Дъбрава“ в Америка, имах удоволствието да се запозная с доктор Чарлс Тарт — психолог, станал много известен със своето проучване, по-късно публикувано като книга, озаглавена „Повлияни състояния на съзнанието“. Той ме попита дали за модел на атшияните в моята история съм използвала народа Сеной от Малайзия. Кой народ? — попитах аз и така той ми разказа за тези хора. Сенойците са или са били народ, чиято култура включва, и в значителна степен се основава, на системно провеждано обучение на хората да сънуват и да използват съня. В книгата на доктор Тарт е включена и една кратка статия от Килтън Стюарт — „Теория на сънищата в Малая“.
Закуската в сенойната къща наподобява сеанс в клиника за сънолечение — бащата и по-големите деца изслушват и анализират сънищата на всички деца… Когато някое дете съобщи за сън, в който е падало, възрастните реагират с ентусиазъм: „Това е чудесен сън, един от най-хубавите сънища, които човек може да сънува. Къде падна и какво откри?“
В сънищата на сенойците има смисъл, действие и творчество. Възрастните сънуват преднамерено, за да разрешат проблеми от междуличностен характер или породените от конфликт на културите. Те излизат от съня с нова песен, ново сечиво, нов танц, нова идея. Състоянието на будуване и на сънуване имат еднаква стойност, като едното въздейства на другото като допълващ елемент.
От статията се разбира — по-скоро по това, което е пропуснато, отколкото по директните описания, — че сред сенойците мъжете са „великите съновидци“. Дали това означава, че жените са социално непълноценни или тяхната роля (както при атшияните) е равнозначна и компенсаторна, не е ясно. Нито пък се споменават представите на сенойците за божественост, свръхестественост и т.н. Заявено е само, че не практикуват магьосничество, въпреки че са склонни да оставят съседните народи да си мислят, че се занимават с това, за да обезсърчат евентуални завоеватели.
Те са изработили система на междуличностни отношения, която от психологическа гледна точка може би отговаря на нивото на нашите постижения в сфери като телевизията и ядрената физика.
Подразбира се, че сенойците не са водили войни и сред тях не е имало убийства в продължение на неколкостотин години.
Това са те — дванайсет хиляди — занимават се със земеделие, лов, риболов и сънуват в джунглите по планините на Малайзия. Или поне са били там през 1935 година, може би. Докладът на Килтън Стюарт никога не е бил подкрепян с други професионални материали, които да са ми известни. Живели ли са някога там, и ако са живели, дали все още са там? В световремето, искам да кажа, в онова, което ние по един фантастичен начин сме нарекли „реален свят“. В съновремето, разбира се, те са там и тук. Бях си въобразила, че измислям свои собствени въображаеми чуждоземци, а аз само съм описвала сенойците. Ако се потърси по-дълбоко в съзнанието, освен капитан Дейвидсън, ще се открият и други. Мълчаливите хора, които не убиват, също са там. Изглежда там има още много неща, нещата от които се боим най-много (и затова отричаме), нещата от които най-много се нуждаем (и затова отричаме). Чудя се дали не можем да започнем да се вслушваме в своите сънища и в сънищата на своите деца.
„Къде падна и какво откри?“
Портланд, 1976 година
ГЛАВА ПЪРВА
Двете новини от изминалия ден изплуваха в съзнанието на капитан Дейвидсън, когато се събуди, и той продължи да лежи в тъмното за да ги преосмисли.
Добрата новина бе пристигането на новата партида жени. Просто не беше за вярване. Вече бяха тук, в Централ, на двайсет и седем светлинни години от Земята, според измерителната система НАФАЛ, и на четири часа път от лагера Смит, ако се лети с хеликоптер. Това беше втората партида женски за разплод, предназначени за колонията Ню Таити — все здрави и чисти — двеста и дванайсет глави първокласна човешка порода, или поне достатъчно първокласна.
