— Ти и твоите измислени книжни думи! Това е просто песен. Ах, как ми се иска да сме в другия лагер и да можем да доплуваме. Направо воня!
— Аз също.
— Всички воним заедно…
Лагерът им се намираше на петнадесет километра от бреговете на Теме. Тук можеха да плуват само в прах.
В лагера имаше един човек, чието име звучеше като „Шевик“. Казваше се Шевит и когато извикаха единият, винаги се обаждаше другият. Заради това случайно сходство, Шевик чувстваше към него някаква неприязън, нещо по-различно от братство. Няколко пъти той усети, че и Шевит го наблюдава, но двамата още не бяха говорили.
През първите декади, прекарани на проекта за залесяване, Шевик се чувстваше изтощен и недоволен. Той смятате. Че хора като него, които са избрали да работят в основни направления като физиката, не трябва да бъдат свиквани за такива проекти. Не беше ли неморално да работиш нещо, което не ти доставя удоволствие? Този проект наистина трябваше да бъде завършен, но имаше много хора, които не се интересуваха на къде ще ги зачислят и постоянно сменяха работата си. Точно те трябваше да изявят желание за този проект. Всеки глупак можеше да се справи с работата тук. Всъщност, мнозина от тях биха се справили по-добре от него. Той се гордееше със силата си и винаги доброволно се бе включвал в групите за тежка работа, които десет дни работеха, а после още десет почиваха. Тук, обаче, нямаше почивни дни. Работеха в праха и жегата по осем часа на ден. Денем той чакаше да дойде вечерта, за да може да остане сам и да мисли, но щом след вечеря се прибереше в палатката си, главата му клюмваше, той заспиваше непробудно и през главата му не минаваше нито една мисъл.
Шевик считаше останалите работници за тъпи и недодялани, а те от своя страна, дори и по-младите от него, се държаха с него като с малко момче. Изпълнен с презрение и недоволство, той се отдаваше на единственото останало удоволствие — да пише писма на приятелите си Тирин и Роваб. В Института те си бяха изработили собствен шифър, езикова система, еквивалентна на символи от темпоралната физика. Написани, думите сякаш имаха някакъв смисъл, но всъщност бяха пълна глупост и само прикриваха уравнение или философска мисъл. Уравненията на Шевик и Роваб бяха наистина оригинални. Писмата на Тирин бяха много забавни и можеха да убедят всеки, че става дума за истински събития или чувства, но физиката в тях беше малко съмнителна. Шевик често изпращаше главоблъсканици, защото откри, че може да ги измисля, докато с тъпата си лопата копае дупки в скалите сред пясъчната буря. Тирин му отговори няколко пъти, а Роваб само веднъж. Тя беше студено момиче и Шевик знаеше това. Но те бяха в Института и не знаеха колко нещастен е той. Те не бяха назначени да работят на проклетото залесяване точно когато започваха самостоятелна научноизследователска работа. Те продължаваха основната си работа, те се занимаваха с това, което искат. Сега той не работеше. Работата го командваше.
Странно, но все пак той се чувстваше горд, че върши тази работа, независимо от това, че не му доставяше удоволствие. Някои от хората тук наистина бяха необикновени — като Гимар, например. В началото нейната мускулеста красота го плашеше, но той вече се чувстваше достатъчно силен, за да я пожелае.
— Гимар, ела с мен тази вечер.
— О, не — каза тя и го погледна изненадано.
— Мислех, че сме приятели — в гласът му се усещаше наранена гордост.
— Да, приятели сме.
— Тогава…
— Там, вкъщи, имам партньор.
— Можеше да ми кажеш — каза Шевик и се изчерви.
— Ами, не мислех, че ще ми се наложи. Съжалявам, Шев.
В погледа й се четеше разкаяние и той отново се осмели:
— Мислиш ли, че бихме…
— Не. Човек не може да има партньор и същевременно да има връзки с други хора.
— Доживотните връзки противоречат на одонианската етика — рязко издекламира Шевик.
— Глупости — меко каза Гимар. — Не трябва да притежаваш, а да споделяш. Аз споделям всичко: целия си живот, всичките си дни и нощи.
