продълговата маса с лампа отгоре. Бяха го завързали за облегалката, усещаше въжетата, прорязващи китките му и притискащи гърдите му назад. Движение: от мрака, вдясно от него, изплува мъж. Другите седяха като него, подредени край масата. Разговаряха помежду си, без да му обръщат внимание. Гласовете им звучаха така, сякаш идеха зад висока стена, или отдалеч и той не можеше да разбере думите.
Потрепери от студ. Това сякаш го тласна обратно към света, от който до скоро бе отделен и той започна да си възвръща контрола върху ума. Слухът му се проясни, езикът му се развърза. Произнесе нещо, което трябваше да означава: „Какво сте направили с мен?“
Отговор нямаше, ала не след дълго мъжът отляво пъхна лицето си в това на Фалк и извика ядосано:
— Защо си дошъл тук?
Фалк чу думите, след секунда ги разбра и след още няколко успя да отговори:
— Убежище търсех. От нощта.
— Убежище от кого?
— От гората. Бях сам.
Студът ставаше все по-нетърпим. Опита се да размърда пръсти, за да закопчае копчетата на ризата. Все още долавяше болезнената точка под гръдната кост.
— Не мърдай с ръце — нареди мъжът. — Не е само програмиран, Аргерд. Нито един хипнотичен блок не би удържал при такава доза пентон.
Този отляво, едър мъж, с мършаво лице и чевръсти очи, отговори с притихнал съскащ глас:
— Какви ги дрънкаш… нима познаваме всичките им гадни номера? Пък и откъде знаеш какъв е неговият праг на издръжливост? Ей, Фалк, къде се намира това място, откъдето идваш — Къщата на Зов?
— На изток. Тръгнах… — Не можеше да си припомни точното число. — Мисля, преди четиринадесет дни.
Откъде знаеха името на Къщата? Почти се бе съвзел и не му беше необходимо много време за да се досети. Спомни си, че веднъж двамата с Меток излязоха на лов с парализиращи игли, които можеха да убиват, дори попаднали в крайниците на жертвата. Стрелата, която го бе повалила, или инжекцията, която му бяха направили по-късно е съдържала лекарство, спомагащо да се освободят задръжките върху говорния център и примитивните подсъзнателни блокове, отговарящи за телепатичните центрове в мозъка, превръщайки го в разтворена книга за всякакви въпроси. Вероятно досега се бяха ровичкали из ума му. Тази мисъл пробуди студени тръпки в гърба му, последвани от безпомощен гняв. Защо им беше необходимо подобно насилие? Защо още преди да разговарят с него бяха решили, че ще ги излъже?
— Да не смятате, че съм шинг? — попита ги.
Лицето на мъжа отдясно внезапно изскочи в осветения от лампата кръг и разтвореният му пестник зашлеви Фалк през лицето. Главата му отхвръкна назад, ушите му зазвъняха, а в устата си почувства вкуса на кръв. Последва втори, трети удар. Мъжът не спираше да съска:
— Няма да произнасяш това име, няма да го казваш, няма, няма, чуваш ли… няма…
Фалк направи отчаян и безпомощен опит да се защити, поне да се освободи. Мъжът отляво каза нещо кратко и отсечено. В стаята се възцари тишина.
— Не съм дошъл тук с лоши намерения — произнесе накрая Фалк, опитвайки се да запази самообладание въпреки гнева, болката и яда си.
— Добре де — въздъхна този отляво, Аргерд. — Да чуем сладката ти история. Защо всъщност дойде тук?
— Щях да помоля да ме приютите за една нощ. И да ви попитам дали няма някой път на запад.
— И защо си тръгнал на запад?
— И вие защо питате? Вече ви го казах, с мисловна реч, където и дума не става за лъжа.
— Странен е твоят ум — произнесе с тихия си глас Аргерд. — И очите ти са странни. Никой не идва тук да моли за убежище, или да пита за пътя. Никой въобще не идва тук. А когато се появят слугите на другите, ние ги убиваме. Убиваме чуждите оръдия, говорещите зверове, Скитниците, дивите прасета и вредителите. Ние не се подчиняваме на закона, който казва, че било грешно да се отнема живота, нали, Дренъм?
