задържа нещата да не се разсипят. Сигурно ще разбера как, като почна да го правя. Мисля, че ти трябва да се върнеш при себе си. Затяга се. — Замълча отново, напрегнат като че ли от някаква силна вътрешна болка, присвит и стегнат. Надигна се с усилие. Оджиън неволно протегна ръка да му помогне.
— Остави — ухили се старият магьосник, — ти си само вятър и слънчев зрак. Сега аз ще стана пръст и камък. Най-добре е да си ходиш. Сбогом, Айхал. И дръж… дръж устата отворена, нали?
Покорен, Оджиън се върна в себе си в тясната си стая в Гонтски пристан, неразбрал шегата на стареца, докато не се извърна към прозореца и не видя Дългоръките чукари в края на дългия залив, челюстите, готови да се затворят.
— Ще я държа — рече той и се приготви.
— Видиш ли, това, което трябва да сторя — говореше старият магьосник все още на Мълчание, защото му беше утеха да говори с него, макар да го нямаше вече, — е да сляза в планината, вътре в недрата й. Но не както го прави един заклинател-намирач, не само да се плъзнеш навътре и да оглеждаш и опипваш. По- надълбоко. Чак най-навътре. Не до жилите, а до костите. Тъй.
И останал сам горе, на високото пасище, под лунната светлина, Хелет широко разтвори ръце в жеста на великата молитва, разтваряща всички велики заклинания; и я изрече.
Нищо не се случи, докато изричаше словата, на които го бе научила Ард, неговата стара вещица- учителка с хапливата уста и дългите ръце. Накриво бяха изречени словата тогава, ала сега той ги изговори вярно.
Нищо не се случи и му остана време да съжали за слънчевия светлик и за морския вятър, а и да се усъмни в заклинанието, в себе си да се усъмни, преди земята около него да се надигне — суха, топла и черна.
Вътре в нея той разбра, че трябва да бърза и че трябва да се въплъти в тях, за да ги води, ала да бърза не можеше. Обзел го бе смутът преди всяко превръщане. Навремето се беше превръщал в лисица, в бик и във водно конче и знаеше какво е да промениш съществото си. Но сегашното беше по-различно, това бавно уголемяване. „Ставам огромен“ — помисли той.
И се пресегна към Явед, към болката и страданието. Щом доближи до него, усети една огромна сила да се влива в него откъм запад, сякаш Мълчание в края на краищата бе хванал ръката му. А през тая връзка той самият можеше да изпрати силата си, силата на планината, и да помогне. „Не му казах, че не ще се върна“ — помисли той, с последните думи на хардийски, последната му жал, че вече е в костите на планината. Познаваше вече огнените жили и туптежа на огромното сърце. Знаеше какво да направи. И не на човешка реч заговори:
— Успокой се, отпусни се. Ето така. Дръж се. Дръж се здраво. Така. Ще ни олекне.
Магът Оджиън беше този, когото хората видяха да стои самотен на върха на сигналната кула на пристана, когато улиците се занадигаха и засмъкваха на вълни, когато каменните плочи на настилките заподскачаха, а глинените стени започнаха да се сриват на прах и Дългоръките чукари се наклониха и взеха да се събират с грохот. Тъкмо Оджиън видяха те, вдигнал ръце пред себе си, напрегнат, да ги отдалечава с неистово усилие: а с него се отдалечаваха и скалите, отново се изправиха, укрепиха се и не помръднаха повече. Градът потръпна и замря, Оджиън бе този, който спря земния трус. Те го видяха, и го казаха.
— Моят учител беше с мен, и неговият — с него — отвърна им Оджиън, когато взеха да го възхваляват. — Можах да задържа Портата отворена, защото той удържа планината неподвижна.
Те хвалеха скромността му и не го слушаха. Слушането е рядка дарба, а хората държат да си имат своите герои.
Когато редът в града се възстанови и всички кораби се върнаха в залива, и стените отново се вдигнаха, Оджиън избяга от славословията и се качи на хълмовете над Гонтски пристан. Намери онази странна долчинка, наречена Дърварска клисура, истинското име на която на Езика на Сътворението беше Явед, както истинското име на Оджиън беше Айхал. Обикаля я цял ден, сякаш търсеше нещо, а вечерта легна на земята и й заговори.