Той седна и наведе глава — едно високо, кокалесто и недорасло момче, което отърсеше утеха.
— Всъщност никога не съм бил с жена. Ето, аз не те разбирам. Би било глупаво да мисля за такъв съвместен живот. Той е за… човешки същества…
Гимар плахо се приближи към него й положи ръка на рамото му. Това бе по-скоро израз на уважение, отколкото на сексуално желание. Тя не започна да го успокоява и да му казва, че е като другите.
— Не познавам друг като теб, Шев. Никога няма да те забравя — каза тя.
Въпреки, че беше мила с него, тя го отхвърли и Шевик си тръгна с ядосан. Душата му беше осакатена.
Времето беше много горещо и прохладата настъпваше едва призори.
Веднъж след вечеря към него се приближи човекът на име Шевит. Той беше силен хубавец на трийсет години.
— Омръзна ми да ме объркват с теб — каза той. — Смени си името.
По-рано грубата агресивност в гласа му би учудила Шевик, но сега той любезно отговори:
— Може да смениш собственото си име, ако не ти харесва.
— Ти си един от онези гадни използвачи, които влизат в училище, за да не си цапат ръчичките — каза мъжът. — Винаги съм искал да начупя кокалите на някой от вас.
— Не ме наричай използвач! — каза Шевик, но това не беше устно спречкване. Шевит го удари два пъти. Той също успя да нанесе няколко ответни удара, защото имаше дълги ръце и повече смелост, отколкото онзи бе очаквал, но все пак беше победен. Няколко души се спряха край тях, но като видяха, че боят беше честен, но безинтересен, продължиха нататък. Проявите на насилие не ги привличаха и не ги засягаха. Шевик не повика за помощ, така че това си беше негова работа. Когато дойде в съзнание, Шевик откри, че лежи по гръб на земята между две палатки.
Няколко дни дясното му ухо пищеше, а сцепената устна не зарастваше заради праха, който дразнеше раните. Повече не се срещна с Шевит, само го зърна няколко пъти около огньовете вечер. Не го мразеше. Шевит му беше дал това, което искаше и той го беше приел, въпреки че тогава не можеше да разбере смисъла. След време той вече не различаваше този дар от един друг дар, маркирал епоха в неговото израстване. Едно момиче, което отскоро беше в неговата група, се приближи към него във вечерния мрак, също както Шевит… Устната му още не беше зараснала. Не си спомняше думите й, тя искаше да го възбуди. После излязоха в пустата равнина и тя го дари със свободата на плътта. Това беше нейният дар и той го прие. Като всички деца на Анарес и той свободно бе имал сексуални преживявания, но тогава бяха деца и той не бе изпитал нищо повече от обичайната физическа наслада. Бешун беше специалистка в сексуалните удоволствия и тя му разкри самата същност на сексуалността, където нямаше злост или неспособност, където две тела се стремяха да се съединят в мигновена анихилация, да се издигнат над времето и пространството.
Всичко беше толкова лесно и прекрасно, там, на топлия пясък под звездите. Дните бяха дълги, слънчеви и горещи, а прахта миришеше на нейното тяло.
Вече работеше в екипа по залесяването. От Североизтока бяха пристигнали камионите със стотици малки дръвчета, отгледани в Зелените планини — дъждовния пояс на Анарес, където годишно валежите бяха до сто сантиметра на квадратен метър. Те засадиха малките дръвчета в Прашната земя.
Петдесетте групи, които работеха по проекта през втората година се приготвиха за заминаване. Когато се качиха на откритите камиони, те погледнаха назад и видяха плода на техния труд. Белезникавата пустиня се зеленееше. Мъртвата земя беше покрито с много тънък воал, воалът на живота. Те се веселяха, пееха и си подвикваха от камион на камион. „Тя превръща камъка в зелен лист“ — помисли си Шевик и се просълзи… Гимар отдавна беше върната в Саутрайзинг.
— Какво става с теб? — попита го Бешун, притисната до него в подскачащия камион и го погали по загрубялата ръка.
— Жени! — каза Вокен. Намираха се на една спирка за камиони в югозападен град, наречен Калаена
