бъде добронамерен?
— Изкъпи се поне! — каза му тя.
Знаеше колко се е вмирисал и й благодари.
— Какво ти плаща Елшата за всичко това? — попита го тя начумерено, докато водата се топлеше. Все още беше възмутена и говореше по-рязко от обикновено.
— Не знам.
Тя зяпна и го изгледа.
— Не си казал цена?
— Да кажа цена? — избухна той. После си спомни кой не трябваше да бъде и каза унило: — Не. Не съм.
— Наивник — изсъска Дара. — Ще ти съдере кожата. — Изля котела с вдигащата пара вода в коритото. — Той има слонова кост. Кажи му да е в слонова кост. Стоял си там десет дни гладен на студа, да му лекуваш говедата! Сан има само медници, но Елшата може да ти плати в слонова кост. Извинявай, че ти се бъркам в работата. — Изхвърча през вратата с две ведра към кладенеца. Нямаше да използва преварена вода за нищо на света. Умна беше, и добра. Защо толкова дълго беше живял сред хора, които не бяха добри?
— Ще видим — каза му Елшата на другия ден, — стига животните ми да се изцерят. Ако преживеят зимата, таквоз, ще знаем, че церовете са хванали, ако са здрави, демек. Не че се съмнявам, ама така е честно, нали? Не бихте искали да ви платя каквото съм си наумил, тъй де, пък после цярът да не хване и накрая всички животни да ми измрат. Но няма и да ви искам да чакате толкоз време, без да ви се плати, не. Тъй че ето ви предплата, таквоз, за всеки случай, и сме чисти засега, нали?
Парите дори не бяха в кесия, както е редно. Ириот трябваше да си протегне ръката, а собственикът отброи в шепата му пет медни петака, един по един.
— Тъй! Сега сме на чисто! — каза той бодро. — И може би ще нагледате телците ми, в пасището при Дълъг вир, утре, да речем.
— Не — отвърна Ириот. — Стадото на Сан е много закъсало. Нужен съм там.
— О, не, не сте, майстор Отак. Докато бяхте на източните пасища, дойде един заклинател, дохождал е тук и преди, от южния бряг, и Сан го нае. Ще работите за мен и ще ви платя добре. С нещо по-добро от мед, може би, ако животните ми се оправят!
Ириот не каза нито да, нито не, а си тръгна мълчаливо. Елшата го изгледа, изплю се на земята и промърмори:
— Да не дава дано!
Тревогата се надигна в ума на Ириот, както не беше се надигала, откакто бе дошъл на Високото блато. Опита се да я надмогне. Някакъв мъж на силата бе дошъл да лекува добитъка, друг мъж на силата. Но заклинател, беше казал Елшата. Не магьосник, нито маг. Само лечител, лечител на говеда. „Не е нужно да се боя от него. Не се налага да се боя от силата му. Не ми трябва силата му. Трябва само да го видя, да се уверя, да съм сигурен. Ако прави това, което и аз правя тук, лошо няма. Можем да работим заедно. Стига да прави каквото правя аз. Стига да използва само чародейство и да не крои зло. Като мен.“
Тръгна по дългата улица на Чисти кладенци за къщата на Сан, която беше по средата, срещу кръчмата. Сан, попарен от грижи тридесет и няколко годишен мъж, говореше на вратата с някакъв непознат. Като видяха Ириот, двамата се спогледаха неспокойно. Сан влезе в къщата, непознатият влезе след него.
Ириот приближи и застана на прага. Не влезе, а заговори през отворената врата.
— Майстор Сан, за вашия добитък, дето е между двете реки. Мога да ида днес там. — Не знаеше защо го каза. Не това мислеше да каже.
— А — отвърна Сан, дойде до вратата и леко я притвори. — Няма нужда, майстор Отак. Тука е майстор Лъчезарния, дошъл е да се справи с чумата. И преди ми е лекувал животни, загнило копито и таквоз. Нали разбирате, сам човек, вие и със стадата на Елшата не можете се оправи, камо ли да…
Заклинателят се приближи зад Сан. Името му беше Айет. Силата у него беше малка, зацапана, покварена от невежество, от злоупотреба и лъжа. Ала ревността у него бе като парещ огън.
— Тая работа аз я върша тук от десетина години — заяви той и изгледа Ириот от глава до пети. — Изведнъж идва някой си от север, взима ми работата, някои хора биха вдигнали кавга за такова нещо. Кавгата между заклинател и е лошо нещо. Стига да сте заклинател, нали, мъж на силата. Аз съм. Както добре го знаят добрите хора тук.
