истински Едем. Един свят, много по-добър от износената вече Земя.
И той ще бъде неговия свят. Защото точно това беше Дон Дейвидсън, това бе заложено в него — да бъде укротител на светове. Не обичаше да се хвали, но знаеше на какво е способен. Просто така бе създаден — знаеше какво иска и как да го получи.
И винаги го получаваше.
Закуската го загря отвътре. Доброто му настроение не можеше да бъде помрачено дори от вида на Кийс Ван Стен — тлъст, бял, с очи изпъкнали като сини топки за голф върху разтревоженото му лице, който идваше към него.
— Дон — започна Кийс без да поздрави, — дърварите пак са били дивеч в Зелената полоса. В задната стая на общежитието има осемнайсет чифта еленови рога.
— Никой никога не е успявал да попречи на бракониерите да бракониерстват, Кийс.
— Но ти можеш да им попречиш. Нали затова живеем като във военно положение, нали затова армията управлява тази колония — за да се спазват законите.
Фронтална атака от Пухи Шкембето! Почти комедия.
— Добре — поде Дейвидсън дълбокомислено, — мога да ги спра. Но виж какво, аз се грижа за хората, това ми е работата, както ти сам каза. Всъщност от значение са хората, а не животните. Ако с малко ловуване извън закона те си помагат, за да облекчат клетия си животец, аз съм готов да замижа с едното око. И те имат право да се забавляват по някакъв начин.
— Нали си имат развлекателни игри, спортове, хобита, филми, видеозаписи на всички значителни спортни състезания от миналия век, алкохол, марихуана, хапчета и дори нова партида жени в Централ. За онези, които не са доволни от лишените в известна степен от въображение армейски постановки за хигиеничен хомосексуализъм. Разглезена пасмина са твоите фронтови герои и съвсем нямат нужда от задоволяване на „възстановителния“ си нагон чрез изтребване на рядък местен животински вид. Ако не предприемеш нещо, ще докладвам за сериозно нарушение на Протокола за екологична защита в рапорта си до Капитан Госи.
— Може, щом смяташ, че е необходимо — отвърна спокойно Дейвидсън, тъй като никога не губеше присъствие на духа. Жалка картина представляваше европеецът от типа на Кийс с пламналото си лице на човек, който не е в състояние да овладее емоциите си. — Нали това ти е работата. Няма да ти се сърдя. Нека на Централ решат кой е прав. Разбирам, че искаш да опазиш това място такова, каквото е било, Кийс. Като един голям национален горски резерват. За да му се любуват, да го изучават. Чудесно, ти си спецът по тези въпроси, а ние сме простосмъртни изпълнители, които си вършат работата. Земята има нужда от дървен материал, и то сериозна нужда. Ние намираме дървен материал на Ню Таити. И така — ние сме дървари, нали разбираш? Пунктът, по който имаме най-сериозни различия, е че в твоята скала на приоритетите Земята съвсем не е на първо място, а за мен е точно обратното.
Този път сините топки за голф го гледаха малко изкосо.
— Така ли било? Значи искаш и този свят да се превърне в образ и подобие на Земята? В бетонова пустиня?
— Като казвам Земята, Кийс, имам предвид хората. Хората. Ти си се загрижил за елените, дърветата, храстите. Чудесно! Това ги е работата. Но аз обичам да гледам нещата в перспектива, да ги подреждам по значение, а от най-голямо значение, поне засега, са хората. Ние вече сме тук и ето защо този свят ще ни се подчинява. И харесва ли ти или не, трябва да приемеш този факт, просто светът е устроен по този начин. Слушай, Кийс, ще отскоча до Централ, за да погледна новите колонистки. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Не, благодаря, капитан Дейвидсън — отказа спецът, и се отправи към лабораторията.
Беше просто вбесен. Разстроил се беше заради някакви си елени. Великолепни животни бяха, наистина. В паметта на Дейвидсън изплува първия елен, който беше видял тук, в Земята на Смит — голяма червена сянка, почти два метра висока при шията, с корона от прибрани златни рога. Пъргаво, изящно животно, най-прекрасният дивеч, който човек може да си представи.
На земята използваха робоелени дори в резерватите в Скалистите планини и Хималаите, тъй като истинските вече почти бяха изчезнали. А тези зверове бяха мечтата на ловеца и затова нямаше да им се размине. Какво пък, дори и дивите хори ги биеха със смешните си малки лъкове. Елените бяха дивеч и съвсем естествено беше ловците да ги преследват, но това бе последното нещо, което мекушавият Кийс можеше да разбере.
