Беше извадил късмет, че срещна селска юница, а не някое от подивелите говеда, скитащи се из блатата. Неговата Улла имаше навика да прескача огради, но след като се наскиташе, я налягаха нежни мисли за топлия обор и за майка й, от която тя все още цокваше понякога глътка мляко; и сега тя драговолно поведе пътника към дома. Вървеше бавно, но устремено по пътеките и той закрачи с нея, с ръка на хълбока й, когато пътеката беше достатъчно широка. Когато тя нагазеше в дълбока до коленете вада, се хващаше за опашката й. Тя изкатерваше мудно разкаляния бряг и дръпваше опашка да я освободи, но го изчакваше, докато се изкачи още по-тромаво от нея. После леко поемаше напред. Той се притискаше в хълбока й да се сгрее, защото водата го бе смразила до костите и трепереше.
— Муу — тихо каза водачката му и той видя смътното петно жълта светлина малко вляво.
— Благодаря ти — каза й и отвори портата за юницата, която отиде да навести майка си, а той се затътри през притъмнелия двор към вратата.
На вратата трябваше да е Зърньо, макар да не разбра защо му е щукнало да чука.
— Хайде влизай, глупчо! — рече тя, а той почука пак и тя остави дрехата, която кърпеше, и отиде при вратата. — Че кога пък се напи? — рече тя и тогава го видя.
Първото, за което помисли, беше за някой крал, господар някой, Махарион от песните — висок, строен и красив. А сетне си помисли за просяк, изгубил се човек в мръсни дрехи, свил се и с разтреперани ръце.
Той каза:
— Изгубих пътя. Стигнах ли селото? — Гласът му беше хриплив и дрезгав, глас на просяк, ала не говореше като просяк.
— То е на половин миля оттук — отвърна Дара.
— Има ли хан?
— Чак в Орейби, на десет мили на юг. — Тя помисли набързо. Ако ви трябва стая за нощта, имам една. Или Сан може да има, ако ще ходите до селото.
— Ще остана тук, ако може — отвърна той с подобаваща на принц учтивост. Зъбите му тракаха от студ и се държеше за рамката да не падне от немощ.
— Свалете си обущата — каза му тя. — Подгизнали са. И влезте. — Дръпна се настрана да му направи път и го подкани: — Елате при огъня. — И го накара да седне на мястото на Брен, близо до огнището. — Разбъркайте го да се разгори. Искате ли чорба? Топла е.
— Благодаря ви, стопанке — измърмори той и се сви до огъня. Тя му донесе паница рядка чорба. Той почна да пие жадно, но и без да бърза, сякаш отдавна беше отвикнал от топла чорба.
— От планината ли идвате?
Гостенинът кимна.
— Че за какво?
— За да дойда тук — отвърна той.
Вече не трепереше толкова. Босите му стъпала представляваха тъжна гледка — ожулени, разранени, подути. Дощя й се да го подкани да ги сложи близо до огъня, ала не искаше да се натрапва. Какъвто и да беше, по гласа му личеше, че не е просяк.
— Рядко идват хора тъдява — каза тя, — на Високото блато. По някой амбулант. Но не и през зимата.
Гостът допи супата и тя прибра паницата. Седна на мястото си — на столчето до газената лампа вдясно от огнището, и се зае отново с кърпенето.
— Стоплете се добре първо и ще ви заведа да си легнете. В оная стая няма огън. Как е времето горе в планината? Разправят, че имало сняг.
— Прехвърча малко.
Тя го изгледа продължително, вече на светлината на лампата и огъня. Не беше млад. Беше слаб и не толкова висок, колкото й се бе сторило отпървом. Имаше хубаво лице, но нещо у него изглеждаше не наред. Изглеждаше съсипан, помисли си тя, съсипан човек.
— Та защо идвате при Блатото? — попита тя. В правото й беше да попита, след като го беше поканила в дома си, ала изпита неудобство, че се натрапва с този въпрос.
— Казаха ми, че имало чума по добитъка тук.
Сега, след като се бе постоплил, гласът му беше хубав. Говореше като някой разказвач, когато разправят за герои и за господари на дракони. Може би беше разказвач или певец? Но не — нали спомена за чумата.
