— Тук имаше двеста човека. Деветдесет роби от моите хора. Деветстотин мои хора дойдоха от гората. Първо избихме хората на място в гората, където сечаха дървета. После избихме тези тук, докато къщите горяха. Мислех, че и вие сте убит. Радвам се, че ви виждам, капитан Дейвидсън.
Това беше някаква лудост и естествено абсолютна лъжа. Не беше възможно да са избили всички — Ок, Бирно, Ван Стен и другите двеста души — някой трябва да се е спасил. Та нали хорите имаха само лъкове и стрели? Както и да е, хорите не биха могли да направят това. Хорите не се биеха, не убиваха, не водеха войни. Те бяха неагресивен подвид, нещо като изкуствени мишени, които не отвръщат на агресивни действия, и те в никакъв случай не можеха да осъществят с един удар такова клане на двеста души. Това беше лудост. Тежкото мълчание, слабият дъх на изгоряло, топлината на падащия здрач, бледозелените лица с неподвижни очи, които гледаха право в него — всичко това беше някакъв ненормален, лош сън- кошмар.
— Кой направи това за вас?
— Деветстотин от моите хора — отвърна белязаният, а говорът му беше неприятно подражание на човешка реч.
— Не, не това. Кой друг? За кого работите? Кой ви каза какво да правите?
— Жена ми ни каза.
И точно тогава Дейвидсън усети издайническото напрежение в позата на съществото отсреща, но то скочи върху него така леко и ловко, че изстрелът му мина встрани, като едва опърли ръката или рамото му, вместо да го плесне точно между очите. И хорът вече беше върху него — на половината на ръста му и теглото му, но все пак го повали с масата на тялото си, защото той бе разчитал на оръжието си и не очакваше атака. Ръцете му бяха слаби, жилави, с груба козина, и докато се съпротивляваше на яката хватка на Дейвидсън, пееше.
Озова се по гръб, прикован, обезоръжен, отгоре му се бяха надвесили четири зелени муцуни. Белязаният все още пееше — някакво бездиханно квакане, но с мелодия. Другите трима слушаха оголили белите си зъби в усмивка. Никога не бе виждал хор да се смее, никога не бе поглеждал отдолу към лицето на някой хор. Винаги бе гледал отгоре, отгоре надолу, от върха! Опита да не се съпротивлява, защото за момента това беше излишно губене на сили. Колкото и малки да бяха, те го превъзхождаха по брой, а белязаният бе взел неговото оръжие. Трябваше да изчака. Но в него се надигаше някаква болка, някакво напрежение, от което тялото му се стягаше и разпускаше в конвулсии против волята му. Малките ръце го държаха прикован без видимо усилие, а малките зелени лица стърчаха усмихнати над него.
Белязаният завърши песента си. После коленичи върху гърдите на Дейвидсън, с нож в едната ръка и с оръжието на Дейвидсън в другата.
— Не можеш да пееш, капитан Дейвидсън, нали така? Тогава можеш да изтичаш до хоптера си, да отлетиш и да кажеш на полковника си в Централ, че този лагер е изгорен и всички хора са избити.
Кръв, същата поразително червена човешка кръв, засъхваше по козината на дясното рамо на хора и ножът се тресеше в зелената му лапа. Острите черти на обезобразеното лице се бяха приближили съвсем до лицето на Дейвидсън и той можеше да забележи странната светлина, която гореше дълбоко в черните очи. Но гласът бе станал мек и тих.
Пуснаха го.
Той се изправи предпазливо, все още зашеметен от удара, който белязаният му бе нанесъл с тялото си. Хорите се бяха отдръпнали от него, знаеха, че обсегът на удара му е два пъти по-голям от техния, но белязаният не бе единствения въоръжен — към корема му беше насочен втори пистолет. Държеше го Бен, неговият собствен хор Бен, малкото сиво смотано копеле, както винаги с тъпо изражение на лицето си, но държеше пистолет. Трудно е да обърнеш гръб на два насочени пистолета, но Дейвидсън успя да го направи и тръгна към площадката.
Зад него някой викна високо и отсечено дума на езика на хорите, а друг каза: „Бързо бързо!“ След това се разнесе странен звук, като чирикане на птици, което трябваше да е смехът на хорите. Прозвуча изстрел и остави следа вдясно от пътеката. Господи, не беше честно, те бяха с пистолети, а той въобще не беше въоръжен. Започна да тича. Можеше да надбяга всеки хор. Те не знаеха как да стрелят.
— Бягай! — чу далече зад себе си приглушения глас.
