Страха. Нито скритата долина на Аргерд, нито Сечището, където Парт продължаваше да плете, под бледите лъчи на зимното слънце. Всичко останало назад, бе загубено.
Може би беше по-добре, че му бяха взели книгата. Какво значение щеше да има за него този мъдър и търпелив мистицизъм на една много древна цивилизация, този глас, който идеше отвъд епохата на забравени войни и невъобразими бедствия? Човечеството бе надживяло катастрофата, а той бе избягал от човечеството. Беше твърде далеч, твърде самотен. От известно време се прехранваше само с лов и това забавяше темпа на придвижване. Дори когато гората гъмжи от животни, ловът не бива да е припряна работа. Пък и нали убитото животно трябва да бъде почистено и приготвено, а след това изядено, бавно, спокойно, край топлината на огъня, да се построи заслон, където добре нахраненият ловец да поспи — скрит от студения дъжд. В такъв живот нямаше място за книги, пък били те и със старите канони на Бездействието. Почти беше сигурен, че нямаше да я чете, дори ако я бе задържал. Ловуваше, хранеше се, спеше и вървеше и съвсем престана да мисли. Живееше сред смълчаната гора като сивкава сянка, която се плъзга бавно и лениво на запад.
Времето ставаше все по-студено и мрачно. На няколко пъти край лагера му се мяркаха едри диви котки с дълга козина, облизваха се при вида на месото и пристъпваха предпазливо и бдително към оглозганите кокали, които им подхвърляше — животните, с които се прехранваха, бяха поели на юг, далеч от студа. Нито един звяр не бе го заговарял на мисловната реч откакто напусна къщата на Страха. Животните, които обитаваха просторната, гориста равнина, която пресичаше вече близо седмица, вероятно никога не бяха подушвали човешко същество, нито пък умовете им са били докосвани по мисловен път. Колкото по-голямо разстояние го отделяше от къщата, толкова по-странна му се виждаше тя — израснала сред скритата долина, с подземия, гъмжащи от мишки, които разговарят с човешка реч и обитатели, владеещи напредничави научни подходи — като лекарства, които те принуждават да казваш истината — и същевременно обсебени от жестоко, варварско невежество. Враговете бяха оставили дирите си тук.
Всъщност, това, че Враговете някога са посещавали тези места, бе повече от съмнително. Никой никога не е бил тук. Никой нямаше да дойде. От клоните го подкачаха присмехулно сойки. Под краката му хрущяха кални, замръзнали по краищата локви, наслоени с изгнили листа. Строен и неописуемо красив благороден елен го посрещна наперено от отсрещния край на малкото езеро, сякаш го питаше какво право има да нарушава владенията му.
— Няма да те застрелям — подвикна му Фалк. — Тази сутрин свалих два фазана.
Еленът продължи да го разглежда сякаш бе рядко насекомо и най-сетне си тръгна, без да губи и малко от царствената си осанка. Никой не се боеше от Фалк по тези места. Никой не разговаряше с него. Замисли се, че накрая и той самият може да изгуби способността си да общува и да стане отново такъв, какъвто е бил — ням, обезумял, лишен от всичко човешко. Намираше се прекалено далеч от местата, обитавани от хора и прекалено навътре в царството на животните.
На отсрещния бряг се препъна в полузаровен каменен блок, върху който бяха изписани латинските букви „Ч К О“.
Значи все пак тук е стъпвал човешки крак, може би дори наблизо са живели хора. Дали пък някъде дълбоко под краката му, под влажната, богата на хумус и разложени листа почва, под корените на дърветата, не лежеше цял един град. Само че той бе дошъл в този град хилядолетие или две по-късно.
3
Дните, които Фалк отдавна бе престанал да брои, ставаха все по-къси и може би вече бе отминало зимното слънцестоене. Въпреки, че времето не беше толкова лошо, колкото може би е било, когато тук се е издигал градът — благодарение на значително по-топлия метеорологически цикъл — то си оставаше мрачно и студено. Сняг валеше често, снеговалежите все още не бяха достатъчно обилни, за да се образува покривка, но достатъчни, за да си даде сметка, че щеше да изпитва неимоверни страдания, ако в Къщата на Зов не го бяха снабдили с топло зимно облекло и спален чувал. Северният вятър бе станал толкова неприятно хаплив, че Фалк все по-често се улавяше да завива в южна посока и винаги избираше южните склонове на хълмовете, когато имаше такава възможност.
