Щели да останат и да се сражават.
— Но вие ще измрете — убеждаваше ги Уолд, — а жените ви може да се спасят с децата… ако не са тук при вас. — Езикът му отново надебеля. Едва го дочакаха да свърши.
— Ще се бием с гаалите — отвърна му един от по-малките внуци. — Нали сме бойци!
— Тевар ще издържи, старейшино — добави друг с увещаваш, ласкателен глас. — Ти ни показа как да го построим.
— Ще издържи на Зимата, но не и на десет хиляди бойци. По-добре жените ми да умрат от студ сред голите възвишения, отколкото да живеят като наложници и робинн при гаалите. — Но те не го слушаха, само чакаха да свърши.
И той отново излезе навън, но нямаше повече сили да се изкатери до площадката. Затова си намери едно укритие, където можеше да чака, без да пречи на движението по тесните улички. Това бе вдлъбнатината под наклонения подпорен стълб на южната стена, недалеч от портата. По него можеше и да се изкачи горе, за да наблюдава Южното нашествие, а когато вятърът започне да прониква през наметката му, ще може да приклекне, да опре брадичка в коленете си и да се подслони във вдлъбнатината.
Известно време слънчевите лъчи стигаха до скривалището му. Той се радваше на оскъдната им топлина и не мислеше за нищо. Веднъж-дваж вдигна поглед към Зимното слънце, остаряло и останало без сили.
Изпод отъпканата земя до стената вече напираха зимните треволяци — мимолетните, бързоцветни растенийца, които щяха да избуят в промеждутъците между снежните бури, но само до средата на Зимата, когато снегът преставаше да се топи и не вирееше нищо друго освен безкоренните снегорасляци. Светът нито за миг не оставаше без живинка — всяко едно създание си изчакваше времето във великата Година, разцъфтяваше и умираше, за да се роди отново.
Дългите часове се нижеха едва-едва.
От северозападния край на стените долитаха викове и рев. Наоколо, по уличките на градчето, където под надвисналите капчуци имаше място само за един човек, притичваха хора. След това виковете заехтяха зад гърба на Уолд и отвъд портата вляво от него. Високата дървена плъзгаща се порта, която се вдигаше отвътре с помощта на скрипци, се тресеше в рамката си. Атакуваха я с таран. Уолд с мъка се изправи на крака — толкова се бе вкочанил от седенето на студа, че нищо не усещаше. За малко се облегна на копието си, а след това си възвърна равновесието, като се опря на подпорния стълб, и приготви оръжието си за ръкопашен бой.
Гаалите навярно си служеха със стълби, тъй като вече бяха нахлули в града от северната му страна — по шума се познаваше. Над покривите безпрепятствено прелетя едно копие, изстреляно с копиехвъргачка. Портата отново се разтресе. Едно време те нямаха стълби и тарани, не идваха с хиляди като сега, а минаваха поотделно — дрипави племена от страхливи варвари, които бягаха на юг от студа, а не оставаха да живеят и да умрат в собствените си земи като истински мъже… Изведнъж пред очите му изникна един от тях — с широко, бяло лице и червено перо в насмолената, високо вдигната коса, и се впуснала отвори отвътре портата. Уолд пристъпи напред и заповяда:
— Не мърдай!
Гаалът се стъписа и старецът заби желязното острие на двуметровото си копие във врага, встрани под ребрата. Още не го бе извадил от гърчещото се тяло, когато зад гърба му портата започна да се разцепва. Отвратително беше да гледаш как дървото се цепи пред очите ти като изгнила кожа и как през процепа наднича острието на дебел кол. Уолд остави копието си в корема на гаала и се запрепъва по уличката към Дома на своя род. Островърхите дървени покриви на града пред него бяха обхванати от пламъци.
