Дейвидсън се обърна и макар реакцията му да се бе забавила само с микросекунда, това беше достатъчно, за да го ядоса. Имаше нещо в тази нещастна планета, нещо в слънцето и в леко забуленото небе, в меките ветрове понесли уханието на листна плесен и цветен прашец, нещо, което те кара да се унасяш — замотаеш се някъде и се замислиш за конквистадори, за съдбата и за други глупости, докато започнеш да действаш тъпо и бавно като някой хор.
— Добро утро, Ок — отвърна ясно и високо Дейвидсън на бригадира на дървосекачите. Черен и жилав като стоманен кабел, Окнанауи Набо беше пълна физическа противоположност на Кийс, но и той изглеждаше не по-малко разтревожен.
— Ще ми отделиш ли половин минутка?
— Разбира се. Какво те притеснява, Ок?
— Мръсните му копеленца!
Подпряха се на една от оградите стъкмени от релси. Дейвидсън запали първата си цигара за деня. Слънцето пробиваше с топлите си лъчи синкавите ивици пушек. Гората зад лагера, недокосната от човешка ръка ивица широка около четиристотин метра, изпращаше онези слаби, непрекъснати, пропукващи, припискващи, неспокойни, виещи и метално звънки звуци, с които утрото пълни горите. Тази просека можеше да бъде в Айдахо през 1950 година. Или в Кентъки през 1830. Или в Галия 50 години преди Христа. „Тий-ует“ — долетя далечен писък на птица.
— Искам да ми се махнат от главата, капитане.
— Хорите ли? Какво значи това, Ок?
— Просто да ги пуснем да си вървят. И насила не могат да изработят в дъскорезницата толкова, че да си покрият разноските или да ми компенсират главоболията, които постоянно ми създават. Те просто не работят.
— Работят, стига да знаеш как да ги накараш. Нали те построиха лагера.
Изсеченото като от обсидиан лице на Окнанауи си остана мрачно.
— Сигурно си успял да си изработиш подход към тях. Аз го нямам — каза той и след като помълча продължи. — В курса по приложна история, който минахме докато ни обучаваха за работа в космическите колонии, твърдяха, че робството никога не е давало добри резултати, излизало неикономично.
— Прав си, но това не е робство, моето момче. Робите са хора. Като отглеждаш крави, наричаш ли го робство? Не. И резултатите са добри.
Бригадирът кимна вяло, но каза:
— Много са дребнички. Опитах се да уморя от глад най-ленивите, а те просто си седят и гладуват.
— Дребни са, наистина, но не се оставяй да те заблудят, Ок, много са яки и са ужасно издръжливи. Освен това нямат чувство за болка като хората. Ето това забравяш, Ок. Мислиш си, че да удариш някого от тях е все едно да удариш дете, но повярвай ми, те изпитват онова, което изпитва и робот, ако го удариш. Ето ти, например, си чукал някои от женските и знаеш — те като че ли не изпитват нищо, нито удоволствие, нито болка. Просто си лежат там като матраци, независимо какво правиш ти. Всичките са такива. Вероятно нервите им са устроени по-примитивно, отколкото на хората. Като на рибите, например. Ще ти разкажа една откачена история по този случай. Когато бях в Централ, преди да дойда тук, един от опитомените мъжкари се нахвърли върху мен. Знам, разправят, че никога не се биели, но този изглежда беше превъртял, просто луд за връзване, и добре че не беше въоръжен, иначе щеше да ме убие. Но аз почти трябваше да го унищожа преди да се откаже. И въпреки това продължаваше да налита срещу мен. Отнесе невероятно много бой, а сякаш въобще не го усети. Също като бръмбар, който трябва да настъпиш няколко пъти, защото той така и не е разбрал, че е размазан. Погледни тук! — И Дейвидсън наведе нископодстриганата си глава, за да покаже една сплескана бучка зад ухото си. — Едва не получих сътресение на мозъка. А той го направи след като вече му бях счупил ръката и лицето му беше заприличало на пихтия от боровинки. И продължаваше да налита! Ето какво, Ок, хорите са мързеливи, тъпи, подли и не изпитват болка. С тях трябва да се държиш твърдо и никога да не се отпускаш.
— Не заслужават толкова внимание, капитане. Гадни, лениви зелени копелдачета! Не искат да се бият, не искат да работят, нищо не искат. Освен да ми лазят по нервите.
