сънищата, които го следваха още от първия ден на пътуването. В най честия от тях някаква зловеща фигура се спотайваше наоколо, но не можеше да я види заради мрака. Другият сън бе още по-лош. Сънуваше, че е забравил да вземе нещо със себе си, нещо съществено, жизненоважно, без което скоро ще се изгуби в гората. А когато се събуждаше, откриваше, че това е самата истина — беше изгубен, защото бе забравил да вземе себе си. Ако не валеше, стъкмяваше огън и клечеше край него, вторачен в пламъците, прекарвайки остатъка от нощта в просъница. Понякога разлистваше книгата със Старите Завети и търсеше утеха в мястото, където се казваше, че когато всички пътища бъдат загубени остава само Пътя. Самотният човек е окаяна картина. А той дори не беше човек — просто някакво полусъщество, опитващо се да намери изгубените си спомени като пресече цял един континент под равнодушните звезди. Дните си приличаха като две капки вода, но той изпитваше облекчение, когато нощите си отиваха.
Все още броеше дните и на единадесетия от разклонението, тринадесетия от началото на пътуването, стигна края на Хирандския път. Някога тук също бе имало сечище. Пътят почти се губеше между изгнилите стволове и не след дълго стигна четири порутени черни кули, които стърчаха сред стърнищата и храсталаците, покриващи всичко наоколо — комините на срутената Къща.
Фалк остана сред руините още няколко часа, привлечен единствено от мисълта, че някога това място е било обитавано от хора. Изрови няколко ръждясали части от отдавна изгнили машини, парчета от строшени грънци, които надживяваха дори човешките кости и окаляни парцали, които се разпаднаха на прах в ръцете му. Не след дълго махна с ръка и пое по пътеката, която продължаваше на запад. Малко по-нататък се натъкна на странно явление — площадка, на площ около квадратна миля, с гладка, стъклоподобна повърхност, на цвят тъмно виолетова, без никакви пукнатини. Околната земя бавно настъпваше по краищата й, вятърът бе навял отгоре изпочупени клони и листа. Приличаше на грамадно разтопено петно от аметист. Какво ли е имало тук — площадка за изстрелване на някакъв невъобразим летателен апарат, огледало за предаване на сигнали до далечни светове, екран на силово поле? Каквото и да е било, донесло е нещастие на Хиранд. Защото е надхвърляло рамката, в която шингите позволяваха на хората да се развиват.
Фалк заобиколи странната площадка, стигна отсрещния край на гората и потъна вътре.
Тук дърветата бяха предимно широколистни, разположени не толкова гъсто едно до друго. Местността отново взе да става хълмиста, склоновете бяха разположени предимно в посока север-юг — напреко на пътя му — и докато се спускаше от единия, замислен как да изкатери следващия, той попадна в някаква мочурлива долчинка, набраздена от множество поточета. Огледа се за брод, но наоколо виждаше само влажна трева и кал. Когато най-сетне откри изход от мрачната долина, времето взе да се оправя и горе на склона го посрещна слънцето, пробило през свъсените облаци — ведрите му лъчи караха клоните и стеблата на дърветата да сияят в златиста светлина. Гледката го ободри и той продължи малко по-живо, решил да върви до свечеряване и едва тогава да намери място за лагер. Въздухът бе невероятно прозрачен, в гората цареше абсолютна тишина, ако се изключеше тропота на стичащите се от листата капки и далечната песен на птиците. После, като насън, до слуха му достигнаха стъпки, които го следваха отзад и вляво.
Един паднал ствол на дъб, който бе запречил пътя му, се превърна в подходящо прикритие: той се сви зад него, измъкна пистолета и извика:
— Кой е там? Покажи се!
Известно време нищо не помръдваше.
„Излизай!“ — повтори Фалк, този път на езика на мисълта и побърза да залости ума си за чуждо вмешателство, защото се боеше от нежелано паравербално надзъртане. Завладя го някакво странно усещане, из въздуха се носеше неприятна смрадлива миризма.
Между дърветата се показа охранено диво прасе, пресече пътя и спря да подуши земята. Огромно гротескно прасе с могъщи плещи, остър гребен по дължината на гръбнака и къси, окаляни крачета. Чифт ситни като маниста, злобни очички, разположени над зурлата и завитите бивни, се вторачиха във Фалк.
— Аах, аах, аах, чо-х-век, аах — произнесе, сумтейки, животното.
Фалк почти подскочи от изненада и ръката му неволно стисна дръжката на пистолета. Но се въздържа да стреля. Раненият глиган може да бъде невероятно бърз и опасен. Стараеше се да стои съвършено неподвижно.
