пътуване. Под стола имаше обувки, позахабени, но добри, здрави обувки, и плетени вълнени чорапи към тях. Той навлече чорапите върху разранените си стъпала и изкуцука до кухнята. Емер стоеше до големия умивалник и развиваше нещо тежко, увито в кърпа.
— Благодаря ви за чорапите и за обувките — каза той и докато изказваше благодарността си за дара й, си спомни всекидневното й име, но добави само — стопанке.
— Няма нищо — отвърна тя и набута онова, което държеше, в голяма глинена купа, а после изтри ръцете си в престилката.
Той нищо не разбираше от жени. Не беше живял при жени от десетгодишен. Беше се боял от тях, жените, които му подвикваха да се дръпне от пътя им в оная голяма кухня, преди толкова време. Но откакто бе тръгнал да пътува из Землемория, беше срещал жени и намираше, че не е трудно да е с тях; като с животни: вървяха си по работата, без да му обръщат много внимание, освен ако не ги изплашеше. Стараеше се да не го прави. Нито желание имаше, нито причина да ги плаши. Не бяха мъже.
— Искате ли прясна извара? Добра е за закуска.
Тя го изгледа, но не продължително, без да среща погледа му. Като животно, като котка беше, измери го, но без да го предизвиква. Котка имаше, голяма и сива, клекнала край огнището и загледана във въглените. Ириот взе паницата и лъжицата, които жената му подаде, и седна на пейката. Котката скочи до него и измърка.
— С нея внимавайте — рече жената. — С повечето хора е враждебна.
— Заради изварата е.
— Може би познава лечителя.
Беше толкова мирно тук, с жената и котката. Беше дошъл в добра къща.
— Навън е студено — каза тя. — Тая заран заледи. Ще продължавате ли днес?
Той помълча. Беше забравил, че трябва да отговаря с думи.
— Бих останал, ако може. Бих останал тук.
Забеляза усмивката й, но беше и разколебана, а след малко каза:
— Ами, добре сте дошъл, господине, но трябва да ви попитам дали ще можете да платите нещо?
— О, да — отвърна той смутено, стана и се върна с куцукане до спалнята за кесията си. Извади от нея монета — малка златна енладска крона.
— Поне за храната и огъня, нали разбирате, торфът толкова е поскъпнал напоследък — говореше тя, и тогава погледна какво й предлага.
— О! — възкликна и той разбра, че е сбъркал.
— Никой в селото няма да може да размени това — рече тя и за миг го погледна в лицето. — Цялото село наведнъж не може да смени това! — каза и се засмя. Всичко беше наред, само дето думата „смени“ закънтя в главата му.
— Но тя не е подменена — каза той и разбра, че тя няма предвид това. — Прощавайте. Ако остана за месец, за зимата, това ще стигне ли? Ще ми трябва място, където да отседна, докато се занимавам с животните.
— Приберете си я — рече тя, пак се засмя и махна с ръка.
— Ако можете да изцерите говедата, говедарите ще ви платят и тогаз ще можете да ми платите. Да го наречем осигуровка, ако щете. Но я приберете, господине! Свят ми се завива, като я погледна… Зърньо — рече тя, когато вратата се отвори и с дъха на студения вятър влезе сакат мършав мъж, — господинът ще остане при нас, докато лекува животните… да му спори дано! Дал ни е осигуровка. Тъй че ти ще спиш в къта до комина, а той в стаята. — Това е брат ми Зърньо, господине.
Зърньо наведе вдървено глава и измърмори нещо. Очите му бяха мътни. На Ириот му се стори, че е отровен. Щом излезе отново навън, жената се приближи и му каза тихо, но твърдо:
— Нищо му няма, само пиенето, но у него почти нищо не е останало, освен пиенето. Изяде му почти целия ум и повечето от онова, което имаме. Тъй че, нали разбирате, приберете си парите да не ги вижда, господине. Няма да дойде да ги търси. Но ако ги види, ще ги вземе. Нали разбирате, често не знае какво прави.
— Да — каза Ириот. — Разбирам. Вие сте добра жена. — Говореше за него, за това, че не знае какво прави. Прощаваше му. — Добра сестра — каза той. Думите бяха толкова нови за него, думи, които никога досега не беше изричал, дотолкова, че си помисли, че ги е казал на Истинската реч, на която не трябваше да говори. Но жената само сви рамене с начумерена усмивка.
