всичките да изгорят — дано!“
— Алтера!
Момичето бе вървяло но петите му. Сега стоеше на пътеката на няколко метра зад него и се подпираше върху набраздения бял ствол на едно базуково дърво. Жълтите й очи блестяха развълнувани и присмехулни сред белотата на лицето й. Агат не се помръдна.
— Алтера — повика го тя повторно с мекия си, нежен глас, извърнала поглед встрани.
— Какво искаш?
Тя леко отстъпи назад.
— Аз съм Ролери. На пясъка…
— Знам коя си. А ти знаеш ли кой съм аз? Неистински човек, пришълец. Ако хората от племето ти те видят с мене, или ще ме кастрират, или пък ще те изнасилят най-тържествено… Знам ли какви са ви законите. Сега си върви!
— Моят народ не постъпва така. А между мене и тебе има роднинска връзка — упорстваше не съвсем уверено тя.
Той се обърна напред и тръгна.
— Сестрата на майка ти е умряла в нашите шатри…
— За наш срам — продължаваше пътя си Агат.
Тя не го последва.
Преди да поеме по лявото разклонение нагоре по склона, той се спря и се обърна назад. В умиращата гора не помръдваше нищо, освен един закъснял футруг, който с мъчително животинско твърдоглавие пълзеше на юг, оставяйки след себе си едва забележима диря.
Съзнанието за расово превъзходство не му позволяваше да се засрами от начина, по който се бе отнесъл с момичето, и всъщност почувства известно облекчение и възвърна самочувствието си. Ще се наложи да свикне с обидите на вирсите и да не обръща внимание на фанатизма им. Те не можеха другояче, по този начин даваха израз на упорството си, на природата си. Старият вожд му бе засвидетелствал, според собствените си разбирания, истинско внимание и търпение. И той, Джакоб Агат, трябва да покаже същото търпение и същото упорство. Тъй като съдбата на народа му, животът на хората на тази планета зависеха от действието или бездействието на вирсовите племена през следващите трийсет дни. Историята на един народ на шестстотин лунни фази, на десет Години, историята на двайсет поколения, непрестанната борба, мъчителният напредък можеха да свършат още преди изгрева на полумесеца. Освен ако не му се усмихнеше щастието. Освен ако не проявеше търпение.
По възвишенията се нижеха в безкрайни редици огромни дървета с повяхнали в земята корени, със сухи, безлистни и загниващи клони. Готови бяха да рухнат при първия порив на северния вятър, да останат под преспите и леда хиляди денонощия, да изгният по време на безкрайното пролетно топене и с многобройните си трупове да обогатят земята, където, много дълбоко, сега семената им спяха непробуден сън. Търпение, търпение…
Агат се спусна заедно с вятъра по слънчевите ландински улици, стигна до площада, мина покрай учениците на арената и влезе в островърхата сграда със сводовете, която носеше старинното име — Съюзен палат.
Както и останалите сгради около площада, тя бе построена преди пет Години, когато Ландин бе столица на силна и цветуща малка страна — по времето на възхода. Целият първи етаж представляваше просторна зала за срещи. Сивите й стени бяха изпъстрени с пространни и изящно изработени изображения със златни очертания. На източната страна имаше стилизирано слънце, заобиколено от девет планети, а на западната — седем планети, обикалящи около собственото си слънце по много издължени орбити. Третата планета от всяка система беше двойна и инкрустирана с кристал. Над вратите и в дъното кръгли циферблати сочеха с крехките си, орнаментни стрелки, че днешният ден е 391-вият от 45-тата лунна фаза на Десетата местна година за колонията на Гама Драконис III. Показваха още и че е двеста и вторият ден от Година 1405-та за Вселенския съюз и че в родината е дванайсети август.