Глава осма
В града на пришълците
Най-необикновеното сред всички необикновени неща в този дом беше изображението на стената в голямата зала долу. Когато Агат го нямаше вече и в залите цареше мъртвешка тишина, Ролери заставаше пред него и го съзерцаваше тъй дълго, че накрая започваше да го отъждествява със света, а себе си — със стената. А светът заприличваше на плетеница — дълбока плетеница, подобна на преплитащи се клони в гората, на преливащи подводни течения — сребристо, сиво, черно, напръскано тук-там със зелено, розово и слънчевожълто. Не след дълго от дълбините на плетеницата изплуваха най-различни шарки и фигури, които продължаваха да я плетат или пък вече бяха вплетени в нея — големи и малки шарки, фигури, зверове, дървета, растения, мъже и жени и други същества, някои досущ като пришълците, други — различни от тях, както и странни форми — сандъци върху кръгли крака, птици, брадви, сребристи копия и огнени пера, лица, които не бяха лица, крилати камъни и едно дърво със звезди вместо листа.
— Какво е това? — попита тя жената, която Агат бе помолил да се грижи за нея, негова родственица вероятно.
— Картина, рисунка… — отвърна й тя, като правеше усилие да проявява любезност. — Вие не рисувате ли?
— Да, малко. Какво има на нея?
— Другите светове и нашата родина. Виждаш ли хората на нея… Рисувана е много отдавна, още през първата Година на нашето изгнание, от един от синовете на Есмит.
— А онова там какво е? — посочи Ролери от почтително разстояние.
— Сграда — великият Съюзен палат на планетата Дейвнант.
— А това?
— Еркар.
— Слушам думите ти — каза Ролери вежливо, стараейки се през цялото време да се държи най- внимателно, но видя, че Сейко Есмит не разбира благоприличния израз, и попита отново: — Какво е това еркар?
Чужденката издаде устните си малко напред и каза с безразличен глас:
— Ами… нещо, в което се возиш, като… та вие дори не си служите с колела, как да ти обясня? Виждала ли си нашите коли на колела? Ами това е нещо като кола, която обаче летяла в небесата.
— Сега хората ви могат ли да правят такива коли? — попита Ролери с непресторено удивление.
Но Сейко я разбра погрешно и злостно отвърна:
— Не. Нима можехме да запазим способностите си тук, където Законът ни забраняваше да се издигаме над вашето ниво? Твоите хора и за шестстотин години не успяха да се научат как да използват колелото.
Изоставена на това чуждо място, прокудена от собствения си народ и сега останала сама, без Агат, Ролери се страхуваше не само от Сейко Есмит, а от всекиго и от всичко наоколо. Но нямаше да позволи на една ревнива жена, при това и по-стара от нея, да й се подиграва.
— Питам, за да се науча. Но мисля, че няма шестстотин години, откакто сте тук.
— Шестстотин години по нашето летоброене тук са десет Години — обясни Сейко Есмит и след известно време добави: — Виждаш ли, ние не знаем всичко нито за еркарите, нито за останалите неща, които е имал нашият народ, защото, когато прадедите ни дошли тук, те се заклели да се подчиняват на един закон на Съюза, който им забранявал да използват много неща, в случай че се различавали от предметите на местното население. Тази забрана се наричала Културно ембарго. След време сме щели да ви научим как да правите някои неща — като колите на колела например. Но корабът си тръгнал. Тук останали много малко хора, от Съюза не идвала никаква вест и в ония дни сме имали доста врагове по вашите земи. Трудно било да спазваме Закона, както и да съхраним онова, което сме притежавали и знаели. Вероятно сме загубили голяма част от способностите и познанията си. Не ни е известно каква.
— Странен закон — промълви Ролери.
— Заради вас е бил такъв… не заради нас — отвърна троснато Сейко с твърдия, отчетлив акцент на пришълците, с който говореше и Агат. — В Каноните на Съюза, които изучаваме като деца, се казва: „Да не се разпространява никаква религия или познание, да не се предава никакво умение или теория, да не се изнася никаква културна система или образец, да не се използва паравербална реч с некомуникативни високо интелигентни разумни същества и колониални планети, докато не се прецени от вишегласието на съответния Съвет, че дадена планета е готова за овладяване или членство…“ Това значи, нали разбираш, че е трябвало да живеем точно като вас. В противен случай нарушаваме собствения си Закон.
— На нас това не ни е пречило — рече Ролери. — Но пък на вас едва ли ви е било от някаква
