Тя го сложи да легне, смъкна му обущата и го остави да спи. Зърньо се прибра късно, по-пиян от обикновено, тъй че падна и си одра челото в ръжена. Разкървавен и кипнал от яд, той заповяда на Дара да ижжрита жжаклинядея от ххъщата, веднага, навън. После повърна в пепелта, падна и заспа върху огнището. Тя го домъкна до постелята му, свали му обущата и го остави да спи. Отиде да нагледа другия. Изглеждаше трескав и тя опря ръка на челото му. Той отвори очи и се вгледа безизразно в нейните.
— Емер — промълви и отново притвори очи.
Тя ужасена се дръпна от него.
Лежеше в леглото си, в тъмното, и мислеше: „Познавал е магьосника, който ми даде име. Или аз съм си казала името. Може да съм го казала гласно, на сън. Или някой му го е казал. Но никой не го знае. Никой не знаеше името ми, освен магьосника и майка ми. Само че те са мъртви, мъртви са… Казала съм го насън…“
Но знаеше, че не е.
Стоеше с малкия газеник в ръка и светлината от него струеше между пръстите й и позлатяваше лицето й. Беше казал името й. Тя му даде сън.
Той спа до късно сутринта и се събуди като от болест, отпаднал и тих. Неспособна беше да се бои от него. Разбра, че той няма спомен за случилото се в селото, за другия чародей, не помнеше дори за шестте медни петака, които тя намери пръснати върху завивката — сигурно ги беше държал в стиснатата си ръка през цялото време.
— Елшата трябва да ти ги е дал — каза тя. — Оная стипца!
— Казах, че ще се погрижа за животните му при… при пасището между реките, там ли беше? — промълви той с безпокойство — онзи поглед като на подгонен звяр отново се появи в очите му — и се надигна от пейката.
— Седни — каза му тя. Той седна, но отвътре го гризеше.
— Как можеш да лекуваш, като си болен? — каза тя.
— Как иначе?
Но засега се поуспокои и загали сивата котка. Влезе брат й.
— Ела за малко навън — рече й, като видя, че лечителят е задрямал на пейката. Тя излезе с него навън.
— Тоя не го искам повече тука — каза Зърньо, решил да се прави на господар на къщата й, с черния белег на челото от снощи, с подути очи и треперещи ръце.
— Къде ще идеш?
— Той трябва да си иде.
— Тази къща е моя. Къщата на Брен. Той остава. Върви си или остани, твоя работа.
— Моя работа е и кой остава, и кой си заминава, и си заминава той. Не си чула всички приказки из селото. Всички разправят, че трябва да се маха. Не е читав.
— О, да, след като им изцери половината стада и му платиха шест медника за това, крайно време е да се маха, точно така! Ще го държа тука, колкото аз реша, и толкоз.
— Няма да ни купуват млякото и сиренето — изхленчи Зърньо.
— Кой го казва?
— Жената на Сан. Всички жени!
— Тогава ще карам сиренето до Орейби — рече тя — и ще го продавам там. И от малко приличие, братко, измий си я тая рана и си смени поне ризата, че миришеш на бъчва. — И тя се върна в къщата. — Ох, ох! — проплака и избухна в сълзи.
— Какво има, Емер? — попита лечителят и извърна слабото си лице и странните си очи към нея.
— Ох, няма да се оправи, знам си аз, по-лошо ще става. Не можеш се оправи с един пияница. — Изтри очите си с престилката. — Тебе това ли те съсипа, пиенето?
— Не — отвърна той, без да се обиди. Сигурно не я разбра.
— Разбира се, че не е. Ще ме прощаваш.
— Може би пие, за да се опита да стане друг човек — каза той. — Да се промени…
— Той пие, защото пие — отвърна тя. — С някои е само това и нищо друго. Аз ще съм в мандрата. Ще заключа външната врата. Навъртат се… странници се навъртат наоколо. А ти си отдъхни. Вън е студено.
Искаше да е сигурна, че ще остане вътре на топло, далече от белята, и че никой няма да дойде да го безпокои. После щеше да прескочи до селото, да поприказва с някои от по-разумните хора и да сложи край на тия глупави приказки, ако може.
След като го направи, жената на Елшата Тауни и още няколко души се съгласиха с нея, че свадата между двамата заклинатели заради работата не е нито нещо ново, нито толкова необичайно, че да се занимават повече с нея. Но Сан и жена му, както и вечните посетители на кръчмата, не искаха да престанат — това беше единственото интересно нещо, за което можеха да приказват до края на зимата, освен за измиращия добитък.
— Освен това — каза Тауни — мъжът ми няма нищо против да плаща с мед, когато е мислил, че ще трябва да плати със слонова кост.
— Ама добитъкът, който е пипнал, си стои на крака, нали?
— Доколкото знаем, да. И няма нови заболели добичета.
— Той е истински магьосник, Тауни — каза Дара много сериозно. — Знам го.
— Точно в това е белята, скъпа — каза Тауни. — И ти го знаеш! Тук не е за човек като него. Не е наша работа кой е и какъв е, но защо е дошъл тук, това трябва да попиташ.
— Да изцери животните — отвърна Дара.
Не бяха минали три дни, откакто Лъчезарния си замина, и в селцето се появи нов странник: дойде по южния път, яхнал добър кон, и попита в кръчмата къде може да пренощува. На-пътиха го към къщата на Сан, но жената на Сан се разпищя, като чу, че на прага е застанал странник, и се развика, че ако Сан пусне през вратата още един вещер, бебето й щяло да се роди дваж по-умряло. Писъците й се чуваха на няколко къщи от тях по улицата и скоро между кръчмата и къщата на Сан се събра тълпа, ще рече — десетина души.
— Е, това няма да стане — каза кротко непознатият. — Чак преждевременно раждане не мога да докарам. Дали няма да се намери някоя стая в кръчмата?
— Пратете го горе, в мандрата — предложи един от краварите на Елшата. — Дара прибира всеки, който дойде. — Някои се закикотиха, други им зашъткаха.
— Карайте нагоре — посочи му кръчмарят.
— Благодаря — кимна пътникът и поведе коня си накъдето го упътиха.
— Всички чужденци в един кюп — каза кръчмарят и това го повтаряха възхитено десетина пъти в кръчмата тая нощ, най-доброто, казано от някого в селото, откакто дойде морът по добитъка.
Дара беше в мандрата, тъкмо беше приключила с вечерното доене. Тъкмо цедеше млякото и подреждаше тавите.
— Стопанке — извика някой при вратата, а тя помисли, че е лечителят, и отвърна:
— Ей сегичка, да свърша с това. — А после се обърна, видя пред себе си непознат и за малко да изтърве тавата. — Ох, стреснахте ме! Е, какво има?
— Търся постеля за през нощта.
— Не. Съжалявам, но вече имаме гост, и брат ми, и аз. Може би Сан, в селото…
— Те ме пратиха тук. Казаха: „Всички чужденци в един кюп“. Странникът беше тридесет и няколко годишен, с открито лице и приятна външност, облечен просто, въпреки че якият кон зад него беше добър.
— Настанете ме в обора, стопанке, и ще е наред. То конят ми повече има нужда от ясла, умори се. Ще преспя в плевника, а утре заран си тръгвам. Да спиш при кравите е удоволствие в такава студена нощ. С радост ще ви платя, стопанке, ако стигат два медника. Казвам се Ястреб.
— Аз съм Дара — отвърна тя малко объркана. Но човекът й допадна. — Е, добре. Приберете коня и се
