Защото ненавиждаше пришълците. Боеше се от чуждото, необяснимото, чудовищното.
Отново си припомни с тъга предупреждението, което му бе отправил Зов: „Трябва да се придвижваш сам, винаги сам.“
Не му оставаше друго, освен да се опита да заспи. Той се сви, доколкото можа, върху най-долното стъпало, защото подът бе влажен и затвори очи за тъмнината.
По някое време по-късно бе събуден от мишките. Търчаха наоколо в мрака и издаваха тихи писукащи звуци, докато дращеха с нокти по земята. Едва след това долови, че нашепват с беззвучни гласчета: „Грешно е да се убива, да се убива е грешно здравей здравееееей не ни убивай не ни убивай.“
— Ще ви избия всичките! — изрева Фалк е те замлъкнаха.
Трудно му беше да заспи отново, или по-скоро бе невъзможно да определи, спи ли или е буден. Лежеше и се чудеше ден ли е или нощ, колко още ще го държат тук, наистина ли смятат да го убият, или ще използват отново лекарството за да разтворят ума му, докато накрая го погубят, колко още ще издържи на жаждата, преди да стане нетърпима, как да улови някоя от мишките без помощта на примки и капан и колко ще изкара на диета от сурово мише месо.
На няколко пъти поема на разузнаване из подземията, най-вече за да се освободи от неканените мисли и притеснения. Скоро се натъкна на преобърната каца или бъчва и сърцето му подскочи обнадеждено, но стените й кънтяха на кухо, а не след дълго напипа няколко строшени дъски в основата й. Никъде по време на сляпата си експедиция не откри други стъпала или врати — само безкрайни, невидими стени.
Накрая стана така, че изгуби всякаква ориентация и не можа да открие стълбите. Седна върху пръстения под и си представи гората, окъпана от проливен дъжд и озарена в мъждива светлина, докато той се лута из нея. Започна да си повтаря мислено малкото, което бе запомнил от Стария Завет:
Устата му бе толкова пресъхнала, че макар и с погнуса, се опита да събере влага от пода, ала по езика му полепна само прах. Мишките продължаваха да припкат съвсем наблизо, шепнейки.
Далеч нататък по коридора се разнесе метално дрънчене на брава, следвано от пронизително изскърцване и ослепителен лъч светлина. Светлина…
Помътнели очертания и сенки, сводове, арки, бурета, греди, канали, изплуваха и потъваха сред мъждивата реалност около него. Той се изправи болезнено и се затича, олюлявайки се, към светлината.
Идеше от ниска врата, отвъд която се виждаше някаква купчина пръст, върховете на дърветата и порозовялото вечерно, или утринно небе, което заслепяваше очите му като ярко слънце по пладне. Именно заслепението го накара да се спре на прага, а може би и защото от другата страна бе застанала една неподвижна фигура.
— Излизай — разнесе се познатият притихнал, дрезгав глас на Аргерд.
— Чакайте малко. Нищо не виждам.
— Излизай. И продължавай да вървиш. Да не си посмял да погледнеш назад, че ще ти изгоря врата.
Фалк пристъпи отвъд вратата и отново се спря нерешително. Спомни си за онова, което си бе мислел в тъмното. Щом са решили да го пуснат на свобода, сигурно се боят от него.
— Мърдай!
Той реши да рискува.
— Нито крачка без раницата — произнесе с пресипнало гърло.
— Това тук е лазерен пистолет.
— Какво чакаш тогава? Не мога да пресека континента без оръжие.
Сега Аргерд бе този, който пристъпваше нерешително. Гласът му изведнъж прерасна в писък, докато крещеше на някого:
— Гретен! Гретен! Донеси вещите на непознатия!
Последва тягостна пауза. Фалк продължаваше да се гуши в мрака зад вратата. Аргерд, неподвижен, го разглеждаше отвън. Дотича едно момче, нарамило раницата на Фалк, пусна я на земята до краката му и изчезна.
— Взимай! — нареди Аргерд и Фалк излезе навън. — А сега се махай.
