Урас да са болни. Независимо какво е обществото им, трябва да има и почтени хора. Тук хората се различават един от друг, защо да не са различни и там? Всички ние ли сме съвършени одонианци? Ами тази плюнка Песус?
— В болния организъм дори здравите клетки са обречени — каза Бедап.
— С такива аналогии може да се докаже всичко, и ти го знаеш. И все пак, откъде знаем, че тяхното общество е болно?
Бедап загриза нокътя на палеца си.
— Искаш да кажеш, че КПР и „Образователни програми“ ни лъжат за Урас?
— Не, казвам само, че ние знаем това, което на нас ни казват. И знаеш ли какво ни казват? — обърна се към тях Тирин и лунната светлина огря тъмното му, чипоносо лице. — Преди малко Квет го повтори. Той е разбрал посланието: мразете Урас, ненавиждайте Урас, страхувайте се от Урас.
— А защо не? — настоя Кветур. — Виж как са се отнесли с нас, одонианците!
— Дали са ни Луната си, нали така?
— Да, за да не можем да съборим корумпираната им държава и да установим справедливо общество. Сигурен съм, че след като са се отървали от нас, те са започнали по-бързо от всякога да правят правителства и армии. Вече не е имало кой да им пречи. Ако отворим космодрума за тях, мислиш ли, че ще дойдат като приятели и братя? Те са сто милиона, а ние само двайсет. Те ще ни унищожат напълно или ще ни направят, как беше думата… роби и ще ни вкарат в мините да работим за тях!
— Добре, съгласен съм, че е разумно да се страхуваме от урасците. Но защо да ги мразим? Нали ни учат, че омразата не е рационална? Може би щяхме да харесваме Урас, ако знаехме истината за него или поне някои от нас щяха да харесат нещо от тяхната действителност? Ами ако целта на КПР е не да предотврати идването на урасците, а да попречи на някой от нас да отиде там?
— Да отиде на Урас? — удивено попита Шевик.
Те спореха от любов към самия спор, харесваше им бързия полет на разкрепостения ум, обичаха да задават въпроси, които никой никога не задаваше. Те бяха интелигентни, умовете им вече бяха тренирани да мислят научно и ясно. Освен това, те бяха на шестнадесет години. Но в този момент за Шевик удоволствието от спора се изпари. Той беше смутен.
— Та кой би искал да отиде на Урас? — запита той. — Защо?
— За да види един друг свят. Да разбере какво е „кон“.
— Но това е детинско — намеси се Кветур. — Казват, че и на други звездни системи има живот — каза той и махна с ръка към небето, обляно от лунната светлина. — И какво от това? Ние сме имали щастието да се родим тук.
— Щом нашето общество е най-доброто — каза Тирин, — то ние трябва да помагаме на другите. Но защо ни забраняват?
— Забрана? Това е безсмислена дума. Кой забранява? Ти обръщаш всичко с главата надолу. Вътрешното ограничение не е външна забрана. — Шевик се наведе към него и напрегнато заговори. — „Клас“ и „класа“ са различни неща. Ние не напускаме Анарес, защото ние сме Анарес. Ти си Тирин и не можеш да бъдеш никой друг. Може да ти се иска да опиташ, но това е невъзможно и то не защото някой ти забранява. Никой не ни държи тук насила. Няма закони, правителство или полиция. Прост ние сме одонианци и такава е нашата същност. Ти си Тирин, аз съм Шевик, всички ние сме одонианци и сме отговорни един за друг. Тази отговорност е нашата свобода. Да избягаме от нея, значи да загубим свободата си. Наистина ли би искал да живееш в общество, където няма свобода, отговорност и избор, а само една фалшива възможност да се подчиняваш на законите или да не им се подчиняваш и да бъдеш наказан? Наистина ли искаш да живееш в затвор?
— По дяволите, не. Мога ли и аз да кажа нещо? Проблемът ти, Шевик, е, че не казваш нищо, преди да си подготвиш цял куп тежки, сериозни аргументи, които после да изсипеш като камион тухли върху някого и да го оставиш затиснат под тях.
Шевик отново седна, видимо задоволен, но се намеси Бедап — едро момче с квадратна физиономия, което гризеше ноктите си.
— Все пак, в едно Тир е прав. Добре би било да знаем цялата истина за Урас.
— Според теб кой ни лъже? — настоя Шевик.
Бедап спокойно срещна погледа му.
— Ние, братко, самите ние се лъжем.
Над главите им ведро и спокойно грееше великолепната планета-близнак, блестящо доказателство за това колко невероятна е реалността.
Залесяването на Западното Таменианско крайбрежие беше едно от най-големите начинания през петнайсетото десетилетие след Преселението, в което за период от две години бяха заети над осемнайсет хиляди души.
Дългите брегове на Югоизтока бяха плодородни и там се развиваха много рибарски и селскостопански комуни, но орната земя беше само една ивица покрай брега. Навътре и на запад, големите югоизточни равнини бяха пусти и незаселени, с изключение на няколко отдалечени миньорски градчета. Този район се наричаше Прашната земя.
В предишната геоложка ера Пустинята е представлявала огромна гора от холуми — най- разпространения вид растения на Анарес. Съвременния климат беше по-топъл и по-сух. Хилядолетна суша бе унищожила дърветата и изсушила почвата, превръщайки я в дребен, сив прах. При всеки порив на вятъра този прах образуваше идеални хълмчета, голи като пясъчна дюна. Анаресците се надяваха да възстановят плодородието на почвата, като отново засадят дървета. Шевик си помисли, че това е в съгласие с принципа на Причинно-следствената Взаимообратимост, отхвърлен от Последователната школа във физиката, която в днешни дни бе популярна на Анарес. Все пак принципът, негласно и скрито, беше част от одонианската мисъл. Шевик искаше да напише труд за връзката между идеите на Одо и темпоралната физика и по-специално за влиянието на принципа на Предизвиканата Обратимост върху начина, по който Одо решава проблема за целите и средствата за постигането им. Той беше на осемнадесет години и нямаше достатъчно познания, за да напише такъв труд, а и никога нямаше да ги добие, ако не напуснеше проклетата Прашна земя и не се върнеше към физиката.
Нощем в лагера всички кашляха. През деня кашляха по-малко, защото бяха твърде заети, за да кашлят, фините, сухи прашинки изпълваха дробовете им. Прахът беше техен враг, тяхна отговорност, но и тяхна надежда. Някога този прах е бил тъмна, богата почва в сянката на дърветата и пак можеше да стане след дълги усилия.
Гимар често си тананикаше тази мелодия, но сега, в горещата нощ тя се връщаше към лагера и пееше с цяло гърло.
— Коя е-„тя“? — попита Шевик.
Гимар се усмихна. Широкото й, миловидно лице беше зацапано с прах, косата й също беше пълна с прах и цялото й тяло излъчваше силна миризма на пот.
— Израснах в Саутрайзинг — каза тя. Там живеят миньори и това е тяхна песен.
— Какви миньори?
— Не знаеш ли? Тези хора са били тук преди Преселението. Някои от тях са останали и са се присъединили към заселниците. Копаели са злато и калай. Те са запазили някои свои празници и песни. Таде2 беше миньор и ми пееше тази песен, когато бях малка.
— Тогава коя е „тя“?
— Не знам, просто такава е песента. Ние не правим ли същото? Превръщаме камъните в зелени листи!
— Звучи ми като някакво религия.
