Руда. — Те си мислят, че ни притежават. Жените не могат да бъдат истински одонианци.
— Но самата Одо…
Това е само теория. Тя не е водила сексуален живот, след като Асиео с бил убит, нали? Това няма значение, винаги има изключения, но за повечето жени връзката с мъжете е притежание. Да притежават и да бъдат притежавани.
— Мислиш, че в това жените се различават от мъжете?
— Знам го. Мъжът иска свобода, а жената иска собственост. Тя ще те пусне само ако може да те изтъргува за нещо друго. Всички жени имат собственическо чувство.
— Имаш доста странно мнение за половината човечество — каза Шевик и се почуди дали този човек не беше прав. Бешун си изплака сълзите, когато разбра, че връщат Шевик на Североизток. Тя се ядосваше и ридаеше и се мъчеше да накара Шевик да й каже, че не може да живее без нея. Тя също не можела да живее без него и искала двамата да станат партньори. Партньори! Та тя не можеше да издържи с никой мъж повече от половин година!
В езика на Шевик (единствения, който знаеше), нямаше идиоми, които да изразяват собственическо чувство в областта на секса. На правски не можеше да се каже „имах тази жена“. Думата, която имаше най-близко значение до думата за осъществяване на полов акт, беше по-специфична и се употребяваше за изнасилване; освен това беше ругатня. Глаголът, който обикновено се използваше за означаване на половия акт, в изречението се съгласуваше само с подлози в множествено число. Той означаваше нещо, което се прави от двама, а не от един човек. По този начин езикът не можеше да изрази всички нюанси в тези връзки и Шевик беше наясно с това, въпреки че не можеше да разбере какво точно липсва. Той определено чувстваше, че е имал: че е притежавал Бешун в онези звездни нощи сред пустинята. Тя също му бе казала, че той е неин. Всъщност, и двамата грешаха, и Бешун, въпреки силните си чувства знаеше това. Накрая тя се усмихна, целуна го за сбогом и го остави да замине. Тя не го притежаваше. Той беше завладян от този първи истински взрив на сексуална страст в живота си. Тази страст притежаваше и двамата. Но всичко свърши и никога повече нямаше да бъде същото. Така си мислеше Шевик на осемнайсет години, седнал в полунощ със случаен познат на спирката в Калаена Руда с чаша сладко, плодово питие в ръка, в очакване някой конвой, пътуващ на север да го вземе на стоп. Още много такива неща щяха да се случват, но той щеше да бъде подготвен и нямаше да бъде изненадан, повален, объркан. Нямаше да се предаде в захлас. Може би Бешун никога повече нямаше да го желае. А и защо да го прави? Тя беше свободна и дари свободата си и на него.
— Знаеш ли, не съм съгласен — каза Шевик и погледна издълженото лице на Вокеп. Той беше агроном и пътуваше за Абиней. — Аз мисля, че най-вече мъжете трябва да се учат да бъдат анархисти. Жените нямат нужда да се учат.
Вокеп мрачно поклати глава.
— Жените искат да имат деца — каза той. — Децата развиват у тях собственическо чувство. Взимаш и заминаваш. Това е основното правило, братко. Никога не позволявай да те притежават — въздъхна той.
Шевик се усмихна и отпи от плодовия сок.
— Няма — отвърна той.
Шевик бе обзет от радост, че се връща в Регионалния Институт и отново ще види ниските хълмове, изпъстрени с бронзови шубраци от холуми; общежитията, класните стаи, столовата и работилниците, където бе живял от тринайсетата си година. Завръщането беше не по-малко важно за него от заминаването. Нямаше заминаване без връщане. Той нямаше да се впусне в това дълго начинание, ако не беше убеден, че завръщането е възможно, дори и самия той да не се върнеше. Той беше убеден, че самата същност на пътуването, както при околосветско плаване, предполага връщане на същото място. Не можеш два пъти да преминеш една и съща река или два пъти да се завърнеш у дома, защото всичко е преходно и мимолетно. Всичко се променя. Този негов възглед беше в основата на мирогледа му. От идеята за преходността на нещата той разви огромна теория, която доказваше, че вечността се състои в непрекъснатата промяна. Общата теория на Темпоралността заявяваше, че човек може да се върне у дома, само ако разбира, че този дом е място, където той никога не е бил.
