имената на всички склонове, стръмнини и ридове, и след минута се сети къде е Явед. Беше мястото, където хребетите се разделяха, малко по-навътре от Гонтски пристан, дълбоко сред заплетения лабиринт от хълмове над града. Там беше мястото на разлома. Едно земетресение с център оттам щеше да разтърси града и да го срине до основи, да предизвика срутище и приливна вълна, да затвори скалите на залива като сключени длани. Долс потръпна, разтрепери се целият като водата на езерото.
Обърна се и припряно закрачи към брега, без да го е грижа повече къде стъпват краката му и без да му мисли повече, че ще наруши мълчанието с пляскането си и задъханото си дишане. Загази обратно по тинестата пътека през ракитите, докато не стигна сухата земя и острата трева и не чу бръмченето на комарите и песента на скакалци. Чак тогава седна на земята, защото краката му трепереха.
— Няма да стане — рече той на себе си на хардийски, и добави: — Не мога да го направя. — А после рече: — Не мога да го направя сам.
Толкова се беше объркал, че когато се сети да повика Мълчание, не можа да си припомни началото на заклинанието, което знаеше от шестдесет години; а после, когато реши, че си го е спомнил, вместо него започна да реди заклинанието за призоваване и то започна да става преди да е осъзнал какво прави и да спре, и да започне да го разваля дума по дума.
Отскубна шепа трева и почна да трие мазната тиня от краката си. Още не беше засъхнала, беше само полепнала по кожата му.
— Мразя калта — измърмори Долс. После стисна зъби и престана да се опитва да си почисти краката. — Пръст, пръст — зашепна и леко потупа земята, на която седеше. И бавно, много предпазливо, започна да изрича заклинанието за повикване.
На една оживена улица, водеща към оживените кейове на Гонтски пристан, магьосникът Оджиън изведнъж спря. Корабният капитан до него измина няколко крачки преди да се обърне и да види, че Оджиън говори с въздуха.
— Но аз ще дойда, учителю! — изрече той, а след малко: — Кога?
След дълго мълчание каза на въздуха нещо, което капитанът не разбра, и с едно движение на ръката му въздухът около него за миг помръкна.
— Капитане — каза чародеят, — съжалявам, но заклинанието на платната ви ще трябва да го отложа. Скоро ще има земетръс. Трябва да предупредя града. Вие предайте на хората долу всеки кораб, който може да отплава, незабавно да излезе в открито море. Заобиколете покрай Дългоръките чука-ри! Желая ви късмет.
И се обърна и затича нагоре по улицата — здрав мъж с рошава посребрена коса. Тичаше като подгонен елен.
Гонтски пристан е разположен в дъното на дълъг тесен залив между стръмни брегове. Входът му откъм морето е между два големи носа, Портата на пристана и Дългоръките чукари, на по-малко от сто стъпки разстояние един от друг. Хората на Гонтски пристан са предпазени от пирати. Но в тяхната безопасност е и техният риск: дългият залив минава по един земен разлом, а разтворените челюсти могат да се затворят.
След като направи каквото можеше с предупреждаването на града, след като се разпореди стражите при портата и на пристанището да направят каквото могат, за да не се запушат изходните пътища и да станат гибелни за изпадналото в паника население, Оджиън се затвори в една стаичка в кулата на фара на Пристана, заключи вратата, защото изведнъж се оказа, че всеки иска да го види, и отпрати към Тъмното езеро в пасището на Семере, горе на планината.
Старият му учител седеше в тревата до езерото и хрупаше ябълка. По земята до краката му се валяха яйчени черупки, омесени със засъхналата кал. Когато той вдигна очи и видя отпратеното на Оджиън, се усмихна с широка, добра усмивка. Но изглеждаше стар. Никога не бе изглеждал толкова стар. Оджиън не го беше виждал повече от година, защото беше много зает. Все зает беше в Гонтски пристан, вършеше работа за владетелите и хората, все не можеше да пообиколи из горите в планината или да иде да седне с Хелет в малката къща при Ри Алби и да слуша, и да помълчи. Стар беше Хелет, вече на близо осемдесет; и беше уплашен. Усмихна се с радост, като видя Оджиън, но беше уплашен.
