Драгънфлай
1. Ирия
Бащините й предци имаха широко, богато владение на широкия, богат остров Уей. Без да претендират за титла и дворцова привилегия в дните на кралете, през цялото тъмно време след падането на Махарион те държаха земята и хората си в здрави ръце, като влагаха приходите в земята, поддържаха справедливост и отблъскваха дребните тирани. След като редът и мирът се върнаха на Архипелага под давлението на мъдрите мъже на Роук, известно време семейството, стопанствата и селата процъфтяваха. Това благоденствие, както и красотата на ливадите, планинските пасища и увенчаните със стари дъбове хълмове направи владението им пословично дотолкова, че хората казваха „дебел като ирианска крава“ или „късметлия като ирианец“. Господарите, а и много обитатели на владението, добавяха името му към своето и се наричаха ирианци. Ала макар селяните и пастирите да поддържаха от сезон на сезон живота си стабилен и възпроизводителен, като дъбовете, с времето и обстоятелствата родът, притежаващ земята, започна да запада.
Раздели ги спор за наследството между братята. Единият наследник от алчност занемари имота си, другият го провали от глупост. Единият имаше дъщеря, която се опита да ръководи имението си от града, другият имаше син, чиито синове също се изпокараха и разделиха разделената вече земя. По времето, когато се роди момичето Драгънфлай1, Ирия, макар все още да беше един от най-красивите райони на Землемория със своите хълмове, поля и ливади, се бе превърнала в бойно поле на семейни вражди и съдебни спорове. Орните земи буренясаха, без покриви останаха стопанските постройки, опустяха оборите, а пастирите тръгнаха след стадата си през планината да дирят по-добри пасища. Старата къща, която бе центърът на владението, беше наполовина в развалини на хълма сред дъбовете.
Собственикът й бе един от четиримата мъже, които наричаха себе си „господари на Ирия“. Другите го наричаха „Господаря на Старата Ирия“. Цялата си младост и остатъка от наследството си бе пропилял из съдилища и в преддверията на владетелите на Уей в Шелиет в усилие да докаже правата си над цялото имение, както е било отпреди сто години. Върна се неуспял и огорчен, и остатъка от живота си изкара в пиене на силното червено вино от последното си лозе и в обикаляне на границите си с глутница злобни прегладнели псета, за да пъди натрапниците от земята си.
Беше си взел в Шелиет жена, за която никой в Ирия не знаеше нищо, защото, разправяха, дошла от друг остров, някъде от запад; а тя така и не се появи в Ирия, беше умряла при раждането в града.
Когато се прибра у дома, докара със себе си тригодишна дъщеря. Даде я на икономката и веднага я забрави. Понякога се сещаше за нея, щом се напиеше. Намереше ли я, я караше да стои до стола му или да седне на коленете му и да слуша за всичките лошотии, които злите хора са причинили нему и на рода Ирия. Ругаеше, плачеше и пиеше, а караше и нея да пие, като я заричаше да почита наследството си и да бъде вярна на Ирия. Тя отпиваше по глътка вино, но мразеше ругатните му и заричанията, и заканите, и лигавите ласки, които ги съпровождаха. Измъкваше се при всяка възможност и слизаше долу при кучетата, конете и говедата. Пред тях се кълнеше, че ще остане вярна на майка си, която никой не бе зачитал, нито й беше бил верен, освен нея.
Като стана на тринадесет, лозарят и икономката, единствените, които бяха останали от домашната прислуга, казаха на господаря, че е време дъщеря му да отпразнува имения си ден. Попитаха дали да повикат заклинателя от Западно езеро, или селската вещица ще свърши работа. Господарят на Ирия изпадна в бяс.
— Селска вещица? Някаква дърта вещерка да даде истинското име на ирианска дъщеря? Или оня трътлест дърт шарлатанин, слуга на ония нагли грабители на чужда земя, дето отмъкнаха Западно езеро от дядо ми? Ако тоя пор дори само стъпи в земята ми, ще насъскам псетата дроба да му разкъсат, това идете и му кажете, ако щете!
