час. Всичко ми е отнето. За какво ми е твоята истина?
— Парт, ще ме чакаш ли една година?
— Не.
— Само година…
— А след година и един ден ти ще се завърнеш на сребрист жребец, ще ме отнесеш в царството си и ще ме направиш своя кралица. Не, Фалк, няма да те чакам. Защо да чакам някой, който лежи мъртъв в гората, застрелян от Скитниците в прерията, а може би обезумял в Града на шингите, или отлетял към някоя звезда на стотици светлинни години? За какво да го чакам? Не си мисли, че ще си търся друг мъж, защото няма да го сторя. Ще си остана тук, в бащиния дом. Ще боядисвам преждата в черно и ще плета дрехи за зимата, черни като траурното облекло. Но няма да чакам никого и нищо. Никога.
— Нямах право да го искам от теб — произнесе той с болезнено сгърчено лице, а тя го прекъсна с думите: „О, Фалк, та аз не те обвинявам!“
Седяха един до друг върху склона на последния хълм пред Продълговатите полета. Неголямо стадо овце и кози се беше разпръснало на миля наоколо и животните хрупаха беззвучно. Яки, мускулести жребци подскачаха по тревата и се катереха върху кобилите. Задуха пронизващ ноемврийски вятър.
Ръцете им лежаха една в друга. Парт докосна златния пръстен на лявата му ръка.
— Пръстенът е знак, който да напомня — произнесе тя. — Знаеш ли, понякога се питам дали не си имал жена? Представяш ли си, ако сега те чака… — тя потрепери зиморничаво.
— И какво от това? Какво ме е грижа за това какъв съм бил? Защо въобще трябва да тръгвам от тук? Всичко, което съм сега, Пат, е твое… то идва от теб, ти ми го дари…
— Направих го от все сърце — прекъсна го тя и заплака. — Вземи го и си върви. Върви нататък… — тя се хвърли в обятията му и двамата застинаха така.
Къщата постепенно се скри зад гъсто сплетените клони и черните стебла на дърветата. Дори пътеката се губеше съвсем близо зад него.
Денят беше сив и студен, съвсем тих, ако се изключеше шумоленето на вятъра в листата — лишен от смисъл шепот, който никога не спираше. Меток вървеше най-отпред. Крачеше спокойно, без да бърза. Следваше го Фалк, а младият Търо бе най-отзад. И тримата бяха облечени леко, с качулести ризи и бричове от кожа — истинско зимно облекло, върху което нямаше нужда от да слагат палта дори ако завалеше сняг. Всеки от тях носеше неголяма раница с подаръци и разни дребни стоки за размяна, спален чувал и достатъчно изсушена концентрирана храна за да издържат дори на едномесечна виелица. Конски кестен, която от рождение не беше напускала Къщата, изпитваше прекомерен страх от опасностите и заплахите, които дебнеха в Гората и затова се бе постарала да ги оборудва с всичко необходимо. Освен това, всеки от тях бе въоръжен с лазерен пистолет, а раницата на Фалк беше подсилена — около два фунта повече храна, медикаменти, компас, втори пистолет, кат сухи дрехи, въже и малка книга, която му бе подарил Зов още преди две години — всичко на всичко петнадесет фунта багаж, цялата му земна покъщнина. Безгрижен и неуморен, Меток подприпкваше най-отпред, а на десетина стъпки отзад го следваше Търо. Вървяха леко, почти беззвучно, ако се изключеше шумоленето на листата под краката им.
На третия ден трябваше да стигнат в Рансифел. Вечерта на втория навлязоха в местност, която се различаваше от земите край Къщата на Зов. Гората тук бе разредена, а теренът неравен. Сред хълмовете се виждаха неголеми езера, между които струяха потоци. Вдигнаха лагер на една открита площадка, върху южния склон на хълма, защото от северната вятърът вече напомняше за идващата зима. Търо донесе цял наръч сухи дърва, докато другите почистиха сухата трева и подредиха в кръг камъни.
— Днес следобед пресякохме водораздела — съобщи му Меток, докато работеха. — Ручеите от тази страна се спускат на запад. Право към Вътрешната река.
Фалк се изправи и втренчи поглед на запад, но ниските хълмове и мрачината на хоризонта пречеха да разгледа какво се крие в далечината.
— Меток — рече той. — Мислех си, че няма смисъл да ходя до Рансифел. По-добре да тръгна от тук. Следобеда пресякохме нещо като пътека, която водеше покрай големия поток. Ще се върна и ще я хвана.
