„Невъзможно“, бе единственият му отговор.
Ала се отпусна за миг на петите си. После отново разкри мислите си, които вече преливаха от дълбоко огорчение: „Ами твоя воля, и бездруго няма никакво значение. На този етап както и да постъпиш, каквото и да направи който и да е от нас поотделно или всички заедно, все ще е неправилно. Изглежда, не сме в състояние да сторим това, което трябва, което ще ни донесе щастие. Можем само да продължаваме да се самоубиваме малко по малко, един по един, докато изчезнем всички, докато изчезне Алтера, докато измрат всички изгнаници…“
— Ала — прекъсна я той на глас, потресен от отчаянието й, — мъжете… тръгнаха ли…?
— Кои мъже? Нашата войска ли? — изрече тя със сарказъм думите. — Дали са тръгнали вчера на север… без теб?
— Пилотсон…
— Ако Пилотсон въобще ги бе повел нанякъде, то това щеше да е срещу Тевар. Да отмъсти за теб. Вчера беше побеснял от ярост.
— А те…
— Вирсите ли? Не, естествено, че не тръгнаха. Когато се разбра, че щерката на Уолд кръшка, за да спи в гората с един от пришълците, то поддръжниците му малко се поизложиха и злепоставиха… ясно ти е защо, нали? Разбира се, всичко изглежда по-ясно след станалото, но винаги съм си мислила…
— За бога. Ала.
— Е, добре де. Никой не е тръгвал на север. Седим си тук и чакаме да пристигнат гаалите, когато им е угодно.
Джакоб Агат лежеше съвсем неподвижно и се мъчеше да не пропадне отново с главата надолу в празнотата. Там се намираше пустотата, действителната бездна на собствената му гордост, измамната самонадеяност, откъдето произлизаха всичките му постъпки, заблудата. Затънеше ли той — нищо. Но какво щеше да стане с народа му, когото той бе предал?
Ала отново се обърна към него: „Джакоб, и без това имаше много малко надежда. Ти направи каквото можа. Човекът не може да действа съвместно със същества от друг вид. Поне това би трябвало да си научил от шестстотингодишната ни история на тази планета — шестстотин години по нашето летоброене, изпълнени с подобни провали. За тях твоето безумие бе само повод. Ако не беше то, много скоро щяха да намерят някаква друга причина, за да се обърнат срещу нас. Те са точно толкова враждебно настроени към нас, колкото и гаалите. Или пък Зимата. Или пък цялата тази планета, която не ни иска. Ние не можем да се съюзяваме с никой друг освен със себе си. Сами сме. Никога не протягай ръка към същество от този свят.“
Той отклони съзнанието си от нея, тъй като не беше в състояние да понесе отчаянието й, в което липсваше и сянка от надежда. Опита се да се затвори в себе си, но имаше нещо, което не му даваше мира и настоятелно търсеше път към съзнанието му. Той се стресна, надигна се с мъка и промълви със заекващ глас:
— А тя къде е? Да не би да сте я отпратили…
Облечена с бяла алтеранска роба, Ролери бе седнала с кръстосани крака малко по-далеч от мястото на Ала, а старицата я нямаше. Ръцете й бяха заети с нещо — изглежда, поправяше някакъв сандал. Не даде вид, че го е чула, а и той навярно бе изрекъл тези думи в съня си. Но след малко мекият й глас долетя до него:
— Тази старица те разстрои. Можеше и да почака. И бездруго вече всичко е свършено… Струва ми се, че твоите хора не могат и крачка да направят без тебе.
Последните червени слънчеви отблясъци образуваха мъгляв ореол на стената зад нея. Погълната от поправянето на сандала, тя седеше със спокойно лице и неизменно сведени очи.
В присъствието й болката и чувството за вина се уталожиха и добиха естествените си размери. С нея той можеше да остане верен на себе си. Устните му изрекоха високо името й.
— По-добре спи сега, боли те, като приказваш — каза тя и в гласа й проблясна обичайният й свенлив присмех.
— Ще останеш ли? — попита я Агат.
— Да.
