часа, но не можеше да бъде спасен. Нямаше никакъв смисъл да продължава да живее през тези два часа. Ние чакахме да изпратят някакви успокоителни от брега. Аз и няколкото момичета, които товарихме самолета, останахме около него. Нямаше доктор. Не можехме да направим нищо, освен да бъдем с него. Той беше в шок, но през повечето време беше в съзнание. Болките бяха ужасни, особено в ръцете — мисля, че той не разбираше, че цялото му тяло е овъглено. Не можех да го докосна, за да го успокоя, защото плътта му щеше да се залепи за пръстите ми и той щеше да крещи от болка. Не можехме да направим нищо за него, не можем да му помогнем. Не знам, може би той разбираше, че ние сме там, но това едва ли му помогна. Не можехме да направим нищо. Тогава аз видях… разбирате ли… аз разбрах, че никой не може да направи нищо за никого. Не можем да спасим другите или себе си.
— Тогава какво ни остава? Изолация и отчаяние! Ти отричаш братството, Шевик! — избухна високото момиче.
Не, не го отричам. Опитвам се да обясня какво според мен е братството. То започва със споделената болка.
— Тогава къде свършва?
— Не знам. Все още не знам.
Глава трета
Урас
Шевик се пробуди и разбра, че е проспал първата си сутрин на Урас. Носът му беше запушен, гърлото — възпалено и кашляше много. Реши, че има настинка — дори високата одонианската хигиена още не беше преодоляла обикновената настинка. Докторът, който чакаше да го прегледа — един изпълнен с достойнство възрастен мъж — каза, че това по-вероятно е масирана атака на сенна треска, алергична реакция срещу непознатия прах и цветен прашец на Урас. Той му даде няколко хапчета и му направи инжекция, която Шевик мълчаливо изтърпя. После Шевик с радост прие подноса със закуската, защото беше гладен. Докторът го помоли да не напуска апартамента и излезе. След като приключи с яденето, Шевик започна да изследва Урас, стая по стая.
Леглото беше масивно, а дюшекът — доста по-мек от този на койката в „Майндфул“. Завивките бяха най-различни, някои тънки копринени, други по-дебели и топли. Имаше много възглавници, натрупани като бели, кълбести облаци. Подът беше застлан с мек килим, а чекмеджетата на скрина бяха от изящно резбовано и полирано дърво. Гардеробът можеше да побере дрехите на обща спалня за десет души. Следваше голямата обща стая с камината, която бе видял миналата нощ. Имаше и трета стая с вана, умивалник и някаква сложна тоалетна чиния. Тази стая очевидно беше предназначена единствено за него, тъй като се влизаше само откъм спалнята и имаше само един умивалник. Всичко носеше белега на чувствен лукс, който далеч надминаваше простия еротизъм и по мнението на Шевик беше нещо като храм за удовлетворяване на биологичните нужди. В тази трета стая, той прекара почти час, използвайки всичките удобства, чувствайки се все по-чист. Най-много го радваше обилието на вода. Кранчетата оставаха отворени, докато сам не ги затвориш; ваната събираше може би шейсет литра, а само за измиване на тоалетната чиния изтекоха поне пет литра вода. Това не беше изненадващо — пет шести от повърхността на Урас е покрита с вода. Дори пустините бяха от лед. Те се намираха около полюсите. Нямаше нужда от икономия, нямаше суша… Но какво ставаше с екскрементите? Шевик се замисли върху това и коленичи до тоалетната чиния, за да изследва устройството й. Сигурно ги филтрираха и завод за тор. В крайморските райони на Анарес имаше комуни, които използваха такава система. Той възнамеряваше да се поинтересува, но така и не стигна до този въпрос. Имаше толкова много въпроси за Урас, които така и не можа да зададе.
Въпреки, че главата му беше замаяна, той се чувстваше добре и не можеше да си намери място. Стаите бяха толкова топли, че той не се облече веднага, а започна да ги обикаля гол. Приближи се към прозорците на голямата стая и погледна навън. Стаята беше на високо и в първия момент той се стресна, защото беше свикнал да обитава само едноетажни сгради. Чувстваше се, сякаш гледа от дирижабъл: откъснат от земята, в господстващо положение. Под прозорците имаше горичка, а зад нея се издигаше бяла сграда с величествена кула. Зад тази сграда възвишението се преливаше в широка долина. Тя беше разделена на неизброимо количество зелени правоъгълници. Пътища, огради и дървета се виждаха чак до далечината, където зеленото се преливаше в синьо. Те бяха като мрежа, прилична на фините нишки на човешката нервна система. На хоризонта се виждаха хълмове, които ограждаха долината, далечни сини ридове под бледосивото небе.