В сумрачния следобед на един кишаво-дъждовен ден той се спускаше към вътрешността на една долина, чийто отсрещен край сочеше на юг, провирайки се между ниските, сгърчени дръвчета. Ала неочаквано шубраците свършиха и той бе принуден да спре. Пред него се беше ширнала огромна река, с мътна лъщяща повърхност, набраздена от дъжда. Долната й част бе скрита от гъста речна мъгла. Фалк беше като потресен пред тази величествена гледка, пред красотата на този грамаден, притихнал воден път под ниското тъмно небе. Отпърво си помисли, че е стигнал Вътрешната река, един от малкото ориентири за централната част на континента, слухът за които бе стигнал чак до къщите в Източната Гора, но за нея се знаеше, че тече право на юг и маркира границата на гористата страна, докато тази ръка се спускаше на запад. Вероятно това бе някой от главните й притоци, помисли си Фалк. Реши да поеме по брега, първо, защото се надяваше притокът да го изведе при Вътрешната река и второ, тъй като тук бе по-лесно да се придвижва, отколкото през хълмовете, пътят щеше да е по-кратък, а и винаги щеше да разполага с прясна вода под ръка. Ето защо Фалк смени посоката от западна на южна, следвайки студените води на реката.
През една от тези крайречни утрини той застреля дива патица, с каквито речните разливи буквално гъмжаха. Беше я ударил в крилото и птицата бе още жива, когато се наведе да я вдигне. Тя изпърха с криле и записука с пронизителния си, птичи глас: „Отнема… живот… отнема… живот… отнема…“ В този миг той й изви врата.
Думите продължаваха да отекват в главата му още дълго след това. Последния път, когато го бе заговорил див звяр в гората едва изпадна в паника. Някъде сред тези самотни сиви хълмове е имало, или имаше, хора, спотаили се също като семейството на Аргерд, а може би това бяха Скитниците, които щяха да го убият заради странните му очи, или слуги на Враговете, готови да го отведат при господарите, където го очакваше робство или смърт. Вярно, че в края на пътя, който бе поел, може би също го очакваше среща с тези господари, но Фалк предпочиташе това да стане доброволно, а не пряко волята му. Не вярвай на никого, избягвай хората! Този урок вече го знаеше добре. Този ден той продължи да напредва с изключителна предпазливост, толкова безшумно, че дори дивите патици от реката се плашеха едва, когато се озоваваха в краката му.
Не пресече нито един път, нито пък срещна някакви признаци от човешко присъствие. Но към края на краткия следобед ято бронзово-зеленикави диви кокошки се вдигна пред него и се понесе ниско над реката, крякайки и пoдвиквайки пискливи човешки думи.
Не след дълго той спря, доловил мириса на дим във въздуха.
Вятърът духаше нагоре, срещу течението на реката. Фалк продължи с удвоено внимание. Малко преди да се свечери, далеч пред него, сред редките дървета на брега на реката трепна светлинка, изчезна и се появи отново.
Не страхът, или предпазливостта го накараха да спре този път, загледан в далечните отблясъци. Ако се изключеше неговият самотен огън, това бяха първите пламъци, дело на човешка ръка, които виждаше, откакто бе напуснал Сечището. Макар и отдалечен от него, огънят пробуждаше най-различни чувства.
Предпазлив в любопитството си като някое диво животно, той изчака да се спусне нощта и едва след това продължи напред, бавно и безшумно, придържайки се към сянката на върбите, докато наближи достатъчно за да зърне жълтеникавия правоъгълник на прозореца и островърхия покрив над него, побелял от снега, сгушен между боровете. Над черната гора и реката бе увиснал Орион. Зимната нощ бе студена и безмълвна. Само понякога вятърът вдигаше сняг от клоните на дърветата и го застилаше над черните води на реката.
Фалк не откъсваше поглед от светлината на хижата. Приближи се още и спря, застинал в неподвижно мълчание.
Вратата на хижата изскърца и върху тъмния сняг се очерта светло продълговато петно.
— Излез на светлото — нареди мъжът, изправен на прага, беззащитен в златистото сияние на огъня зад него.
Скрит в сянката на гъсталака, Фалк постави ръка върху дръжката на лазера и не помръдна.
— Аз съм Чуващ. Долавям ехото на мислите ти. Излез. Няма от какво да се боиш. Говориш ли този език?