— Като моя жена — настоя той, принуден от болката и нуждата да говори само най-същественото. Въобразяваше си, че близките й ще я убият, ако се върне при тях. А и нямаше представа какво биха могли да й сторят и неговите хора. Той бе единственият й закрилник и искаше тази закрила да е сигурна.
Като че ли в знак на съгласие тя сведе глава — не можеше да бъде сигурен, тъй като не познаваше достатъчно добре жестовете й. Малко го озадачаваше сегашното й спокойствие. През кратките мигове, които бяха прекарали заедно, тя преливаше от движение и вълнение. Но те бяха много кратки… Сега тя седеше отсреща, заета с работата си, и той започна да усеща как спокойствието й полека-лека завладява и него и как се възвръщат силите му.
Глава седма
Южното нашествие
Ярко светеше над островърхите покриви звездата, чиято поява отбелязваше началото на Зимата, толкова безрадостно ярко, колкото и в момчешките спомени на Уолд отпреди шейсет лунни фази. Пред Снежната звезда на небосклона бледнееше дори огромният тънък полумесец. Започваше нова лунна фаза, нов сезон. Но те не вещаеха нищо добро.
Дали беше вярно това, което пришълците говореха за луната, че и тя била свят като Аскатевар и другите области, но без живи същества, и че звездите също били светове, където живеели хора и животни и имало лято и зима… Как ли изглеждат обитателите на Снежната звезда? Из въображението на Уолд витаеха отвратителни, белоснежни твари с безкръвни цепки вместо уста и пламтящи очи. Той тръсна глава и се опита да вникне в думите на останалите старейшини. Не бяха изминали и пет дни, и съгледвачите се върнаха с най-различни слухове от север — ето защо старейшините бяха стъкмили огън в обширния Теварски двор и бяха свикали Каменния сбор. Уолд пристигна последен и затвори кръга, тъй като никой друг не се осмеляваше да го измести. Но за него това бе безсмислено и унизително. Защото войната, която бе обявил, не бе започнала, хората, които бе изпратил, не тръгнаха и съюзът, който бе сключил, се разтрогна.
До него седеше Умаксуман, също така смълчан. Останалите викаха и се препираха, без да стигат доникъде. Какво ли очакваха? От удрянето на камъните не се получи никакъв ритъм, само нестроен тропот и стълкновение. Можеха ли след всичко това да се надяват на някакво съгласие? Глупаци, глупаци, мислеше си Уолд, вперил застрашително поглед в огъня, който се намираше твърде далеч, за да го стопли. Повечето от останалите бяха по-млади и можеха да се топлят с младостта си и с крясъците. Но той бе остарял и кожените дрехи вече не го топлеха навън, под ярката Снежна звезда и Зимния вятър. Сега го боляха краката и гърдите от студа и той нито знаеше, нито пък искаше да знае за какво се карат останалите. Изведнъж Умаксуман скочи на крака.
— Слушайте! — извика той и гръмовитият му глас („От мене го има“, помисли си Уолд) наложи известна тишина, макар и тук-там да продължаваха да мърморят и да се подсмиват. Досега, въпреки че вече всички имаха що-годе представа за случилото се, непосредствената причина или повод за кавгата им с Ландин не бе обсъждана извън стените на Уолдовия Родов дом. Просто бе съобщено, че походът няма да се предвожда от Умаксуман, че няма да има никакъв поход и че може да се очаква нападение от пришълците. Онези, които не знаеха нищо за Ролери или Агат, разбираха, че всъщност става дума за борба за надмощие между групировките в най-силното семейство. Именно това проличаваше от всичките речи, които се произнасяха пред Каменния сбор, въпреки че в тях привидно се обсъждаше дали пришълците да се считат за врагове извън градските стени.
В момента беше ред на Умаксуман:
— Слушайте, старейшини на Тевар! Казвате това, казвате онова, ала няма какво повече да кажете. Гаалите идат — след три дни ще са тук. Замълчете и вървете да наострите копията си, вървете да гледате към портите и стените ни, защото врагът иде, връхлита върху нас — гледайте! — махна той с ръка на север и много от тях се извърнаха да видят накъде сочи, като че ли очакваха ордите от Южното нашествие тозчас да нахлуят през стената — толкова убедителна бе реториката му.