Той беше доволен, че се завръща на мястото, което с най-голямо основание можеше да се нарече „дом“, но откри, че приятелите му не са станали по-зрели. През изминалата година той беше израснал и възмъжал. Някои от познатите му момичета също бяха израснали; бяха станали жени, но той отбягваше други, освен обичайните контакти с жени. Все още не искаше да се впуска в друго сексуално приключение и откри, че най-умните и зрели момичета като Роваб бяха също толкова предпазливи. В лабораториите, в работните групи или в общите стаи на общежитията, те се държаха просто като добри другари и нищо повече. Момичетата искаха да завършат обучението си и да започнат научноизследователска работа или да бъдат назначени където поискат, преди да родят деца. Те вече не се задоволяваха с юношески сексуални експерименти, искаха зряла връзка и деца, но не точно сега, малко по-нататък.
Компанията на тези момичета беше приятна; те бяха освободени и изпълнени с приятелски чувства. Момчетата на неговата възраст се лутаха някъде между края на детството и зрелостта. Те бяха твърде интелигентни и все още някак не им се искаше да се отдадат на работа или секс. Тирин говореше така, като че ли той беше измислил половия акт, но връзките му бяха все с момичета на петнайсет — шестнайсет години и той плахо отбягваше момичетата на негова възраст. Бедап, който по принцип не водеше интензивен полов живот, се задоволяваше с идеалистична хомосексуална връзка с по-младо момче, което го боготвореше. Той не вземаше нищо насериозно и беше станал потаен и ироничен. Шевик се чувстваше откъснат от приятелите си и дори Тирин беше станал твърде егоцентричен, а напоследък и меланхоличен, за да подновят старото си приятелство. Всъщност, самият Шевик не желаеше това. Той с радост приемаше изолацията. Той дори не помисли, че резервираността на Тирин и Бедап може да е предизвикана от самия него; че неговият добър, но иначе труден характер съгражда около него стена, която можеше да бъде разрушена само от силна преданост или страст. Само знаеше, че най-после има предостатъчно време за работа.
Там, на Югоизток, той бе привикнал към тежкото физическо натоварване, бе престанал да пилее ума си по кодирани послания и семето си — в похотливи сънища и в главата му започнаха да се раждат идеи. Сега вече той бе свободен да работи върху тях.
Старшият физик в Института се казваше Митис. В момента тя не ръководеше програмата по физика, защото административната работа годишно се разпределяше на ротационен принцип между двадесет души с постоянно назначение, но тя работеше тук от трийсет години и беше най-добрата. Тя се отличаваше от другите, около нея имаше някакъв ореол и това я правеше независима. Тя беше от хората с вроден авторитет.
— Изпратих разработката ти по въпроса за Относителните Честоти на Сабул, в Абиней — каза му тя със строг, но общителен тон. — Искаш ли да видиш отговора му?
Тя му подаде омачкано парче хартия, очевидно откъснато от по-голям лист. На него имаше едно уравнение, надраскано с дребни знаци:
((ts)/2)R = 0
Шевик облегна ръце на масата и се втренчи в уравнението. Светлината от прозореца изпълваше светлите му очи и те изглеждаха кристалночисти, като планински ручей. Той беше на деветнайсет, а Митис на петдесет и пет. В погледа й се четеше съчувствие и възхищение.
— Това е, което липсва — каза той. Пръстите му напипаха някакъв молив върху масата. Той започна да драска нещо върху парчето хартия. Докато пишеше, бледото му лице и ушите постепенно почервеняха.
Митис незабелязано заобиколи масата и седна. Тя имаше проблеми с кръвообращението в краката си и не трябваше да стои изправена дълго време. Преместването й смути Шевик и той вдигна очи. Погледът му беше нервен.
— Няма да мога да приключа за ден-два — каза той.
— Сабул иска да види резултатите, когато всичко е готово.
Шевик не отговори. Лицето му възвърна обичайния си цвят и той отново усети присъствието на Митис,
