човек.
— Но духът на съперничество укрепвал у момчето, докато то ставало мъж. На Роук този дух е силен: винаги да си по-добър от останалите, винаги да си първият… Изкуството се превръща в състезание, в игра. Целта се превръща в средство за постигане на друга цел, по-нищожна от самата нея… Там нямало друг човек, който да е по-надарен от този младеж, но ако някой се справял по-добре от него в каквото и да е, той трудно го понасял. Това го плашело, изпълвало го със злоба.
— За него нямало място между майсторите учители, Повелителите, тъй като вече бил избран друг Призовник, мъж в разцвета на силите си, който едва ли щял да се оттегли или да умре скоро. Сред учените и другите учители той се радвал на висока почит, но не бил един от Деветимата. Бил пренебрегнат. Навярно за него е било по-добре да не остава там, все между чародеи и магове, сред момчета, учещи се на магьосничество, всички те — жадуващи за все повече сила и власт, устремени да станат най-могъщите. Тъй или иначе, с годините той ставал все по-отчужден, вглъбил се в проучванията си в самотната килия на кулата, далече от останалите, учел малко ученици, малко говорел. Призовникът му пращал от време на време надарени ученици, но много от момчетата вече почти не знаели за него. В тази самота той започнал да упражнява някои изкуства, които не е добре да се упражняват и не водят до добро.
— Един призовник навиква да заповядва на духове и сенки да идват по негова воля и да си отиват, когато той им каже. Може би този човек започнал да мисли: „Кой ще ми забрани на мен да правя същото и с живите? Защо имам силата, като не мога да я използвам?“ Така той започнал да призовава живите, онези в Роук, от които се страхувал, смятайки ги за свои съперници, онези, към чиято сила проявявал ревност. Когато идвали при него, той им отнемал силата за себе си и ги оставял безмълвни. Не можели да кажат какво ги е сполетяло, какво е станало със силата им. Не знаели.
— И тъй, накрая той призова собствения си учител, Призовника на Роук, като го хванал ненадейно. Но Призовникът се бори с него и телом, и духом, и повика и мен, и аз отидох. Заедно се сразихме с волята, която щеше да ни унищожи.
Нощта беше настъпила. Газеният светилник на Дара беше загаснал. Само червената светлина от огъня огряваше лицето на Ястреб. Не изглеждаше така, както го бе видяла първия път. Беше уморено и сковано, и нашарено с белези от едната страна. „Лицето на ястреб“ — помисли тя. И продължи да слуша.
— Тази приказка не е за разказвач, стопанке. Не е история, която бихте чули от който и да било друг — въздъхна той. — И така, тогава все още бях новак в службата си като Върховен маг. И по-млад от мъжа, с когото се борехме, а може би не се боях достатъчно от него. Единственото, което можехме да направим двамата, бе да удържим своето срещу него там, в пълното мълчание, в килията на кулата. Никой друг не разбра какво става. Борихме се. Борихме се дълго. И накрая се свърши. Той се прекърши. Както се прекършва пръчка. Ала избяга. Призовникът беше изгубил завинаги част от силата си, докато преодолеем тази сляпа стихия. А на мен не ми бяха останали сили да го спра, когато избяга, нито ум, за да отпратя след него. А и трошица сила не ми беше останала, за да тръгна след него. И той се махна от Роук. Изчезна.
— Не можехме да затаим за битката ни с него, макар да разказахме колкото можеше по-малко. И мнозина казаха, че е добре, дето сме се отървали, защото винаги е бил наполовина луд, а сега съвсем беше полудял. Но след като двамата с Призовника се съвзехме от раните в душите си, така да се каже, и от голямото затъпяване на ума, настъпващо след такава борба, започнахме да мислим, че не е добре човек с такава голяма сила, маг, да се скита из Землемория с помътен разум и може би изпълнен със срам, гняв и жажда за мъст.