— Мисля, че това, което трябва да направим — почна той без предисловия, — е да удържим разлома да не се свлече много. Ти при Портите, а аз — отвътре, в планината. Ей тъй, заедно да я свършим. Може и да успеем. Усещам как се надига, а ти?
Оджиън поклати глава. Остави пратеното да седне в тревата до Хелет, макар то да не смачка стръковете трева, където седна.
— Нищо не направих, само хвърлих града в паника и пратих корабите извън залива — рече той. — Ти какво усещаш. Как го усещаш?
Въпросите бяха като на магьосник към магьосник, за работата. Хелет се поколеба преди да отговори.
— Това го научих от Ард — отвърна и замълча.
Нищо не беше разправял на Оджиън за своя първи учител, заклинател без добро име даже на Гонт, а може би — с лошо име. Оджиън знаеше само, че Ард никога не бе ходил на Роук, беше се учил в Перегал, и че някаква загадка или пък срам петняха името му. Колкото и да беше приказлив за магьосник, за някои неща Хелет беше мълчалив като камък. Затуй Оджиън, който ценеше мълчанието, никога не го беше питал за учителя му.
— Не е роукска магия — каза старецът. Гласът му беше сух, малко насилен. — Но не нарушава равновесието. Не е лепкаво.
Ето това беше думата му за зли дела, заклинания за печалба, проклятия, черна магия: „лепкаво“.
След малко, търсейки верните думи, той продължи:
— Пръст. Камъни. Мръсна е тая магия. Стара е. Много стара. Стара като остров Гонт.
— Древните сили? — промълви Оджиън.
— Не съм сигурен.
— Ще удържи ли самата земя?
— Мисля, че е повече въпрос да се слееш с нея. Вътре. — Старецът заравяше семките на ябълката и по-големите яйчени черупки в рохкавата пръст, и затъпкваше отгоре с ръка. — Зная думите, разбира се, но не съм се учил какво да правя, докато отивам. Туй е бедата с великите заклинания, нали? Няма как да го упражниш. — Вдигна очи. — Ах… ето го! Усещаш ли го?
Оджиън поклати глава.
— Напряга се — рече Хелет, а ръката му все така разсеяно леко потупваше пръстта, както някой би потупал изплашена крава. — Вече е скоро, струва ми се. Можеш ли да задържиш Портите отворени, драги?
— Кажи ми ти какво ще правиш… Но Хелет поклати глава.
— Не. Не му е времето. Не е от вашите неща.
Изглеждаше все по-смутен от онова, което долавяше в земята или във въздуха, а чрез него и Оджиън започна да усеща някаква усилваща се, непоносима напрегнатост.
Седяха и мълчаха. Кризата отмина. Хелет се поотпусна и дори се усмихна.
— Много старо е това — заговори той, — дето ще го правя. Жалко, че не мога да го обмисля по-добре. Да ти го предам. Но изглежда грубовато малко. Недодялано… Тя не ми каза откъде го е научила. Оттук, разбира се… Има различни видове знание, в края на краищата.
— Тя ли?
— Ард. Моята учителка. — Хелет вдигна очи, с неразгадаемо лице, малко лукаво може би. — Ти не знаеше ли? Не, предполагам, че не съм ти го споменавал. Чудно, каква ли разлика е имало в магьосничеството й, след като беше жена. Или за мен, затуй, че съм мъж… Това, което според мен е важното, е в чия къща живеем. И кого пускаме да влиза в тая къща. А това нещо… Ето го! Пак…
Внезапната му напрегнатост и скованост, стегнатото му лице и вглъбеният поглед напомняха за страданието на жена, чиято утроба се свива. Това си помисли Оджиън, когато запита:
— Какво означаваше „в планината“? Спазъмът отмина. Хелет отговори:
— Вътре в нея. Там, на Явед. — Посочи групата хълмове под тях. — Ще вляза и ще се опитам да
