която обичаше.
— Защо изпрати разработката на Сабул? — попита той. — С тази празнина точно по средата!
Той се усмихна. За него щеше да бъде голямо удоволствие да запълни тази празнина.
— Реших, че той ще успее да открие грешката, защото аз не успях. Освен това, исках той да разбере с какво се занимавай! Знаеш ли, той би искал да отидеш в Абиней.
Младият мъж не отговори.
— Искаш ли да отидеш там?
— Все още не.
— И аз смятам така, но ти трябва да отидеш, заради книгите, заради големите умове, който ще срещнеш там. Не трябва да пропиляваш мозъка си! — Митис заговори с неочаквана страст. — Ти си длъжен да търсиш най-доброто, Шевик. Не се оставяй да бъдеш излъган от фалшивия егалитаризъм. Ще работиш със Сабул, а той е добър и сериозно ще поработи върху теб. Но ти сам трябва да решиш кой път да следваш. Остани тук още един семестър и после замини. Трябва да внимаваш в Абиней, трябва да останеш свободен. Там е центърът и ще имаш много възможности. Не познавам Сабул добре и нямам нищо против него, но запомни: ти ще бъдеш негов човек.
На правски притежателните местоимения в единствено число се заменяха от идиоми и се използваха само за подчертаване на смисъла. Малките дена казваха „моята майка“, но скоро се научаваха да казват само „майката“. Вместо „Болят ме ръцете“ се казваше „Ръцете болят“ и така нататък. На правски „Това е мое, а онова е твое“ звучеше така: „Аз използвам това, а ти използваш онова“. В този смисъл твърдението на Митис „Ти ще бъдеш негов човек“ звучеше странно и Шевик озадачено я погледна.
— Имаш много работа — каза Митис. Тя имаше черни очи, които святкаха, сякаш беше разгневена. — Започвай!
Тя излезе, защото групата вече я чакаше в лабораторията. Смутен, Шевик отново погледна листчето е уравнението. Той си мислеше, че Митис го кара да побърза с поправката на уравненията и доста по-късно осъзна какво всъщност тя имаше предвид.
Вечерта, преди да замине за Абиней, неговите състуденти организираха парти в негова чест. Такива събирания се правеха често и по всякакви поводи, но Шевик се учуди от енергичността, с която всички се заеха да го организират. Партито беше чудесно. Другите не можеха да му повлияят и Шевик нямаше представа, че той им влияе и че всички го харесват.
Много от тях дни наред бяха спестявали от дневните си дажби. Имаше невероятни количества храна. Поръчките за сладкиши бяха толкова много, че пекарят от стола на Института беше развихрил фантазията си и бе приготвил нечувани лакомства: вафли с ароматни подправки, малки хлебчета за пушената риба, сочни, сладки торти… Имаше и плодови сокове от консервирани плодове, докарани от бреговете на Керанско море, малки скариди и огромни количества хрускав чипс от сладки картофи. Богатата, изобилна храна опияняваше присъстващите. Всички бяха много весели, а на няколко им стана лошо.
Имаше много смях и весели сценки, подготвени или импровизирани. Тирин беше надянал някакви парцали, намерени в кофите за рециклиране, и обикаляте сред тях, преструвайки се на Бедния Урасец. Просяка (думата беше на йотийски, но всички я знаеха от уроците по история). „Дайте ми пари — стенеше той и тикаше ръката си в лицето на другите. — Пари, пари! Защо не ми давате пари? Нямате ли? Лъжци! Гадни собственици! Използвачи и спекуланти! Откъде имате всичката тази храна, щом нямате пари?“ След това Тирин предложи някой да го купи: „Купите ме, купите ме, аз струвам малко пари“ — хленчеше той. „Не се казва «купите», а «купете» — поправи го Роваб. — Купите ме, купете ме, няма значение. Вижте какво прекрасно тяло имам. Не го ли искате?“ — монотонно припяваше Тирин като примигваше и се тупаше по дългите бедра. Накрая той беше публично екзекутиран с нож за риба и отново се появи в нормалните си дрехи. Сред тях имаше изкусни певци и свирачи на арфа и всички танцуваха и пяха, но най-вече разговаряха. Всички говореха, сякаш от утре щяха да онемеят.