Лошата новина бе съобщението от остров Смит за слабата реколта, ерозията засегнала обширни терени, катастрофалното безплодие. Образът на двеста и дванайсетте пищни, готови за леглото, едрогърди фигурки се стопи в съзнанието на Дейвидсън под напора на дъждовните струи, размиващи преораната почва в кал, която като червеникав бульон се стичаше по скалите в размътеното от дъжда море. Ерозията бе започнала още преди самият той да напусне остров Смит, за да поеме ръководството на лагера Смит и благодарение на необикновената си визуална памет — според учените определения „ейдетична“ — той и сега си спомняше всичко това прекалено ясно. Изглежда онзи самохвалко Кийс беше прав и май трябваше да се оставят повечко дървета там, където се предвижда развитие на селското стопанство, но той и досега не можеше да разбере защо при отглеждане на соя трябва да се хабят площи за някакви дървета, ако към поддържането на почвата се подходи с научни методи. В Охайо не беше така. Като искаш да отглеждаш царевица — садиш царевица, а не разхищаваш място за дървета и разни подобни.
Но всъщност Земята си беше една опитомена планета, а Ню Таити не беше, той беше тук именно за да я опитоми. Щом в момента остров Смит представлява пустош от скали и дерета, той трябва просто да се отпише като загубен. Започваш наново с друг остров и постигаш значително по-добри резултати. Нищо не може да ни спре — ние сме мъже. Много скоро ще разбереш какво значи това, забравена и проклета от Бога планета, помисли си Дейвидсън и се усмихна в тъмнината, защото обичаше да се захваща с трудни задачи. Беше си казал „мъже“, но се сети за жените и в съзнанието му отново нахлуха стройни фигурки на усмихнати жени.
— Бен! — ревна той и седна в леглото, като спусна босите си крака на голия под. — Гореща вода готова, бързо бързо!
Собственият му рев го разбуди напълно. Протегна се, почеса се по гърдите и като навлече шортите си, излезе на огряната от слънцето поляна пред колибата. Движеше се с лекота. Беше едър, мускулест човек и изпитваше радост от движението на добре тренираното си тяло. Бен, който беше неговият личен хор, както обикновено вече бе приготвил врялата вода на огъня и, както обикновено, клечеше наблизо вперил погледа си в нищото. Хорите не можеха да спят, те просто си седяха и гледаха с празен поглед.
— Закуска, бързо бързо! — викна Дейвидсън и взе бръснача си от грубоскованата маса, където хорът го бе оставил заедно с кърпата за лице и огледалото.
Този ден предстоеше доста работа, тъй като бе решил в последната минути преди да стане, да прелети до Централ и лично да добие представа от новите жени. Нямаше да издържат дълго — какво са двеста и дванайсет жени за близо двете хиляди мъже, и както при първата партида, повечето от тях бяха „колониални булки“, докато само двайсетина или трийсетина бяха дошли като „обслужващ отдиха персонал“. Но тези момичета наистина бяха от породата на стръвниците и той имаше намерение да бъде пръв в дългата опашка на чакащите поне при една от тях. Усмихна се само с лявата половина на лицето си, докато дясната остана неподвижна под острието на стържещия бръснач.
Хорът се размотаваше като че имаше цял час на разположение, за да му донесе закуската.
— Бързо бързо! — викна Дейвидсън и Бен се напрегна в усилието си да представи ленивото си тътрене за стегната походка.
Бен беше висок около метър и козината на гърба му беше по-скоро бяла отколкото зелена. Беше стар и прекалено глупав дори за обикновен хор, но Дейвидсън знаеше как да го командва.
Доста хора въобще не знаеха как да се справят с хорите, докато Дейвидсън никога не бе имал трудности с тях — можеше да опитоми който и да е хор, стига да прецени, че вложеното усилие ще е оправдано. Обаче не си заслужаваше да се изразходва толкова енергия. Докарай достатъчно хора, организирай производството на машини и роботи, изгради ферми и градове, и нуждата от хори ще отпадне напълно.
И толкова по-добре. Защото този свят — Ню Таити, буквално казано, бе създаден за хора. След изсичане и почистване на горите и превръщане на терена в плодородна почва за производство на зърно, след премахването на мрачната примитивност, диващината и невежеството, тук щеше да стане рай —