Това беше най-прекрасната гледка, която Шевик бе виждал. Цветовете бяха меки и живи; правите линии на създаденото от човека се преливаха с величествените контури на природата; разнообразието и хармонията на картината създаваха впечатление за цялостност и завършеност, каквато не беше виждал другаде, освен загатнати донякъде върху замислено и спокойно човешко лице.
Сравнен с този, всеки пейзаж на Анарес би изглеждал постен и безсъдържателен, безплоден и недоразвит; дори равнината на Абиней или дефилетата на Не Терас. Обширните пустини на Югоизтока имаха своята красота, но тя беше негостоприемна и неизменна. Дори обработваемите полета на Анарес бяха като груба скица с жълт тебешир в сравнение с това бликащо великолепие на живота, което се променяше с всеки сезон, но беше неизтощимо.
„Така трябва да изглежда един свят“ — помисли си Шевик.
От тази синьо-зелена красота се носеше някаква песен: тънко, невероятно сладко чуруликане, което ту почваше, ту спираше; музика, която сякаш идваше от въздуха.
Той се заслуша със затаен дъх.
На вратата се почука.
Шевик се обърна, както беше гол и извика: — Влезте!
Вратата се отвори и влезе мъж, който носеше много пакети. Изведнъж мъжът се спря. Шевик прекоси стаята, каза името си и подаде ръка. Такъв беше обичаят и на Урас и на Анарес.
Мъжът беше на около петдесет години, с набръчкано и уморено лице. Той каза нещо и не му стисна ръката, но Шевик не разбра и дума. Може би пакетите му пречеха, но той не опита да се освободи от тях. Погледът му беше много печален. Възможно бе да се притеснява.
Шевик се смути, защото си мислеше, че е научил поне ураските обичаи за поздравяване.
— Влезте — повтори той и като се сети, че урасците винаги използват титли и обръщения, добави, — Сър!
Мъжът отново се впусна в неразбираеми обяснения, като същевременно бавно се примъкваше към спалнята. Този път Шевик хвана няколко думи на йотийски, но така и не разбра смисъла на изказването. Той остави човека да продължи към спалнята, защото той явно се насочваше натам. Може би беше негов съквартирант? Но леглото беше само едно! Шевик отново се върна до прозореца. Няколко минути човекът се суетеше и тършуваше нещо из спалнята. Точно когато Шевик реши, че той сигурно работи нощем и използва стаята денем (понякога така организираха нещата във временно препълнените общежития), човекът излезе от спалнята. Той каза нещо като „Готово, сър“ и наведе главата си по странен начин, сякаш Шевик, отдалечен на пет метра, се готвеше да го удари по лицето. После напусна стаята. Застанат до прозореца, Шевик бавно осъзна, че за пръв път някой му се покланя.
Той се върна в спалнята и откри, че леглото е оправено.
Шевик дълбоко се замисли и бавно започна да се облича. Тъкмо се обуваше, когато отново се почука.
Този път хората влязоха нормално, сякаш, помисли си Шевик, те имат право да влязат тук или където и да е, за разлика от онзи човек. Мъжът с пакетите беше колеблив, дори уплашен. И все пак лицето, ръцете и облеклото му бяха някак по-близки до понятията на Шевик за това как трябва да изглежда едно човешко същество, отколкото тези на групата, която влезе. Онзи човек се държеше странно, но изглеждаше като анаресец. Четиримата, които влязоха току-що, се държаха като анаресци, но с обръснатите си лица и разкошни дрехи изглеждаха като пришълци от друга планета.
Шевик се сети за името на единия от тях — Пе, и успя да разпознае другите от разговора предишната вечер. Той обясни, че не е разбрал имената им и те отново се представиха: доктор Чифойлиск, доктор Ой и доктор Атро.
— Господи, доктор Атро! — каза Шевик. — Радвам се да се запозная с вас!