— Почакай — промърмори Фалк, коленичил, докато ровеше из раницата. — Къде ми е книгата?
— Каква книга?
— Старите Завети. Ръчнопечатана, не електронна…
— И си мислеше, че ще ти позволим да я отнесеш?
Фалк втренчи поглед в него.
— Не знаехте ли, че съдържа Човешките Завети? Вие за какво я взехте?
— Не ти е работа да знаеш какво си мислим и по-добре тръгвай, преди да съм ти опърлил ръцете. Ставай и се махай, хайде, шавай по-бързо! — Отново познатият писклив тон, говорещ, че Аргерд е на ръба на търпението си. Той вдигна глава, зърна омразата, разкривила чертите на другия и сякаш наелектризиран от чувствата му, събра набързо багажа, метна го на рамо, заобиколи едрия навъсен мъж и потъна сред треволяка, с който бе обрасла от тази страна къщата. Едва сега осъзна, че се свечерява, беше малко след залез. Насочи се право към него. Чувстваше някаква тъничка еластична нишка от огромно чисто напрежение, която свързваше тилната част на главата му с лазерния пистолет, който държеше Аргерд. Пресече високите тръстики край реката, мина по дървения мост и започна да изкачва насрещния склон, а нишката все не се късаше. Стигна билото. Едва сега спря, обърна се и погледна към скритата долина. Видя му се същата като първия път — окъпана в златиста светлина, сладка и мирна, с щръкнали към небето димящи комини. Побърза да се скрие в горския мрак, където вече царуваше нощта.
Измъчван от глад, жажда и потиснатост, Фалк продължи своето безцелно пътуване през Източната Гора, ширнала се незнайно колко надалеч пред него, изгубил надежда да срещне приятелско сърце през дългия и монотонен път. Беше разбрал, с цената на един горчив урок, че не бива да търси, а трябва да избягва пътищата и да се крие от хората и техните поселища сякаш е див звяр. Една едничка мисъл все още озаряваше радостно душата му, когато приклекна да пие вода от първия срещнат поток и тя бе, че не беше изгубил самообладание нито за миг по време на това ужасяващо премеждие. Успял бе да надвие тези двама жестоки мъже върху тяхната собствена земя, да ги принуди да го пуснат безнаказано. Ето това го обнадеждаваше, толкова малко се познаваше, че всяко негово действие или постъпка бе като поредния акт на саморазкриване и опознаване, като този на малко момче и осъзнавайки колко много му липсва, той бе доволен да узнае, че поне притежава храброст.
След като утоли глада и жаждата си той продължи, малко по-бодро, из озарената от лунна светлина гора, изпълнена с множество сенки и извървя почти миля от къщата на Страха, преди да помисли за нощувка. Едва тогава, напълно изтощен, той се отпусна на брега на едно малко езеро и без да запали огън, остана да лежи, загледан в обсипаното със звезди зимно небе. Нищо не нарушаваше тишината, освен редките крясъци на нощните птици. След часовете в тъмната, обитавана от кошмарни гласове, зловеща изба, пустотата му се струваше благословена и изпълнена с безкраен покой.
Занизаха се нови дни на еднообразно пътуване през този свят на дървета. Времето следваше своя неумолим ход.
Книгата не беше единствената му невъзвратима загуба — бяха задържали сребърната манерка на Меток и малката сребърна кутийка с дезинфекциращ мехлем. Не знаеше защо са прибрали книгата — дали наистина им е трябвала, или подтиквани от неясен ритуал. Имаше моменти, когато загубата й му тежеше особено, защото тази книга бе единствената материална връзка с хората, които обичаше и на които вярваше и дори една вечер, докато седеше край огъня, той си каза, че още на другата сутрин ще поеме обратно, ще открие къщата на Страха и ще си вземе книгата. Но на следващия ден продължи на запад. За ориентиране използваше компаса и слънцето, но си даваше сметка, че тези средства не му позволяват да определя с точност местоположението си и ще е почти невъзможно да открие обратния път към Къщата на
