„Шакълтън“ си стоеше на височина половин милион километра, горе, в орбита. Лончата беше само един намек, само връхчето на айсберга, който представляваше величието, мощта, изключителната прецизност и неповторимост на междузвездната комуникационна техника на Земята.
Ето защо при вида на кораба, пристигнал от дома, в очите на Дейвидсън се появиха сълзи и той не се срамуваше от тях. Той беше патриот, така бе устроен.
Но малко след това, докато вървеше из улиците на този пограничен град (както някога ги наричаха) и погледът му нямаше на какво да се спре нито в единия, нито в другия им край, той започна да се усмихва. Защото жените бяха там, наистина, и се познаваше, че са съвсем свежи. Повечето бяха облечени в дълги тесни поли, на краката си носеха големи, подобни на галоши обуща, в различни цветове — червено, виолетово или златисто жълто, а блузите им падаха в свободни дипли от злато или сребро. Нямаше ги вече щедро отворените деколтета — модата се бе променила, за съжаление. Прическите представляваха натрупана високо върху главата коса, непременно напръскана с лепкавата смес, която се използваше в момента. Адски грозно! Но такова нещо с косите си биха могли да направят единствено жени, чиято цел е да бъдат още по-съблазнителни. Дейвидсън се усмихна на една дребна, но едрогърдеста евроафриканка, с коса по-голяма от главата й, но не получи усмивка в отговор, а само едно поклащане на отдалечаващия се ханш, което сигнализираше съвсем откровено: „Следвай ме, следвай ме, следвай ме!“ Но той не тръгна след нея. Поне за момента.
Отиде в Щаба на Централ — стандартна сграда от химически споени панели и пластмасови разделителни плоскости с четирийсет канцеларии, десет хладилни устройства и оръжейна в приземието. Там Дейвидсън се представи в командния пункт на Централната колониална администрация на Ню Таити. Запозна се с двама души от екипажа на лончата, регистрира заявката си за полуроботизирано устройство за белене на корите на дърветата в отдела по горите и си уреди среща със стария си приятел Джуджу Серенг в бара „Луау“ точно в четиринайсет нула нула.
Пристигна в бара час по-рано от уговорката, за да си подложи малко храна за предстоящото пиене. Там беше Любоф с две момчета, облечени във флотски униформи, някакъв вид спецове пристигнали с лончата на „Шакълтън“. Дейвидсън нямаше много високо мнение за флотата. Това бяха хора с прекалено високи претенции, които се развяваха от звезда към звезда и оставяха мръсната, кална и опасна работа върху повърхността на планетите на армията. Но военните са си военни и наистина беше много странно, че Любоф се държи толкова приятелски с хора, които са в униформа. Той говореше и както обикновено ръкомахаше. Като мина покрай него, Дейвидсън го тупна по рамото и каза:
— Здрасти, Радж, приятелю, как е животът? — и продължи нататък без да изчака гримасата на погнуса, въпреки че не му се искаше да я пропусне.
Наистина омразата на Любоф към него беше нещо смешно. Може би човекът си бе малко по-женствен, както се случва при много интелектуалци, и не понасяше отявлената мъжественост на Дейвидсън. Но Дейвидсън нямаше намерение да си губи времето в култивиране на омраза към Любоф, той просто не заслужаваше такова усилие.
В Луау сервираха прекрасен еленов стейк. Какво ли биха си казали на Земята, ако видеха, че един човек само изяжда по килограм месо на едно ядене. Нека си смучат своите соеви зърна, горките.
След това Джуджу пристигна точно според очакванията на Дейвидсън с най-добрите от новите момичета — две сочни красавици, но не от булките, а от момичетата на отдиха. Старата колониална администрация понякога наистина се справяше много добре. Предстоеше дълъг, горещ следобед.
На връщане към лагера Дейвидсън прелетя над пролива Смит на едно ниво със слънцето, което се бе отпуснало върху огромна златна постеля от леки облачета над морето". Той си пееше и се въртеше в пилотската седалка. Земята на Смит се появи обвита в лека мъгла. Над лагера се издигаше пушек — тъмно петно, сякаш в пещта за отпадъци бе попаднал петрол. Не можеше да различи сградите през него. Едва когато слезе на нивото на площадката за кацане, видя овъгления корпус на реактивното устройство, разбитите хоптери, изгорения хангар.