Ириот понечи да каже, че не иска да се карат. Опита се да отвърне, че има работа и за двамата. Понечи да го увери, че не иска да му отнема работата. Но всички тези думи изтляха бързо в жлъчната ревност на човека пред него, който нямаше да ги чуе, а щеше да ги изгори преди да са изречени.
Погледът на Айет стана още по-нагъл, щом забеляза, че Ириот се запъва и не отговаря.
— Вие — каза му той — трябва да си вървите. Да се махате. — И като каза „Да се махате“, лявата му ръка перна във въздуха като нож и Айет отстъпи една крачка и се тръшна в стола си.
Беше само дребен заклинател, лечител шарлатан, разполагащ само с няколко жалки заклинания. Така поне изглеждаше. А ако заблуждаваше, ако криеше силата си — съперник, прикриващ силата си? Ревностен съперник. Трябваше да бъде спрян, да бъде вързан, назован, призован. Ириот започна да изрича думите, които щяха да го овържат, а потресеният заклинател се сви, потъна в стола от страх, разтрепера се и проплака, жално и тънко. „Това е грешно, грешно е, злина е това, което правя, аз съм лошият“ — помисли Ириот. Спря изведнъж магическите думи, напиращи в устата му, надви ги и накрая извика една друга дума. Айет рухна на пода, преви се на две и повърна разтреперан, а Сан гледаше зяпнал и се опитваше да каже: „Да не дава дано.“, и лошото не стана. Ала огънят пареше в дланите на Ириот, изгори очите му, когато се опита да скрие очите си с ръце, езика му изгори, когато понечи да проговори.
Дълго време никой не го пипна. Беше паднал в пристъп на прага на къщата на Сан. Лежеше като мъртвец. Ала лечителят от юга каза, че не е мъртъв и че е опасен като усойница. Сан разказа как Отак хвърлил проклятие върху Лъчезарния и изрекъл някакви ужасни думи, от които той ставал все по-малък и по-малък, и проплакал като вейка, хвърлена в огъня, а после за миг отново се съвзел, но болен като псе, то и кой ще го вини за това, а през цялото това време около оня, другия, Отак, имало светлина, като треперлив пламък, и сенки подскачали наоколо, а гласът му не бил като на човек. Ужасна работа.
Лъчезарния им каза да се отърват от него, но не остана да се погрижи за това. Хвана си пътя на юг веднага щом изгълта халба бира в кръчмата и им рече, че в едно село нямало място за двама заклинатели и че щял да се върне, може би, когато оня човек, или каквото е там, се махне.
Никой не искаше да го пипне. Зяпаха го отдалече как лежи пред вратата на къщата на Сан. Жена му ревеше с цяло гърло по улицата.
— Лоша поличба! Черна магия! — викаше. — О, бебенцето ми ще се роди мъртво, знам си аз!
Зърньо отиде и доведе сестра си, след като чу приказките на Лъчезарния в кръчмата, и разказа на Сан и още няколко други няколко варианта на случилото се, които вече пълзяха из селото. В най-добрия от тях Отак се извисил на десетина стъпки височина, ударил Лъчезарния и го превърнал в буца въглен с мълния, преди от устата му да затече синкава пяна и да рухне на земята.
Дара бързо дотича до селото, отиде направо до къщата на Сан, наведе се и го пипна. Всички наоколо ахкаха и мърмореха „Да не дава дано!“, освен най-малката щерка на Тауни, която обърка знаците и вместо „Да не дава дано!“ изчурулика: „Да ти спори дано!“
Мъжът се размърда и бавно се надигна. Видяха, че си е същият, точно какъвто си беше, без никакви пламъци и сенки, макар да изглеждаше много зле.
— Хайде — каза Дара, помогна му да се изправи и бавно тръгна с него по улицата.
Селяните клатеха глави. Дара беше храбра жена, но пък прекалената храброст също не е на добро. Или, както разправяха в кръчмата, храбра е, ама не както трябва и не на място, нали ме разбираш. Ако не ти е дадено по рождение, няма що да се бъркаш в магьосничеството. Нито с магьосници. Това го забрави. Като ги гледаш, съвсем като другите хора са. Ама не са. Като гледаш, уж нищо лошо няма у един лечител. Я гнило копито ще ти изцери, я пресъхнало виме. Всичко туй добре. Ама ядосай някой от тях, и ей на — пламъци, сенки, проклятия и вземе, че ти припадне накрая. Нечист. Тоя, да знаеш, винаги си е бил нечист. Впрочем, откъде дойде той? Ти това ми кажи на мене.