— Трябваше да ми го кажеш. Можеше да се сбогуваме. После поплака и сълзите му капеха по сухата пръст сред тревата и правеха кални петънца, малки, лепкави петънца.
Спа там, на земята, без постеля или одеяло между него и пръстта. По изгрев слънце стана и тръгна по планинския път на Ри Алби. Не влезе в селото — заобиколи го и отиде при къщата, издигаща се накрая, северно от останалите къщи в началото на Овърфел. Вратата беше отворена.
Необраният боб беше презрял по врежовете; зелките вече бяха направили глави. Три кокошки се суетяха, кудкудякаха и кълвяха по прашния двор — червена, кафява, бяла; една сива мътеше в курника. Пилета нямаше, не се виждаше и петелът, Краля, тъй го наричаше Хелет. „Краля е мъртъв — помисли Оджиън. — Може би някое пиле, което точно сега се излюпва, ще заеме мястото му“. — Стори му се, че долови миризма от лисица откъм овощната градинка зад къщата.
Измете праха и листата, довени от вятъра през открехнатата врата по лъскавия дървен под. Изнесе завивките на Хелет на слънцето, да се проветрят.
„Ще поостана тук — помисли си. — Къщата е хубава.“
А после си рече:
„Може и кози да си завъдя.“
На Високото блато
Остров Семел е разположен отвъд Пелнийско море, на северозапад от Хавнър и на югозапад от Енладите. Макар да е един от големите острови в архипелага Землемория, за Семел няма много истории. Енлад си има своята славна история, Хавнър — своето богатство, а Палн — лошата си слава, но Семел има само добитък и овце, гори и малки селища, и извисяващия се над всичко това голям замлъкнал вулкан, наричан Анданден.
Южно от Анданден се простира земя, където при последното проговаряне на вулкана е паднала пепел, дълбока сто стъпки. Реки и потоци прорязват пътя си на юг през тази високопланинска равнина, лъкатушат и пълнят езера, вият се в причудливи криволици и се сливат, образувайки от всичко това огромно блато — просторна, пуста земя с далечен хоризонт, малко дървета и малобройно население. В пепелявата почва расте тучна, сочна трева и хората гледат добитък, угояват телета за гъстонаселеното южно крайбрежие — оставят животните да пасат сами на цели мили из равнината, а реките им служат за огради.
Както е обичайно за планините, климатът там зависи от Анданден. Той събира около себе си облаци. Лятото е късо, а зимата дълга на това високо планинско блато.
В ранната привечер на един зимен ден на пометеното от вятъра кръстовище на две пътеки застана пътник. Нито едната, нито другата пътека не изглеждаха много обещаващи — само утъпкана от добитъка пръст между тръстиките. Той се огледа за някакъв белег за посоката, в която трябваше да тръгне.
На слизане от последния планински склон беше зърнал тук-там сред блатистите земи къщи, някакво село недалече. Помислил бе, че е излязъл на пътя за селото, но някъде беше взел грешен завой. Тръстиките от двете страни на пътеките бяха толкова високи и плътни, че и да светнеше някъде светлина, нямаше да може да я види. Водата се кискаше тихо някъде близо до краката му. Беше изтъркал обущата си, докато заобикаляше Анданден по каменистите пътища от черна лава. Подметките им съвсем се бяха протрили и стъпалата го боляха от ледената влага на блатните пътеки.
Скоро се смрачи още повече. От юг се вдигаше мъгла и скри небето. Само над огромното смътно туловище на планината светеха ярко няколко звезди. Вятърът свиреше в тръстиките, тих и унил.
Пътникът застана на кръстовището и също изсвири на тръстиките.
На една от пътеките се появи нещо — нещо голямо и по-тъмно от вечерната тъма.
— Тука ли си, милата ми? — заговори пътникът. Говореше на Древната реч, на Езика на Сътворението. — Хайде, ела, Улла — рече той и юницата направи две стъпки към него, към името си, докато той вървеше насреща й. Различи в тъмното голямата й глава по-скоро на допир, отколкото с очи, като погали вдлъбнатината между очите й и почеса челото й при основата на щръкналите рога. — Хубава си, а, хубава си — заговори й той, вдишвайки тревистия й дъх, надвесен над топлината й. — Е, ще ме заведеш ли, Улла? Ще ме отведеш ли там, където трябва да ида?