С напредването на нощта младите двойки се оттеглиха в единичните стаи да се сношават, други се умориха и си легнаха в спалнята и сред празните чаши, огризки от сладкиши и кости от риба остана само малка, група. До сутринта трябваше да изчистят всичко, но зората беше още далеч. Те продължиха да разговарят, като от време на време хапваха по нещо — Бедап, Тирин и Шевик, няколко други момчета и три момичета. Говореха за пространственото представяне на времето като ритъм и за връзката на древните теории за Числовата Хармония със съвременната Темпорална физика. Говореха за най-подходящия стил при плуване на дълги дистанции. Говореха за това дали са имали щастливо детство и какво всъщност е щастие.
— Страданието е едно недоразумение — каза Шевик. Широко отворените му очи блестяха. Дълъг като върлина, с големи ръце, щръкнали уши и квадратна челюст, той беше прекрасен, здрав и силен млад мъж. Дългите, кестеняви коси свободно се спускаха по раменете му, пристегнати само от една лента на челото. Всички имаха дълги коси, с изключение на едно скулесто момиче е чип нос, което беше подстригало късо лъскавата си коса. Сериозният й поглед непрестанно беше прикован в Шевик. Устните й бяха мазни от рибата, а на брадата си имаше троха.
— То съществува — каза Шевик и разпери ръце. — То е реално. Мога да го нарека недоразумение, но не мога да се престоря, че го няма или ще престане да съществува някога. Страданието е едно от условията, за да живеем и когато то дойде, човек разбира това. Просто го знае. Разбира се, правилно е да се лекуват болестите и да се предотвратяват глада и несправедливостта, както прави социалният организъм. Но обществото не може да промени самата същност на живота. Не можем да избегнем страданието. Да, можем да излекуваме тази или онази болка, но не и Болката. Обществото може да се пребори със социалните страдания, те са излишни, но другите остават. Те са в корените на живота. Всички ние ще познаем скръбта. Ако живеем петдесет години, значи петдесет години сме познавали болката. Накрая ще умрем, защото това е условието, при което сме се родили. Аз се страхувам от живота! Понякога съм ужасно изплашен. Всяко щастие ми изглежда повърхностно и все пак се чудя дали всичко това, не е недоразумение — този стремеж към щастие и страх от болката… Вместо да се страхува и да бяга от нея, човек може… да премине зад нея, да я преодолее. Там има нещо друго. Това, което страда, е собственото ни „аз“, а има място, където собственото „аз“… изчезва. Не знам как да се изразя по-добре, но вярвам, че страданието е истинско и реално, за разлика от щастието и благата, че има нещо след болката и тя може да бъде премината, ако човек издържи целия път.
— Същността на нашия живот е в любовта и солидарността — каза едно високо момиче с нежен поглед. — Човешкият живот се обуславя от любовта.
Бедап поклати глава:
— Не, Шев е прав. Любовта е само един от пътищата и може да се окаже не най-верния. Болката е най-верният път и следователно нямаме друг избор, освен да го извървим до края, независимо дали искаме или не!
Момичето с къса коса буйно тръсна главата си:
— Но ние няма да можем! Един на сто, един на хиляда може да измине целия път. Останалите ще се преструват, че са щастливи или просто ще изпаднат в летаргия. Ние страдаме, но не достатъчно, значи страдаме напразно.
— Тогава какво трябва да направим? — попита Тирин. — Да удряме главите си с чукове по един час на ден, за да сме сигурни, че страдаме достатъчно?
— Ти издигаш болката в култ — намеси се друг. — Целите на одонианството са позитивни, а не негативни. Страданието е безсмислено, освен като предупреждение на тялото за опасност. Погледнато от психологическа и социална гледна точка, то е само разрушително.
— Но Одо е била мотивирана от изключителната си чувствителност към страданието: свое и чуждо — отвърна му Бедап.
— Но основното правило за взаимопомощ е създадено, за да предотвратява страданието!
Шевик седеше върху масата, поклащайки дългите си крака. Лицето му беше напрегнато.
— Виждали ли сте някога как умира човек? — обърна се той към останалите. Повечето от тях бяха виждали — в общежитието или като доброволни помощници в болницата. С изключение на един всички бяха погребвали мъртъв човек.
— За пръв път видях това, когато бях на Югоизток, в лагера. Двигателят на един самолет се повреди, той се разби при излитането и се запали. Отвътре извадиха един мъж, целият обгорен. Живя още около два