Беше белязаният… Селвър — това беше името му. Сам, така го наричаха хората, докато Любоф не попречи на Дейвидсън да му покаже как заслужава да се отнасят с него и не го превърна в свой любимец. Тогава започнаха да го наричат Селвър. Господи, какво значи всичко това? Какъв е този кошмар? Той тичаше, пулсът му отекваше в слепоочията, бягаше без да забележи златистите багри на пушека в настъпващата вечер. До пътеката имаше труп, който не бе забелязал на идване. Не беше изгорял. Приличаше на бял балон с изпуснат въздух. С широко отворени сини очи. Не смееха да убият него, Дейвидсън. Не бяха стреляли повторно. Това бе невъзможно, не можеха да го убият. Ето го и хоптерът, неговото спасение, блестящ и мамещ, и той скочи в кабината и веднага излетя, преди хорите да са опитали да направят каквото и да било. Ръцете му трепереха, но не много, само от временна уплаха. Не можеха да го убият. Направи широк кръг над хълма, след това се върна бързо в нисък бръснещ полет като търсеше четиримата хори. Но сред неразборията от останките на лагера не се забелязваше никакво движение.
Тази сутрин тук бе имало лагер. Двеста души. Сега имаше само четирима хори. Той не бе сънувал всичко това. Не можеха просто да изчезнат, там бяха, криеха се. Той отвори носа на хоптера пред картечницата и разрови с изстрели изгорялата земя, простреля дупки в зелените листа на дърветата, нашари с картечни откоси овъглените кости и студените трупове на своите хора, на разбитите машини и на гниещите бели пънове. Връща се неколкократно, докато мунициите му се изчерпаха и картечницата спря изведнъж като в секнал по средата спазъм.
Дейвидсън отново усети ръцете си стабилни, почувства някакво облекчение с цялото си тяло и разбра със сигурност, че не сънува. Отправи се обратно през проливите, за да отнесе новината в Централ. Докато летеше, лицето му започна да се отпуска и прие отново нормалните си, спокойни черти. Не можеха да обвинят него за това нещастие, защото дори не е бил там, когато се е случило. Може би щяха да оценят значението на това, че хорите са извършили нападението си в негово отсъствие, като са знаели, че ще претърпят провал, ако той е бил там, за да организира отбраната. Това щеше да даде поне един добър резултат. Щяха да постъпят така, както трябваше да постъпят по начало — да почистят планетата за настаняване на хората. Сега дори Любоф не можеше да им попречи да унищожат хорите, особено след като разберат, че любимецът на Любоф е предводител на клането. Ще възприемат тактиката „унищожение на плъхове“ за известно време, а може би, само може би, ще възложат изпълнението на задачата на него. При тази мисъл можеше да се усмихне, но лицето му запази спокойствие.
Здрачът бе обагрил в сивкаво морето отдолу. Отпред се разстилаха възвишенията на острова и сумрак покриваше дълбоките гънки, множеството потоци и гъстия листак на дъбравите.
ГЛАВА ВТОРА
Под напора на вятъра листата се багреха във всички цветове на ръждата и залеза — кафявочервени, бледозелени. Дебелите и ръбести коренища на върбите спускаха зеленясалите си от мъх пипала чак до водата, която също като вятъра се мъкнеше бавно, на леки талази, през препятствията на скалите, коренищата, провисналите клони и окапалите листа.
Нямаше ясна посока, нямаше лъч, непречупен в гората. Всичко бе белязано от клони и листа — вятъра, водата, слънцето, звездите — сложна плетеница от сенки.
Под клоните минаваха пътечки — виеха се край стволовете на дърветата, прескачаха корените. Не вървяха направо, огъваха се пред всяка пречка, гъвкави и пробивни като нервни окончания. Земята не беше суха и твърда, а влажна и пружинираща, продукт на взаимодействието на живи твари с продължителния и сложен процес на отмирането на листата и дърветата. И от богатата почва на това гробище се извисяваха трийсетметрови дървета редом с мънички гъбки, чийто шапчици не покриваха повече от сантиметър.
Във въздуха се носеше тайнствен, неопределим сладникав аромат. Погледът никога не стигаше далеч, освен нагоре, през клоните, където проблясваха звездите. Нямаше нищо чисто, сухо, неплодородно, пусто. Липсваха примамки за очите, нищо не можеше да бъде обхванато с един поглед, нямаше какво да бъде отделено със сигурност от общата маса. Багрите на ръждата и залеза се редуваха в провисналите листа на върбите. И трудно можеше да се каже дали те са кафени-кавочервени, червеникавозелени или просто
