фаза виждам един от тях, да не говорим, че за първи път сядам с един от тях. Но ако те са магьосници и притежават такава сила, защо им е потрябвала нашата помощ?
— Не искам да чувам! — изрева Уолд с мораво лице и насълзени очи. Укует се удари през лицето. Вбесен от безочливото отношение към един гост на шатрата и от собствената си обърканост и нерешителност, които го подтикваха към спор и с двете страни, старецът дишаше тежко и не отместваше пламналия си поглед от младежа, който криеше лицето си.
— Ще говоря аз — каза той най-после с все още дълбок и силен глас, който сякаш за миг бе потиснал дрезгавината на старостта. — Ще говоря аз, а вие слушате! Нагоре по крайбрежния път ще тръгнат бързоходците и ще вървят, докато пресрещнат Южното нашествие. А зад тях, на два дни път зад тях, но не извън границите на нашата област, ще се движат воините — всички мъже, родени от средата на Пролетта до времето на Лятната оран. Ако гаалите идват с многобройна войска, нашите ще ги изтикат на изток от планините; ако не идват, ще се върнат обратно в Тевар.
Умаксуман се засмя високо и каза:
— Старейшино, никой не може да ни води освен тебе!
Уолд изръмжа, уригна се, успокои се и му отвърна мрачно:
— Обаче ти ще застанеш начело на воините.
Тук и Агат прекъсна мълчанието си и с тих глас рече:
— Моите хора могат да изпратят триста и петдесет души. Ще се придвижим нагоре по стария крайморски път и ще се срещнем с хората ви на границата на Аскатевар.
После стана и протегна ръка. Сърдит, че се остави да го въвлекат в едно такова решение, и все още под влиянието на противоречивите си чувства, Уолд не му обърна внимание, но Умаксуман светкавично скочи на крака и пое подадената ръка. Двамата застинаха за миг в това положение на светлината на огъня, все едно, че бяха вестители на деня и нощта. Агат — тъмнокож, потаен, мрачен, Умаксуман — светлокож, светлоок, лъчезарен.
Решението бе взето и Уолд знаеше, че ще може да го наложи и на останалите старейшини. Знаеше и още, че това е последното решение в живота му. Можеше да ги изпрати на война, но този, който щеше да се завърне начело на воините и да оглави народа на Аскатевар, бе Умаксуман. Чрез действията си Уолд се оттегляше от първенството. Младият вожд ще е Умаксуман. Той ще затваря кръга на Каменния сбор, той ще предвожда ловците през Зимата, Пролетните набези, безкрайните странствания през дългите Летни дни. Неговата Година едва-що започваше…
— Вървете си — отпрати ги той с дрезгав глас. — Свикайте Каменния сбор за утре. Кажете на шамана да отдели една хана, ама по-тлъстичка и с повече кръв.
С Агат повече не желаеше да разговаря. Те си тръгнаха, всичките високи млади мъже си тръгнаха. А Уолд остана скован и свит до огъня, с поглед, вперен в жълтите пламъци — все едно, че бяха сърцевината на едно изчезнало сияние или пък безвъзвратно изгубената топлина на Лятото.
Глава пета
Здрач в гората
Пришълецът излезе от шатрата на Умаксуман и се спря за миг да продължи разговора си с младия вожд. Двамата гледаха на север и присвиваха очи срещу хапещия сив вятър. Агат размахваше протегнатата си ръка, сякаш говореше за планините. Отделни думи долетяха и до Ролери, която ги наблюдаваше от пътя към градските порти. Гласът му я накара да потръпне, през вените й преминаха смътен страх и мрак и й припомниха как същият този глас изпълваше съзнанието й, плътта й, как я зовеше към себе си.
След това в спомените й като изкривено ехо изплува нетърпящата възражение, пареща като плесница заповед, с която я пропъди от себе си на горската пътека.
Изведнъж тя остави на земята кошниците, които носеше. Днес се местеха от червените шатри на скитническото й детство в лабиринта от островърхи покриви и подземни зали, тунели и коридори на Зимния град и всичките й братовчедки, лели и племенници се суетяха, пискаха и тичаха напред-назад по пътеките, влизаха и излизаха през шатрите и градските порти, натоварени с кожи, сандъци и най-различни неща. Без да поглежда към кошниците, тя тръгна към гората.
