дойде на себе си. Ръката й, която, кой знае защо, се опитваше да махне пухкавия сняг от косите и яката му, изведнъж се вцепени и тя застина за миг. После внимателно го обърна да легне по гръб на земята, изправи се, опита се машинално да изтрие лепкавата кръв от дланта си и на светлината на фенера затърси нещо встрани от пътеката. Намери каквото й трябваше и се залови за работа.
В залата проникваше мекото, оскъдно сияние на полегатите слънчеви лъчи. В тази топлина бе трудно да се събудиш и той отново и отново се отпускаше във водите на съня, в дълбините на това езеро без приливи и отливи. Но светлината неизменно го връщаше на повърхността и най-сетне, съвсем буден, той обгърна с поглед заобикалящите го високи сиви стени и косата слънчева светлина през стъклото.
Лежеше неподвижно и наблюдаваше как златистопрозрачният сноп светлина избледня, а после се върна, плъзна се по пода към отсрещната стена, заруменя и се издигна по нея. На прага застана Ала Пасфал и като видя, че се е събудил, направи знак на някого отвън да почака. После затвори вратата, приближи се и приседна на колене до него. В алтеранските домове нямаше кой знае какви мебели — спяха направо на постелки върху застлания с килим под, а за столове използваха в най-добрия случай съвсем тънки възглавници. Ето защо Ала коленичи до Агат и се вторачи в него. На фона на червеникавата слънчева светлина състареното й лице се превърна в ярко черно петно. В него нямаше и следа от състрадание. Още съвсем млада, тя бе преминала през твърде много несгоди и отдавна вече не бе в състояние, дори дълбоко в себе си, да изпита някакво съчувствие или пък угризение, а на стари години бе станала съвсем безпощадна.
— Джакоб… — поклащаше тя глава и тихо нареждаше, — какво направи, Джакоб?
Той се опита да отговори, но усети болка в главата и си замълча, тъй като и бездруго нямаше какво да каже.
— Какво направи…
— Как съм се озовал у дома? — изтръгна се най-сетне от премазаните му устни едва разбираемият въпрос и тя го прекъсна с ръка.
— Как си се озовал тук ли… това ли попита? Тя те доведе. Момичето от вирсите. Стъкмила нещо като носилка от клони и кожените си дрехи, изтъркаляла те отгоре и те влачила през целия път от хребета до Земната порта. През нощта. В снега. Останала само по панталони… трябвало да разкъса ризата си, за да те превърже. Тези вирси са по-издръжливи от кожените си одежди. Каза, че на снега се дърпало по-леко… Вече няма сняг. Всичко това се случи по̀ миналата нощ. В крайна сметка доста добре си почина.
Сипа му чаша вода от каната на близкия поднос и му помогна да я изпие. Надвесеното й лице изглеждаше много старо, с изострени от възрастта черти. Недоумяваща тя продължи на езика на мисълта: „Как можа да направиш това? Ти винаги си бил горд човек, Джакоб!“
Той й отвърна по същия безсловесен начин. Преведено с думи, това означаваше: „Не мога без нея.“
Старицата се отдръпна ужасена от страстта му и като че ли в самозащита каза на глас:
— Едва ли можеше да избереш по-неподходящо време за тази връзка, за тази любовна история! Когато всички разчитахме на теб…
Той повтори думите си, тъй като това бе самата истина и нямаше какво друго да й казва. „Но тъй като няма да се ожениш за нея — обърна се тя сурово към него, — по-добре се научи да живееш без нея.“