Веднага вдигна хоптера обратно във въздуха и прелетя толкова ниско над лагера, че можеше да се блъсне във високия комин на пещта за отпадъци, единственото нещо, което все още стърчеше изправено. Всичко друго беше унищожено — дъскорезницата, пещта, складовете, щаба, колибите, бараките, лагера на хорите. Всичко! Черни обгорели греди, които все още пушеха. Но това опустошение не беше причинено от горски пожар. Гората си стоеше наоколо, зелена, съвсем близо до тлеещите останки на постройките.
Дейвидсън се върна до площадката, приземи се, започна да търси мотора, но от него беше останал само един черен обгорял скелет сред пушещите останки на хангара и машините. Изтича по пътеката надолу към лагера. Като мина покрай радиопункта изведнъж се осъзна и без да изгуби дори крачка в колебание, скочи встрани от пътеката зад изтърбушената барака. Там спря и се заслуша.
Нямаше никой, цареше пълна тишина. Пожарите отдавна бяха угаснали. Само огромните купища дървен материал все още пушеха и изпод пепелта и черните овъглени буци проблясваха огънчета. Тези овални купчини пепел бяха имали стойността на златото. Но от овъглените скелети на бараките и колибите не се вдигаше пушек, а в пепелта се търкаляха кости.
Клекнал зад радиопункта, Дейвидсън размишляваше трескаво и трезво. Имаше две възможности. Първо: нападение от друг лагер — някой от офицерите от Кралския лагер или от Ню Ява да е превъртял и да се е опитал да направи общопланетарен преврат. Второ: нападение, организирано някъде извън планетата. Той си представи златната кула на космическата площадка в Централ. Но ако „Шакълтън“ бе минал в частни ръце, защо ще започнат с унищожаването на малък лагер вместо да окупират направо Центравил? Не, това е истинска агресия, пришълци. Някоя непозната раса или може би сетийци, или хаитяни, решили да превземат Земните колонии. Никога не бе имал доверие на тези прекалено интелигентни хуманоиди. Това трябва да е било извършено с топлинна бомба. А техниката на агресорите — реактивни лончи, летателни апарати, заряди — спокойно може да е била скрита на някой остров или риф някъде в югозападната кват- росфера. Трябваше да се върне до хоптера си и да вдигне тревога. След това да огледа всичко наоколо, да разузнае, така че да може да съобщи в щаба своята оценка за действителното състояние на нещата. Вече се изправяше, когато чу гласовете.
Не бяха човешки гласове. Пискливи, меки, неразбираеми. Пришълци.
Хвърли се по корем зад пластмасовия покрив на пункта, който лежеше деформиран от топлинната вълна като крило на прилеп, притаи дъх и се заслуша.
Четири хори минаха на няколко метра от него по пътечката. Бяха диви хори, съвсем голи, ако не се смятаха кожените колани, по които висяха ножове и торбички. Никой не носеше нито късите гащета, нито кожените нашийници, които се раздаваха на опитомените хори. Доброволците в лагера сигурно бяха изгорени заедно с хората.
Подминаха малко неговото скривалище, като продължаваха да говорят на бавния си неразбираем език. Дейвидсън притаи дъх. Не искаше да го усетят. Но какво, по дяволите, правеха тук тези хори? Можеха да бъдат само шпиони или разузнавачи на агресорите.
Един от тях се обърна и посочи на юг докато говореше. Дейвидсън видя лицето му и го позна. Всички хори си приличаха, но този беше по-различен. Самият той се бе разписал върху това лице преди по-малко от година. Това беше онзи побъркан, който го бе нападнал в Централ, онзи самоубиец — любимецът на Любоф. Какво, по дяволите, правеше тук?
Дейвидсън започна трескаво да търси решение. Както винаги, реагира бързо. Изправи се съвсем внезапно, висок, спокоен, с оръжие в ръка.
— Вие хори, на място! Никакво движение!
Гласът му изплющя като камшик. Четирите дребни фигурки замръзнаха. Онзи с обезобразеното лице го погледна през развалините с огромните си празни очи, от които бе изчезнала всякаква светлинка.
— Отговори веднага. Този огън — кой запали?
Отговор не последва.
— Отговори сега, бързо бързо! Няма отговор — паля първи! После друг друг! Ясно? Този огън — кой запали?
— Ние изгорихме лагера, капитан Дейвидсън — отвърна онзи от Централ със странно мек глас, който напомни на Дейвидсън за някакъв човек. — Всички хора са мъртви.
— Вие сте причинили пожара? Какво значи това? — Той безуспешно се мъчеше да си припомни името на белязания нещастник.
