Мълчание.
— Надявам се, че го говориш, защото нямам намерение да разговарям мисловно с теб. Тук сме само двамата — продължаваше тихият глас. — Зная, че си там, в тъмното. Ела тук и почукай на вратата, ако искаш поне за малко да се приютиш на топло.
Вратата се затвори.
Фалк постоя неподвижно още известно време. След това пресече разстоянието, което го делеше от хижата и почука на вратата.
— Влизай!
Той дръпна масивната врата и топлината на стаята го обгърна.
Пред огнището бе коленичил старец с дълга сива коса и тъкмо хвърляше съчки в огъня. Не се обърна да погледне новодошлия, сякаш изцяло вглъбен в работата си. Не след дълго произнесе с тих, напевен глас:
Посивялата глава се извърна бавно назад. Старецът се усмихваше, присвитите му, заобиколени от бръчки очи гледаха нейде встрани от Фалк.
С дрезгав от продължителното мълчание глас Фалк отвърна със следващата строфа от Стария Завет:
— Ха, ха, ха! — избухна в смях старецът. — Търсиш го значи, Жълтооки? Ела, седни край огъня. Чуждоземец си, няма съмнение. Но колко далеч е страната, откъдето идваш? Кой знае? Кога за последен път си се къпал с гореща вода? Кой знае? Къде е проклетият чайник? Студено е тази нощ навън, студено като целувката на предател. А, ето го, напълни го, моля те, от ведрото при вратата, а сетне ще го окачим над огъня. Аз съм тародоист, виждам, че знаеш какво означава това. Тук няма да откриеш кой знае какви удобства. Но горещата баня си е гореща баня, независимо, дали е съгрята от огъня, или от някой миниатюрен атомен реактор. Мда, ти наистина си чуждоземец, момко, и дрешките ти също имат нужда от пране. Какво е това — зайци? Хубаво. Ще ги запечем довечера със зеленчуци, да знаеш. Зеленчуците са нещо, което не можеш да ловуваш с лазерния си пистолет. Нито пък ще вземеш да слагаш зеле в раницата си. Тук живея съвсем сам, млади момко. Сам самичък. Живея си сам, защото съм най-великият от всички Чуващи. Бъбря със себе си, знаеш ли. Не съм се родил тук като гъба в гората, но там, където бях, непрестанно чувах мислите на другите, цялото това безспирно дърдорене, плач, тревоги и какво ли не още, дето ще ти го роди човешкият мозък. Та затова се преместих да живея сам в гората, където има само зверове. Виж, от техните мозъци ще чуеш много малко. Там няма смърт, нито лъжа. Сядай, сядай, зная, че идеш от далеч и краката ти са уморени.
Фалк седна на грубо скованата пейка.
— Благодаря ти за гостоприемството — отвърна той и тъкмо бе готов да се представи, когато старецът го прекъсна.
— Няма значение. Мога да те нарека с цял куп подходящи имена, поне за този край на света. Жълтоокият, Чуждоземецът, Гостът, каквото щеш. Не забравяй, че съм Чуващ, а не паравербалист. Аз не обръщам внимание на думите и имената. Просто не са ми нужни. Че има някоя самотна душа отвън в мрака го узнавам веднага, защото виждам как грее прозорецът ми в твоята душа. Това не е ли достатъчно, а, дори повече от достатъчно? Но имена не са ми нужни. Да знаеш, че моето е Сам-Самичък. Разбрано? А сега ела при огъня да се стоплиш.
— Вече се стоплих — отвърна Фалк.
Старецът отметна дългата си посивяла плитка през рамо и вторачи поглед в него. Раменете му бяха прегърбени, съвсем мършави, имаше припрян, ала лишен от нервност маниер и не спираше да дърдори. Нищо в него не би могло да породи страх.
Дните и нощите, които Фалк бе прекарал в гората, се бяха слели в една обща безформена маса, останала зад него. Това не беше бивак в гората, най-сетне бе намерил истинско човешко убежище. Нямаше смисъл да се безпокои за времето, тъмнината, звездите, чудовищата и дърветата. Можеше да си седи до насита пред огъня, изпружил уморени нозе, а после да се изкъпе в дървеното корито с димяща гореща вода. Трудно му беше да определи кое от двете удоволствия е по-голямо — топлината на водата, която щеше да измие мърсотията и да прогони умората от тялото му, или онази, другата топлина, дето вече топлеше душата му отвътре и която бликаше от човека пред него.
Още от началото взе за чиста монета всичко, което му казваше старецът — че можел да улавя ехото на мислите му, без да ги разбира и да чете настроенията му. Старецът несъмнено бе природно роден емпат. Сравнена с телепатията, емпатията е каквото е докосването, спрямо зрението — по-неясна и примитивна степен на възприятие. Тя не се учеше така, както можеше да се овладее телепатията, нито пък се срещаше особено често. Сляпата Кретян също притежаваше тази дарба, получена от природата в замяна на зрението. Ала Фалк не се безпокоеше ни най-малко, че неговият домакин непрестанно следи състоянието на духа му и е в течение на чувствата му. И той като Аргерд надникваше в ума му, но тук намеренията бяха съвсем различни.
— Тази сутрин убих една дива кокошка — подхвърли Фалк, намерил подходяща пауза в безкрайните излияния на стареца. — И тя ми заговори, с думи. Някои от тях бяха от… Заповедите. Дали пък някой по тези места не учи на реч и говор животните и птиците? — Въпреки, че банята го бе отпуснала, той не посмя да произнесе името на Враговете — не и след урока, който бе получил в Къщата на Страха.
Вместо да даде някакво обяснение, старецът просто запита:
— Изяде ли кокошката?
— Не — отвърна Фалк, докато се триеше с кърпата, която му бяха подали край огъня. Кожата му се беше зачервила. — Не можах, след като я чух да говори. Убих един заек.
— Убил си я и не си я изял? Жалко, жалко. — Старецът избухна в писклив смях като стар, ядосан петел. — Животът трябва да се цени. Постарай се да вникнеш в Заповедите. Там се казва например, че не бива да убиваш, освен ако не си принуден. Пък и тогава ще помислиш трижди. Спомни си го, като стигнеш Ес Ток. Изсуши ли се? Прикрий голотата си, Адаме от Заветите на Йехова. Ето, увий се с това, не е ръчноплетено като дрехите ти, но поне е чисто.
— Откъде знаеш, че отивам в Ес Ток? — попита Фалк, докато се загръщаше в тънката платнена наметка, която му стоеше като тога.
— Защото не си човек — отвърна старецът. — Пък и не забравяй, че съм Чуващ. Виждам ума ти като на карта, независимо дали го искаш, или не. Север и юг тънат в мрак, далеч назад — на изток грее някаква ярка звезда, но ти гледаш на запад. Слушай. Слушай ме, защото аз не искам да те слушам, гостенино