— Ролери! Рооолери! — разнесоха се след нея пронизителни гласове, които вечно я преследваха, изпълнени с обвинения. Устремена напред, тя не се обърна ни за миг и дори се затича, като навлезе в гората. Забави ход едва когато гласовете потънаха в изпълнената с ридания и стенания тишина на обрулените дървета и нищо повече не й напомняше за лагера на близките й, освен едва доловимият, горчив мирис на дим от горящи дърва, довяван от вятъра.
Огромни срутени стволове запречваха от време на време пътеката и тя трябваше да се катери по тях или пък да пълзи отдолу, а твърдите мъртви клони късаха дрехите й, дърпаха качулката й. В тази вихрушка горите съвсем не бяха безопасно място — дори в момента някъде от висините на хребета долетя тътен от сгромолясващо се дърво, неиздържало на порива. Но това не я интересуваше. Искаше й се да стъпи отново на сивите пясъци, да застане неподвижно, ама съвсем неподвижно и да гледа как пенестата, десет метрова водна стена пада върху нея… Изведнъж тя спря точно тъй внезапно, както бе и тръгнала и застина насред сумрачната пътека.
Вятърът духаше на пориви. Навъсеното небе се гърчеше и спускаше съвсем ниско над плетеницата от безлистни клони. Тук вече цареше полуздрач. Гневът и целенасочеността напуснаха момичето, то сви рамена пред вятъра и се вцепени от страх. Пред очите й проблясва нещо бяло. Тя извика, но не помръдна от мястото си. Бялото нещо отново премина пред нея и внезапно се настани на един грапав клон над главата й — огромен звяр или птица с чисто бели криле, с къси, остри, клюнообразни устни, които се отваряха и затваряха, и с втренчени, сребристи очи. Впила здраво четирите си оголени нокти в клона, неизвестната твар отгоре не изпускаше момичето от погледа си. Сребристите очи не мигваха. Изведнъж огромните бели криле се разпериха, по-широки от човешки бой, размахаха се сред клоните и ги строшиха. Птицата продължи да маха с криле и изграчи в очакване на следващия порив на вятъра. След това се издигна заедно с него през клонака и се понесе бавно към надвисналите облаци.
— Буревестник — рече спрелият на няколко метра зад нея Агат. — Казват, че вещаят снежните виелици.
Гигантската сребриста твар я бе изплашила до смърт. За миг в очите й бликнаха сълзите, които обикновено съпътстваха силните вълнения при хората от нейната раса, и я заслепиха. Първоначалното й намерение бе да му се подиграе, да му се присмее, тъй като под непресторената му самонадеяпост бе забелязала неприязънта, породена от пренебрежителното отношение на хората от Тевар, които го смятаха за по-нисше същество, каквото всъщност си беше. Но бялата твар, буревестникът, я бе изплашила и приковала поглед в него, както преди малко в птицата, Ролери избухна:
— Мразя те, ти не си човешко същество, мразя те!
Вече не плачеше. Но отмести поглед встрани и двамата потънаха в мълчание, което продължи доста дълго.
— Ролери! — каза той тихо. — Погледни ме.
Тя не се подчини. Агат тръгна към нея, но Ролери се дръпна назад и изкрещя:
— Не ме докосвай! — Гласът й приличаше на писъка на буревестника, а чертите на лицето й се изкривиха.
— Съвземи се! Ето — дай ръка, дай! — Тя се опита да се отскубне, но той я хвана здраво за китките. И двамата застинаха в това положение.
— Пусни ме — каза тя накрая с естествен глас. Той веднага я освободи.
Ролери си пое дълбоко дъх:
— Гласа ти… чух гласа ти вътре в мен. Долу на пясъците. Можеш ли пак да ми говориш по точи начин?
— Да — кимна той, като я наблюдаваше внимателно и спокойно. — Но нали ти казах, че това е за пръв и последен път.
— Все още чувам гласа ти. Чувствам го. — И тя си запуши ушите с ръце.
— Зная… Съжалявам. Когато те повиках, не знаех, че си вирс… че си от Тевар. Това с противозаконно. А и не би трябвало да ме чуеш…
— Какво значи вирс?