— Някой път ще му счупя главата на тоя глупак — закани се тя и отново се захвана с работата си.
Не беше разбрал колко е уморен, докато не намери подслон. Целия ден прекара в дрямка при огъня със сивата котка, докато Дара шеташе; предлагаше му на няколко пъти храна — бедняшка, груба храна, но той я изяждаше до последния залък, бавно и с наслада. Вечерта брат й излезе и тя отрони с въздишка:
— Сега ще навърти още една дълга сметка на вересия в кръчмата, като им каже, че си имаме наемател. Не че вие сте виновен.
— О, да — каза Ириот. — Вината е моя. — Но тя му прости; а сивата котка се притискаше до бедрото му, унесена в сънища. Котешките сънища стигнаха до ума му, в ниските поля, където той говореше с животните, тъмните места. Там скочи котката, а след това бе само мляко и дълбоката, тиха възбуда. Нямаше там никаква вина, само превелика невинност. Нямаше там нужда от думи. Там нямаше да го намерят. Не беше тук, за да търси. Тук нямаше нужда да се изрича каквото и да било име. Никого нямаше освен нея, и сънуващата котка, и примигващия пламък на огъня. Минал беше през мъртвата планина по черни пътища, ала тук потоците бавно течаха сред пасищата.
Беше луд и тя не знаеше какво я бе прихванало, да му позволи да остане, но в същото време не можеше да се бои от него, нито да го подозира. А и имаше ли значение дали е луд? Държеше се добре, сигурно е бил мъдър човек преди време, преди да го сполети каквото там го беше сполетяло. Пък и не беше съвсем луд. Луд, ама откъслечно, само в отделни мигове. Нищо у него не-беше цяло, дори лудостта му. Не можеше да си спомни името, което й беше казал и пред хората в селото каза да го наричат Отак. Сигурно и нейното име не можеше да си спомни; винаги я наричаше „стопанке“. Но може би това беше от учтивост. Тя го наричаше „господине“, от учтивост, а и защото нито Овраг, нито Отак му отиваха. Отак, беше чувала тя, било някакво животинче с остри зъби и без глас, но на Високото блато такива животни нямаше.
Беше мислила дали пък приказките му, че е дошъл тук да лекува болестта по добитъка, не са едно от късчетата му лудост. Не беше като лечителите, които идеха тук с лекове и заклинания, и мехлеми за животните. Но след като си отпочина два дни, той я попита кои хора в селото гледат повече животни и тръгна, все още накуцвайки от подбитите си стъпала, с обущата на Брен. Сърцето й се обърна, като го видя с тях.
Върна се вечерта, още по-окуцял, защото Сан, разбира се, го беше отвел чак в Дългите поля, където пасяха повечето му говеда. Никой друг нямаше коне освен Елшата, а те бяха за краварите му. Тя даде на госта леген с гореща вода и чиста кърпа за горките му крака, а после се сети да го попита дали няма да иска баня и той поиска. Сгряха вода и напълниха старото корито, и тя се прибра в стаята си, докато той се окъпе при огнището. Като се върна, всичко беше почистено и изтрито, кърпите бяха окачени пред огъня. Не беше познавала мъж досега да се грижи така за нещата си, а и кой можеше да очаква такова нещо от богат човек? Не беше ли имал слуги там, откъдето бе дошъл? Не й създаваше повече грижи от котката. Переше си сам дрехите, даже и завивките, веднъж ги беше окачил да съхнат на слънцето, докато тя разбере какво прави.
— Няма нужда да правите това, господине, ще оправям вашите неща с моите — каза тя.
— Няма нужда — отвърна й той все така отчуждено, сякаш не разбираше съвсем за какво му говори; но после добави: — Вие работите много.
— Че кой не работи много? Обичам да правя сиренето. Пък и падат пари от него. А съм и силна. Боя се само, че като остарея, няма да мога да вдигам ведрата и коритото. — Показа му закръглената си, мускулеста ръка, стисната в юмрук, и се усмихна. — Доста добре за петдесетгодишна, а? — Глупаво беше да се хвали така, но се гордееше със силните си ръце, с пъргавината и с уменията си.
— Дано ви спори — каза той мрачно.
С кравите й се оправяше чудесно. Когато беше тук и й трябваше помощ, заемаше мястото на Зърньо и докато тя си бъбреше и се смееше с приятелката си Тауни, той се чувстваше по-свойски с кравите от