В отговор брадатият се захили, показвайки два реда жълтеникави зъби.
— Ние сме човеци — продължи Аргерд. — Хора, свободни хора, убийци. А ти какво си, с твоя пустеещ ум и очи на нощна птица и защо да не те убием? Човек ли си?
В относително краткия живот, който помнеше, Фалк не бе познал нито веднъж подобна жестокост. Хората, които го бяха върнали към света, бяха великодушни, храбри и добронамерени. Между тези двама мъже се чувстваше беззащитен като дете и тази мисъл едновременно го объркваше и ядосваше.
Опита се да измисли някакво оправдание, но не можа. Единственото, което можеше, бе да говори истината.
— Не зная кой съм, нито откъде съм дошъл. опитвах се да го разбера.
— А къде отиваш?!
Той премести поглед от Аргерд към Дренъм. Даваше си сметка, че отговорът им е известен и че Дренъм щеше да го удари отново, ако произнесе думата.
— Отговаряй! — извика брадатият, надигна се и се надвеси над него.
— В Ес Ток — рече Фалк и Дренъм го зашлеви през лицето. Понесе удара с мълчаливото унижение на дете, наказвано от непознати.
— Няма смисъл, той няма да каже нищо повече от онова, което научихме с помощта на пентона. Остави го.
— А после какво? — попита Дренъм.
— Дошъл е да прекара тук нощта, ще си го получи. Ставай!
Въжето, което го придържаше към креслото, бе развързано. Той се изправи несигурно на крака. Когато зърна черния отвор в пода и стръмните стъпала, към които го водеха, направи опит да се възпротиви, но мускулите отказваха да му се подчиняват. Дренъм му изви ръката и го избута надолу. Вратата се хлопна зад него още докато се мъчеше да запази равновесие.
Цареше мрак, непрогледен мрак. Никаква светлина не се процеждаше през процепа на вратата. Фалк приседна на най-горното стъпало и подпря глава на коленете си.
Постепенно телесната умора и объркването в мислите му започнаха да избледняват. Той вдигна глава и се огледа, напрягайки зрение. Притежаваше изключително изострена способност да вижда в тъмното, която първа бе забелязала Рейна, обяснявайки я с широките му зеници. Ала пред очите му се мяркаха само неясни очертания и оттенъци, не можеше да различи нищо. Изправи се и се спусна предпазливо по тясното стълбище.
Двадесет и едно стъпало… и две… и три… равно. Пръстен под. Фалк продължи бавно напред, протегнал ръка, ослушвайки се.
В мрака се долавяше нещо като физическо напрежение, което го изпълваше с усещането, че ако положи достатъчно усилия ще може да вижда. Бавно, методично, стъпка по стъпка, той обходи голямата изба — първото от цяла серия помещения, които — ако се съдеше по ехото — продължаваха безкрайно. Той намери обратния път до стълбите, които се бяха превърнали в нещо като отправна точка. Седна на най- долното стъпало. Беше гладен и жаден. Бяха му взели раницата, без да му оставят нищо.
Сам си си виновен, рече си Фалк горчиво и в ума му се зареди нещо като диалог:
„Какво съм им сторил? Защо ме нападнаха?“
„Зов ти го каза — не се доверявай на никого. Те не вярват на никого и са прави.“
„Дори на някой, който идва при тях и моли за помощ?“
„С твоето лице — и очите ти? Когато от пръв поглед личи, че не си нормално човешко същество?“
„Въпреки това, можеха да ми дадат поне вода“ — опъваше се като нацупено дете Фалк.
„Имаш късмет, че не те убиха веднага“ — отвърна другата страна в разговора и повече не се обади.
Всички обитатели на Къщата на Зов естествено бяха привикнали с вида му, гости там идваха извънредно рядко, та досега не беше чувствал така болезнено физическите си различия от нормалния човешки стандарт. Във всеки случай тези различия му се струваха далеч по-маловажни от неговата амнезия и първоначалното му невежество, което го бе поставило в изолация толкова дълго време. Сега за първи път си даваше сметка, че всеки непознат, зърнал лицето му, няма да види в него човек.
Онзи, когото наричаха Дренъм, се боеше от него и тъкмо затова се беше нахвърлил с юмруци отгоре му.