— Чо-х-век, човек — повтори дивото прасе с плътен, нисък глас, идещ от покритата с белези зурла — мисли с мен. Мисли с мен. Трудно е да говоря.
Ръката с пистолета затрепери от напрежение. Изведнъж той извика:
— Не говори, тогава. Аз няма да разменям мисли с теб. Върви си по свинските пътеки.
— Аах, аах, човек, мисли с мен!
— Върви си, или ще стрелям! — Фалк се изправи, насочил дулото. Ръката му вече не трепваше.
— Грешно е да се убива — произнесе прасето.
На Фалк му беше необходимо още известно време за да се съвземе. Той раздвижи леко пистолета, прицели се отново и повтори: „Върви си!“ Прасето наведе глава и се подвоуми. После, с невероятна скорост, сякаш бе стрела изстреляна от лък, то изчезна в посоката, от която се беше появило.
Фалк постоя още малко, а когато отново продължи по пътя си, държеше пистолета в ръка. Все още трепереше. Беше чувал най-различни истории за дивите зверове в гората от хората на Зов, но ги бе смятал за измислици. Гадеше му се от неприятното преживяване, ала колкото и да бе странно, същевременно го избиваше на смях. „Парт — прошепна той, защото изпитваше нужда да разговаря с някого, — току що получих урок по добри обноски от едно диво прасе… О, Парт, ще се измъкна ли някога от тази гора? Има ли край?“
Той продължи да се изкачва по стръмния, насечен склон на следващия хълм. Гората горе на билото се разреждаше и Фалк забеляза късче небе и слънчева светлина. Още няколко крачки и се озова на самото било, което се спускаше полегато надолу към просторни ливади, сред които се виждаха овощни градини, разорани ниви и широка, пълноводна река. На отвъдния бряг на реката, зад дълга телена ограда, пасеше стадо крави, а по-нататък, зад купите сено и още овощни градини, започваше следващият хълм. Съвсем близо на юг от мястото, където стоеше Фалк, реката правеше широк завой около ниска могила, върху която, позлатени от залязващото слънце, бяха кацнали червените комини на къща.
Цялата долина бе изпълнена с някакво причудливо и неземно спокойствие, сякаш запазило се от златната ера и останало недокоснато от хода на времето. Тихо убежище, място на ведро съвместно съществуване и най-вече — несъмнено дело на човешките ръце. Душата на Фалк се изпълваше с прималяло облекчение при вида на димните струйки, които се виеха над червеникавите комини. Огън, който топли сърцето… Той се втурна надолу по склона, пресече първата овощна градина и излезе на прашен път, който следваше брега на реката сред шубраци и приведен върбалак. Не се виждаше нито едно живо същество, освен пасящите на отвъдния бряг крави. Вечен покой изпълваше тази огряна от слънцето, зимна долина. Фалк забави крачка, когато наближи най-ниско разположените градини, сред които се издигаше и къщата. Стените бяха иззидани от червени тухли и камък и отраженията им трепкаха върху гладката водна повърхност. Той спря, смутен и разколебан и реши първо да извика, за да предупреди обитателите на къщата и след това да я доближи съвсем. В този момент зърна някакво движение в разтворения прозорец над входната врата. Докато пристъпваше от крак на крак, внезапно почувства остра раздираща болка под гръдната кост, олюля се и после се свлече, превит на две, върху твърдата настилка.
Болката продължи не повече от миг. Не изгуби съзнание, но не можеше да помръдне, нито да говори.
Наоколо се появиха хора, виждаше ги като през мъгла, но не можеше да чуе гласовете им. Сякаш бе оглушал, а тялото му — напълно парализирано. С мъка полагаше усилия да мисли през лепкавата завеса, която обгръщаше мозъка му. Носеха го някъде, а той не чувстваше допира от ръцете им, напълно зашеметен и объркан. Когато най-сетне това усещане взе да преминава, мислите му се втурнаха в пълен безпорядък, прескачайки се една друга. Вътре в ума му взеха да кънтят нечий чужди гласове, макар че околният свят все така се люшкаше, отстъпваше и прииждаше като морски приливи, потънал в тишина. Кой си ти откъде идваш Фалк къде отиваш не зная човек ли си отивам на запад не зная където ми видят очите човек или не… Вълни и екот и безспирен поток от думи, настойчиви въпроси, отговори, нови въпроси, тих далечен плач, който бавно утихва.
Пред очите му се спусна черна пелена. Само по края й имаше светло сияние.
Маса, ръб на маса. Тъмна стая, осветена от лампа.
Той започна да вижда, да усеща. Седеше в кресло, стаята тънеше в мрак, пред него имаше