Повечето се съмняваха, че Вселенският съюз съществува още, а някои любители на парадоксите дори се чудеха дали въобще някога е имало Родина. Но часовниците тук, в голямата Съвещателна зала, как го и долу, в подземната Летописна зала, които работеха непрестанно от шестстотин Съюзни години насам, като че свидетелстваха с произхода си и с устойчивостта си, че е имало Съюз и че все още има Родина, откъдето е дошъл човешкият род. Те търпеливо отмерваха времето на една планета, потънала в бездната на мрака и годините. Търпение, търпение…
Едни алтерани вече го чакаха горе в библиотеката около камината, други влизаха в момента и се запътваха натам — събраха се десет души. Сейко и Ала Пасфал запалиха газовите горелки и намалиха пламъка. При все че Агат не бе казал нито дума, приятелят му Хуру Пилотсон, застанал при огъня до него, рече:
— Не се оставяй да те ядосат, Джакоб. Стадо тъпи, упорити номади… никога нищо няма да научат.
— Да не би да предавах мислите си?
— Не, разбира се, че не — разсмя се Хуру. Той бе пъргаво, слабовато и стеснително същество, предано на Джакоб Агат. На всички присъстващи, а всъщност и на цял Лапдин бе известно, че той е хомосексуалист, а Агат не е. В Ландин всички знаеха всичко и откровеността, колкото и изтощителна и трудна да беше, бе единственото положително разрешение на проблема за свръхкомуникацията.
— Просто тръгна с твърде големи надежди, това е всичко. Разочарованието ти личи. Но не се оставяй да те ядосат, Джакоб. Та те са само вирси.
Тъй като забеляза, че всички слушат. Агат отвърна високо:
— Казах на стареца всичко, което си бях намислил. Той отговори, че ще извести техния Съвет. Доколко ме е разбрал и доколко ми е повярвал, не знам.
— Аз въобще не се надявах да ти обърне внимание — намеси се Ала Пасфал, безцеремонна и крехка старица със синкавочерна кожа и бели коси, увенчаващи изнуреното й лице. — И Уолд е отдавна на този свят като мене, по-отдавна дори. Не очаквайте да приветства идеята за войни и промени.
— Но той би трябвало да е благоразположен… нали е бил женен за жена от нашите — възкликна Дермат.
— Да, за братовчедка ми Арилия, лелята на Джакоб… екзотичният екземпляр в женската зоологическа градина на Уолд. Спомням си как я ухажваше — отвърна Ала Пасфал с толкова остър сарказъм, че Дермат посърна.
— Не взе ли решение да ни помогне? Разказа ли му плана си да посрещнем гаалите на границата? — попита Джонкенди Ли със заекваш от нетърпение и разочарование глас. Той бе много млад и се надяваше на една хубава война с походи и фанфари. Както и всички останали. По-добре, отколкото да умреш от глад или да изгориш жив.
— Да им дадем време. Те ще решат — отвърна му замислено Агат.
— Как те прие Уолд? — Въпросът дойде от Сейко Есмит, последната потомка на голямо семейство. Името Есмит бяха носили единствено синовете на първия водач на Колонията. С нея то щеше да умре. Връстница на Агат, тя бе красива и нежна жена, нервна, злобна, потисната. Погледа си не откъсваше от него, когато се събираха алтераните. Който и да говореше, тя все в него гледаше.
— Като равен.
Ала Пасфал кимна одобрително и добави:
— Винаги се е отличавал с повече разум от останалите си събратя.
Но Сейко настояваше:
— Ами другите? Как мина през лагера им?
Колкото и дълбоко да потули и дори да забрави унижението си, Сейко непременно ше го изрови. Десета братовчедка, сестра, другарка в игрите, любовница, спътница, тя притежаваше способността незабавно да открива и най-малката му слабост или болка, а съчувствието и състраданието й го притискаха в капана си. Бяха прекалено близки. Всички бяха прекалено близки помежду си — Хуру, старата Ала, Сейко. Усещането, че е чужденец, което го бе разстроило днес, му бе дало и възможност да ги погледне от разстояние, да се почувства сам, а може би и да изпита някакъв копнеж. Сейко не отместваше от него ясните си, меки, тъмни очи, които долавяха всяка негова дума или промяна в настроението му. Момичето от вирсите, Ролери, никога не вдигаше поглед към него — очите им никога не се срещаха. Все отправяше някъде встрани