И прочие. Старата Маргарита се ската в кухнята, а старият Зайо се върна в лозето, а тринайсетгодишната Драгънфлай побягна от къщата надолу по хълма към селото, като сипеше бащините клетви върху псетата, които, побеснели от възбуда от виковете му, лаеха, джафкаха и тичаха подир нея.
— Марш обратно, кучко мръсна! — изрева тя. — Марш вкъщи, трътлест шарлатанино! — И кучетата млъкнаха и се затътрузиха назад към къщата с подвити опашки.
Драгънфлай завари селската вещица да вади червеи от забралата рана на задника на една овца. Прозвището на вещицата беше Роза, както на много жени на Уей и други острови в Хардийския архипелаг. Хората с тайно име, таящо в себе си силата им, както един диамант таи в себе си светлина, обикновено предпочитат публичното им име да е просто, обичайно като имената на останалите хора.
Роза мърмореше някакво заклинание против гниене, но повечето работа вършеха ръцете й и острото й ножче. Овцата понасяше търпеливо ровичкането на ножа, мътните й кехлибарени очи гледаха кротко и мълчаливо; само от време на време потупваше леко с малкото си ляво предно краче и въздъхваше.
Драгънфлай приближи и загледа какво прави Роза. Роза извади един червей, пусна го на земята, изплю се върху него и отново зачопли е ножа. Момичето се опря в овцата, а овцата се опря в момичето, даде му и получи утеха. Роза измъкна последния червей, хвърли го, заплю го и каза само:
— Я ми подай ведрото.
Изплакна раздраното с осолена вода. Овцата въздъхна дълбоко и изведнъж тръгна през двора да се прибира. От лекуване до гуша й беше дошло.
— Бъки! — викна Роза.
От храста, в който беше дрямало, се измъкна едно мърляво момче и тръгна подир овцата, която уж трябваше да пази, макар че тя беше по-стара от него, по-едра, по-охранена и сигурно по-умна.
— Казаха, че трябва да ми дадеш име — заяви Драгънфлай. — Баща ми е побеснял. Това е положението.
Вещицата не отвърна нищо. Знаеше, че момичето е право. Кажеше ли господарят на Ирия, че разрешава или не разрешава нещо, не се отмяташе, гордееше се със своята непреклонност, тъй като според него само слабите хора казват нещо, пък после се отмятат.
— Защо не мога сама да си дам истинското си име! — попита Драгънфлай, докато Роза плакнеше ножа и ръцете си в осолената вода.
— Не става.
— Но защо? Защо трябва човек да е непременно вещица или заклинател? Какво толкова правиш ти?
— Ами — каза Роза и плисна ведрото с осолената вода по спечената пръст на малкия двор пред къщата си, която, като повечето къщи на вещици, се намираше малко извън селото. — Ами — почна тя отново, като се изправи и се заоглежда унило наоколо, сякаш за отговор или за овца, или за кърпа. — Виж сега, човек трябва да знае нещо за силата — най-сетне довърши тя и изгледа Драгънфлай с едно око. Другото й око гледаше малко настрана. Понякога Драгънфлай мислеше, че кривогледството е в лявото око на Роза, друг път май беше в дясното, но винаги едното око поглеждаше право в теб, а другото гледаше малко по- настрана, зад ъгъла, оттатък някъде.
— Коя сила?
— Единствената — каза Роза. И също тъй изведнъж, както овцата си беше отишла, си влезе в къщата. Драгънфлай тръгна подир нея, но само до вратата. Никой не влизаше неканен в къщата на вещица.
— Ти каза, че съм я имала — подвикна от прага момичето към смрадливия сумрак в едностайната съборетина.
— Вярно, рекох ти, че в тебе има сила, и то голяма — рече вещицата от тъмното. — И ти го знаеш. Какво ще излезе от тебе не знам, ти също не знаеш. То ще се разбере. Но няма такава сила, че човек да може сам да се нарече.
— Но защо не? Има ли човек нещо по-свое от собственото си истинско име?
Дълго мълчание.
Вещицата се появи с вретено и къделя мръсна вълна. Седна на дървената пейка до вратата и завъртя вретеното. Изпреде половината къделя преди да отговори.