Недоволството на Окнанауи беше примесено с някаква жизненост, което обаче не прикриваше решителната му непримиримост. Не искаше да бие хорите, защото бяха много по-дребни — това вече си беше изяснил, а сега го разбра и Дейвидсън и се съгласи. Той знаеше как да се справя с хората си.
— Виж какво, Ок, опитай така — подбери подстрекателите и им кажи, че ще им удариш по една доза халюциноген, какъвто и да е — те и без това не ги различават. Но се плашат от тях. Не преигравай, разбира се, и това ще даде резултат — гарантирам ти го?
— Защо се плашат от халюциногена? — полюбопитства бригадирът.
— Откъде да знам? Защо жените се плашат от плъхове. Не търси разум у жените и хорите, Ок. Всъщност, затова отивам в Централ тази сутрин. Да ти подбера ли някоя кучка?
— Само не пипай две-три от тях докато си взема отпуската — ухили се Ок.
Покрай двамата мина група хори, нарамили дълга, 30 на 30 греда за клуба, който се строеше долу край реката. Дребните фигурки тътрузеха крака под тежестта, като мравки помъкнали мъртва гъсеница, с някакво абсурдно униние. Окнанауи ги проследи с поглед и каза:
— Истината е, капитане, че ми се повдига от тях.
Странна забележка за корав и уравновесен човек като Ок.
— Напълно съм съгласен с теб, Ок. Те не заслужават нито да си губиш времето с тях, нито да рискуваш. Ако го нямаше онзи досадник Любоф и полковникът не страдаше от манията да спазва устава до последната буква, мисля, че можехме просто да разчистваме районите, в които се настаняваме, вместо да прилагаме този режим на доброволен труд. И без това някой ден те ще бъдат унищожени, така че колкото по-скоро, толкова по-добре. Просто натам вървят нещата. Примитивните раси трябва да отстъпят пред цивилизованите. Или да бъдат асимилирани от тях. Но абсолютно сигурно е, че ние не можем да асимилираме толкова много зелени маймуни. И както казваш, с този ум, който все пак имат в главите си, никога няма да можем да им се доверим. Като онези едрите маймуни, които са живели в Африка — как се наричаха…
— Горили ли?
— Точно така. Тук бихме се чувствали много по-добре без хорите, както в Африка се справяме много по-добре без горилите. Те само ни пречат. Но Старото Куку нарежда да се използва труда на хорите и ние използваме труда на хорите. Само че до известно време, нали така? Ще се видим довечера, Ок.
— До довечера, Капитане.
Дейвидсън отиде да вземе хоптера си от щаба на лагера — дървен куб със страна четири метра, скован от борови талпи и обзаведен с две бюра, резервоарче за студена вода и лейтенант Бирно, който поправяше някакво уоки-токи.
— Внимавай да не ни пламне лагерът, Бирно!
— Докарай ми една кучка, Капитане. Да е блондинка с гърди 85, талия 44 и ханш 90 сантиметра.
— Боже мой, само толкова ли?
— Обичам ги стройни, а не разплути. Ей такива — и Бирно очерта предпочитания си обем във въздуха.
С усмивка на лицето Дейвидсън продължи към хангара. Като се издигна с хоптера над лагера, погледна надолу — детски кубчета, пътечки като на скица, осеяни с трупи площадки и всичко се смаляваше с набирането на височина, докато погледът му обхвана все още недокоснатите гори на големия остров, а отвъд тях тъмно и светлозелените нюанси на прострялото се до хоризонта море. Лагерът Смит приличаше на малко жълто петънце, прашинка върху огромния зелен килим.
Около пладне, след като беше пресякъл проливите Смит и гористите, дълбоко насечени хребети на Северния централен остров, той пристигна в Центравил. Приличаше му на град — и как иначе, след трите месеца прекарани в горите. Имаше истински улици и истински огради — беше се появил в началото, при създаването на колонията преди четири години. Въобще не можеше да се усети какъв нескопосан градец като от времената на завладяването на прериите всъщност беше, докато не се погледне на юг, на около половин миля и не се види издигащата се над осеяните с трупи и бетонни площадки самотна златна кула, по-висока от която и да е сграда в Центравил. Корабът не бе голям, но тук изглеждаше огромен. Беше само една лонча — кораб за приземяване, всъщност корабна лодка. Истинският обслужващ кораб на НАФАЛ