Всъщност той беше доста умен, но не беше реалист, липсваше му решителност. Просто не можеше да разбере, че трябва да участва в играта с победителите, иначе непременно губеше. А победител винаги е човекът, винаги! Вечният конквистадор.
Дейвидсън продължи да крачи през поселището. Утринното слънце блестеше в очите му. В топлия въздух се носеше сладостния аромат на сурово дърво и пушек. Прекалено спретнато изглеждаше всичко наоколо за дърварско поселище. Обитателите му — двеста мъже — бяха усвоили доста голям район от дивата гора само за три земни месеца.
Лагерът Смит се състоеше от две големи полусфери от ламаринопласти, четирийсет дървени хижи построени с помощта на хорите, дъскорезницата и голямата пещ, чийто син пушек се разнасяше над огромната площ, покрита с пънове и нарязани трупи. На възвишението над селището се намираше летателната площадка с големият сглобяем хангар за хеликоптерите и тежкотоварната техника. Това беше всичко. Но когато пристигнаха, тук нямаше нищо. Дървета. Една тъмна дъбрава от скупчени, преплитащи се дървета, безкрайна и безсмислена. Една мързелива река, притисната в душното си корито от дърветата, няколко колиби на хора, скрити между дърветата и още — елени, космати маймуни и птици. И дървета. Корени, стволове, клони, вейки, листа, листа отгоре и отдолу, листа в лицето и в очите, безкрайно много листа и безкрайно много дървета.
По-голямата част от Ню Таити бе покрита с вода — едно топло плитко море, чиято повърхност се нарушаваше тук-таме от рифове, островчета, архипелази и петте големи Земи, които бяха разположени във формата на арка с дължина около две хиляди и петстотин километра в северната кватросфера. И всички тези парченца и късчета суша бяха покрити с дървета. Океан или дървета — на Ню Таити друг избор нямаше. Вода и слънце, или мрак и листа.
Но тук бяха пристигнали хора за да сложат край на мрака и да превърнат тази сган от дървета в безупречно нарязани талпи, които на Земята се ценяха повече от злато. Буквално повече от злато, защото то можеше да бъде извадено от морската вода и изпод ледовете на Антарктида, а дървен материал там не можеше да се намери. Дървеният материал можеше да се получи само от дървета, а той наистина беше необходим лукс на Земята. Ето защо горите по другите планети се превръщаха в дървен материал. Двеста мъже с роботриони и самодвижещи се хаспели бяха отворили вече широката дванайсет километра просека върху остров Смит само за три месеца.
Най-близките до лагера пънове из просеката вече се превръщаха в бяла прахан. Обработени с химикали те щяха да се превърнат в богата торна пепел, готови за пристигането на постоянните заселници селските стопани на Смит. И на земеделците нямаше да им остане нищо друго, освен да засадят семената и да чакат да покълнат.
Това вече беше правено. Само по себе си беше странно, но всъщност бе доказателството, че Ню Таити е предопределена за заселници. Тук всичко беше пристигнало от Земята преди около един милион години и еволюцията се бе придвижвала по толкова познат път, че веднага се различаваха бор, дъб, орех, кестен, ела, зеленика, ябълка, ясен, както и елени, птици, мишки, котки, катерички, маймуни.
Естествено хуманоидите от Хайн-Давенант твърдят, че те са свършили това по същото време когато са колонизирали Земята, но ако човек слуша тези извънземни, ще разбере, че претендират да са заселили всички планети в Галактиката и да са изобретили всичко — от секса до габърчетата.
Теориите за Атлантида бяха много по-реалистични и това наистина можеше да бъде загубената колония на Атлантида. Но хората бяха измрели и най-близкото себеподобие, което се бе развило от клона на маймуните вместо тях, бяха хорите — високи по един метър и покрити със зелена козина.
За извънземни те почти отговаряха на стандарта, но като хора бяха истински провал. Просто си бяха сбъркани. Може би след още един милион години щяха да се оправят, но конквистадорите бяха пристигнали и еволюцията не се движеше вече с темпото на случайните мутации по веднъж на хилядолетие, а със скоростта на междузвезден кораб от Земната космическа флотилия.
— Хей, капитане!