— Следа от него не можахме да намерим. Несъмнено се беше превърнал в птица или риба, когато е напуснал Роук, докато стигне до някой друг остров. А един магьосник може да се крие от всякакви заклинания за намиране. Разпитахме за него по нашите си канали, но нищо и никой не ни отговори. Затова тръгнахме да го търсим, Призовникът към източните острови, а аз — към западните. Защото когато се замислях за този човек, в ума ми изплуваше образът на висока планина, като прекършен конус, със зелена земя под нея, простираща се на юг. Спомних си уроците по география като момче на Роук и релефа на земята на Семер, и планината, чието име е Анданден. Затова дойдох на Високото блато. Мисля, че дойдох където трябва.
Последва мълчание. Огънят изшепна.
— Да говоря ли с него? — попита спокойно Дара.
— Няма нужда — каза мъжът с лице на ястреб. — Аз ще се оправя. — И каза: — Ириот.
Тя погледна към вратата на спалнята. Тя се отвори и той се появи — измършавял и уморен, тъмните му очи бяха изпълнени със сън, с объркване и с мъка.
— Гед. — Той сведе глава. След малко вдигна очи и попита: — Ще ми отнемеш ли името?
— Защо?
— Защото означава само болка. Омраза, гордост, алчност.
— Тези имена ще ти отнема, Ириот, но не и личното ти.
— Не разбирах — каза Ириот. — За другите. Че са други. Всички сме други. Така трябва. Грешах.
Гед отиде при него и хвана ръцете му, полупротегнати напред, умолително.
— Ти тръгна по грешен път. Сега си се върнал. Но си уморен, Ириот, а когато си сам, пътят е тежък. Ела с мен у дома.
Главата на Ириот клюмна като от умора. Цялата напрегнатост и страст сякаш се бе изцедила от тялото му. Но той вдигна очи, не към Гед, а към Дара, смълчана в ъгъла до огнището.
— Имам работа тук. Гед я погледна.
— Има — каза тя. — Той лекува добитъка.
— Те ми показват какво трябва да правя — каза Ириот. — И кой съм. Знаят името ми. Но никога не го изричат.
След малко Гед придърпа леко по-стария мъж към себе си и го прегърна. Каза му нещо тихо и го пусна. Ириот си пое дъх.
— Разбираш ли, Гед, там не е добре за мен. Тук ми е добре. Стига да ме оставят да си върша работата. — Отново погледна Дара, а Гед — също.
— Ти какво ще кажеш, Емер? — попита я мъжът с лице на ястреб.
— Ще кажа — заговори с тънък и дрезгав като на тръстика глас тя, обърната към лечителя, — че ако телетата на Елшата оцелеят през зимата, говедарите ще те молят да останеш. Дори да не те обичат.
— Никой не обича магьосник — каза Върховният маг. — Е, Ириот? Нима бих целия този път за теб посред зима, за да се върна сам?
— Кажи им… кажи им, че сгреших. Кажи им, че постъпих грешно. Кажи на Торион, че… — Млъкна смутено.
— Ще им кажа, че промените в живота на човек може да са по-значими от всички изкуства, които знаем, и от цялата ни мъдрост — каза Върховният маг. Отново погледна Дара. — Може ли да остане тук, стопанке? Само негово желание ли е това, или и ваше?
— Той е десет пъти по-полезен и желан от брат ми — отвърна тя. — Добър и честен човек е, казах ви… господине.
— Е, добре тогава. Ириот, мой скъпи друже, учителю, съпернико, приятелю, сбогом. Емер, смела жено, за мен бе висока чест, благодаря ви. Дано сърцето и огнището ви познаят мир. — И той направи жест, от който за миг над огнището остана светла диря. — А сега отивам в обора.
Вратата се затвори. В тишината шепнеше само огънят.
— Ела при огъня — рече тя.
Ириот пристъпи и седна на пейката.
— Това Върховният маг ли беше? Наистина ли?
Той кимна.
— Върховният маг на света. В моя обор. Трябваше да му дам леглото си…
— Нямаше да го приеме.
Тя знаеше, че е прав.
— Името ти е хубаво, Ириот — промълви тя след малко. — Аз така и не узнах истинското име на мъжа си. Нито той моето. Няма да ти го казвам повече. Но ми харесва, че го знам, щом и ти знаеш моето.
— Името ти е хубаво, Емер. Ще го казвам, когато поискаш.