Меток погледна нагоре и въпреки че не прибягна до мисловна реч, мисълта му бе повече от очевидна: „Да не си решил да се връщаш обратно у дома?“
За разлика от него Фалк използва езика на мисълта за да му отвърне:
„Не, по дяволите, не съм!“
— Прощавай — произнесе гласно По-Възрастният Брат с типичния си мрачен и меланхоличен глас. Не беше се опитвал да скрие факта, че се радва, задето Фалк си тръгва. За Меток нямаше нищо по-важно от безопасността на Къщата, всеки непознат бе заплаха, дори непознатият, който познаваше от пет години, любовникът на сестра му и верен другар в лова. — В Рансифел ще те посрещнат добре — продължи въпреки това той. — Защо не тръгнеш от там?
— А защо не от тук?
— Ти избираш. — Меток постави последния камък в кръга и Фалк се зае да стъкмява огъня. — Ако това, което сме пресекли, наистина е пътека, не зная нито откъде идва, нито къде отива. Но виж утре заранта ще пресечем истински път — стария Хирандски път. Къщата на Хиранд беше далеч на запад, на около седмица ход, но никой не я е посещавал от шейсет или седемдесет години. Пътят обаче все още го имаше последния път, когато идвах по тези места. Другото може да е животинска пътека и да те отведе право в някое мочурище.
— Е, добре, ще хвана Хирандския път.
Настъпи мълчание, след което Меток попита:
— Защо поемаш на запад?
— Защото Ес Ток е на запад.
Това рядко произнасяно име прозвуча категорично и странно тук, под открито небе. Търо, който тъкмо се задаваше с нов наръч дърва, се огледа с безпокойство. Меток не повтори въпроса си.
Тази нощ на хълма, край лагерния огън, бе последната, която Фалк щеше да прекара с двамата, станали му като родни братя. Малко след зазоряване на следващия ден вече бяха поели на път и по обед излязоха на разклонението, поемащо вляво от пътеката за Рансифел. Два склонени един над друг бора ознаменуваха началото й с нещо като врата. Спряха под сведените им клони, където все още цареше мрак.
— Върни се с нас, братко — рече младият Търо, обезпокоен от зловещия изглед на гората, в която предстоеше да хлътне Фалк. А Меток добави лаконично:" Дай ми манерката си" и в замяна му подари своята собствена манерка от гравирано сребро. След това се разделиха, те — на север, той — на запад.
Когато провървя малко Фалк спря и се огледа назад. Другите двама вече се бяха изгубили от погледа, пътеката за Рансифел бе скрита от първата редица дървета и високия храсталак, който очертаваше от двете страни Хирандския път. Самият път изглеждаше сякаш е бил използван, макар и нередовно, но не е бил поддържан от много години. Наоколо се виждаше само гора, безкраен пущинак. Стоеше съвсем сам под сенките на дърветата. Почвата под краката му беше мека, застилана с листа в продължение на хиляди години. Въздухът бе почти неподвижен. Тук-там трепваше някоя закъсняла светулка.
Фалк отпусна леко една от презрамките на раницата и пое по пътя.
По здрач вече имаше чувството, че е напуснал много отдавна Къщата, която се намираше на огромно разстояние зад него и че завинаги ще живее в самота.
Занизаха се съвсем еднакви дни. Сива зимна светлина, нарастващо фучене на вятъра, гористи хълмове и долини, дълги невисоки склонове, скрити от храсталак потоци, затревени мочурища. Не беше никак трудно да следва Хирандския път, макар на места да беше съвсем обрасъл и да заобикаляше с широки завои по- високите хълмове. На места пътят се сливаше с някаква древна магистрала, защото бе изсечен в склоновете и изглеждаше добре запазен, въпреки че сигурно беше на две хиляди години. Тук-там го скриваха гъсти горички от борове, ели и бучиниш, срещаха се дъбове, букове, цикории, елши, ясен, бряст, високо над тях разтваряха корони кестени, от които все още се сипеха жълтеникаво-кафяви листа, покривайки като плътен килим пътя. Привечер Фалк обикновено изпичаше на огън заека, или катерицата, които се бяха оплели в примките му, случваше се да хване и някой охранен фазан, с каквито бе пълно в това безмерно горско царство и тогава си устройваше истинско пиршество. Освен това събираше кестени, грудки и изсушени плодове, от които приготвяше лакомства в жарта. Но все пак нощите бяха непоносими, най-вече заради