— Има.
— Може да помогна на животните.
— Да не сте лечител? Той кимна.
— Тогава ще сте повече от добре дошъл. Ужасна напаст е. И става все по-лошо.
Той не отвърна нищо. Топлината навлизаше в него и го отпускаше.
— Доближете си краката до огъня — осмели се да каже тя най-после. — Имам едни стари обуща, на мъжа ми. — Струваше й известно усилие да го каже, но след като го каза, изпита облекчение, поотпусна се и тя. Че то бездруго, за какво ги пазеше още обущата на Брен? Много малки бяха за Зърньо и твърде големи за нея. Дрехите му беше раздала, но обущата му пазеше, и тя не знаеше защо. За тоя човек, изглежда. „Като ги поизчакаш, нещата си идват на мястото“ — помисли тя. — Ще взема да ви ги дам. Вашите са се съсипали.
Той я изгледа. Тъмните му очи бяха големи, дълбоки, замъглени някак, като конски очи, непроницаеми.
— Той умря — рече тя. — Преди две години. От блатната треска. Тук трябва да се пазите от нея. Водата. Живея с брат ми. Той е долу в селото, в кръчмата. Държим мандра. Правя сирене. Нашето стадо е здраво. Ама по хребетите чумата е много лоша. Може пък студеното време да я спре.
— По-скоро ще довърши болните животни — каза мъжът. Говореше малко сънено.
— Викат ми Дара — каза тя. — Брат ми е Зърньо.
— Овраг — вяло си каза той прозвището, а тя реши, че току-що е измислил как да се нарече. Не му прилягаше. Нищо у него не прилягаше сякаш едно към друго, не се връзваше в едно. И въпреки това не изпита недоверие към него. Чувстваше се спокойна. Не мислеше да й навреди. Струваше й се, че в него има някаква доброта, както говореше за животните. Сигурно добре се оправяше с тях. Самият той някак приличаше на животно — мълчаливо, съсипано същество, което има нужда от закрила, а не може да си я поиска.
— Хайде, елате — подкани го тя, — преди да сте заспали тук. И той послушно тръгна след нея до стаята на Зърньо, не повече от килер, пристроен към единия ъгъл на къщата. Нейната стая беше зад комина. Зърньо щеше да се върне пиян след малко и тя щеше да му постели в ъгъла край комина. Нека пътникът да поспи добре през нощта. Може би щеше да й остави някоя пара на тръгване. Ужасно не стигаха парите напоследък.
Той се пробуди както винаги, в стаята си в Големия дом. Не разбра защо таванът е нисък, а въздухът мирише свежо, но и малко на вкиснало, и защо отвън мучат говеда. Трябваше да полежи неподвижно, за да се върне на онова друго място и в онзи друг човек, чието прозвище не можеше да си спомни, макар да го беше споменал предната нощ — на една юница или на жена. Истинското си име знаеше, но то не му вършеше работа нито там, където беше сега, нито никъде. Имаше някакви черни пътища и стръмни склонове, и една огромна зелена земя, проснала се пред него, прорязана от реки и потоци с блеснали води. Духаше студен вятър. Тръстиките свиреха, а младата юница го бе превела през потока и Емер му бе отворила вратата. Той беше разбрал името й още щом я видя. Но трябваше да използва някое друго име. Не биваше да я нарича по име. Трябваше да си спомни с какво име му беше казала да я нарича. И той не биваше да е Ириот, въпреки че беше Ириот. Може би след време щеше да стане друг човек. Не; това беше грешно; трябваше да си е този човек. Краката на този човек боляха и стъпалата боляха, разранени и отек- ли. Но леглото беше добро, пухено легло, топло, и все още не му се налагаше да става. Той подремна малко, отнасяйки се далече от Ириот.
Когато най-сетне стана, се зачуди колко ли е остарял и погледна ръцете си да види дали е на седемдесет. Все още изглеждаше на около четиридесет, макар да се чувстваше на седемдесет и да се движеше като на толкова, треперейки. Облече си дрехите, колкото и да бяха мръсни от дългите дни
