— Е, Ричард, а ти виждал ли си дракон? Имам предвид жив дракон.
— Скарлет.
— Моля?
— Така се казваше — Скарлет. Зед примигна невярващо.
— Виждал си дракон… и той е имал име?
Ричард се изправи и пристъпи към прозореца. Отпусна длани на каменния перваз и се наведе напред.
— Да — рече най-накрая. — Беше женска и се казваше Скарлет. Помагала ми е преди. Беше благородно същество. — Извърна глава от прозореца. — Но не това е важното. Работата е там, че вие също я познавахте.
— Познавал съм този дракон? — повдигна вежда Зед.
— Не толкова добре, колкото я познавахме ние с Калан, но все пак си я виждал. Лавинният огън явно е унищожил спомена ти за нея. Лавинният огън имаше за цел да накара всички да забравят Калан, но забравата явно се разпростира и върху други неща, свързани с нея.
Така че допускам, че някога си знаел значението на символите пред анклава на Първия магьосник, дори по-добре от мен. Но сега споменът ти е заличен. Колко ли още неща са изгубени? Не ме бива много в различните начини за използване на магията, но когато се бихме със звяра онази нощ, ми се стори, че преди всички вие умеехте да боравите с доста по-широк кръг от магии и заклинания, отколкото простичките фокуси, с които се опитахте да прогоните опасността. Като изключим онова, което направи Ничи, разбира се.
Именно от това се опасяваха най-много хората, които са създали лавинния огън. Затова не са искали да това заклинание да бъде задействано. И са се страхували да го изпробват. Опасявали са се, че бъде ли активирано, то би могло да унищожи връзки, далеч от първоначалната мишена на заклинанието — в случая, Калан. Вашият спомен за Калан е изтрит. Както и споменът ви за Скарлет. Изобщо не си спомняте, че някога сте виждали дракони.
Ничи стана на крака.
— Ричард, никой не спори, че лавинният огън е изключително опасно заклинание. Всички го знаем. Наясно сме, че спомените ни са увредени от него. Имаш ли представа колко е смущаващо да си наясно, че си вършил различни неща, че си познавал хора, че си имал някакви знания, които сега не си спомняш? Осъзнаваш ли колко е притеснително да изпитваш постоянен страх от празнините в спомените си, от онова, което другите евентуално са забравили? От мисълта, че съзнанието ти ерозира? Всъщност какво по-точно искаше да ни кажеш?
— Исках само да кажа, че има и други забравени неща. Според мен пораженията се разпространяват през спомените на всички хора — както ти се изрази, съзнанието на хората ерозира. Не мисля, че лавинният огън е изолирано събитие, което води само до забравянето на Калан. по-скоро заклинанието, веднъж активирано, се превръща в развиващ се, динамичен процес. Мисля, че загубата на паметта у хората става все по-мащабна.
Зед, Кара и Ничи отвърнаха очи от нетрепващия поглед на Ричард. Ничи се запита как очакват да му помогнат, след като никой от тях не може да разчита на паметта си.
Как би могъл Ричард да им вярва?
— Боя се, че макар положението да е ужасно тежко, нещата се усложняват все повече и повече — заключи Ричард без предишната жар в тона. — Драконите, подобно на много същества в Средната земя, се нуждаят от магия и я използват, за да живеят. Ами ако пораженията, причинени от Хармониите, унищожат магията, която им е необходима, за да живеят? Ако причината никой да не е виждал дракони през последните две-три години е в това, че те просто не съществуват, а благодарение на лавинния огън вече са и забравени? Това означава, че вероятно и други магически същества са изчезнали, престанали са да съществуват.
Всички ние сме магически творения — потупа се в гърдите Ричард. — Притежаваме дарбата. Колко ли време ще мине, докато покварата, разпространявана от Хармониите, ще засегне и нас?
— Но може би… — гласът на Зед заглъхна. Старият магьосник не можа да намери с какво да обори твърдението на внука си.
— Самото заклинание, наречено Лавинен огън, е заразено. Видяхте с очите си какво стори то на Ничи. Тя беше вътре в него и знае горчивата истина. — Ричард взе да крачи напред-назад. — Не може да се каже как разложението вътре в самото заклинание би могло да промени начина му на работа. Възможно е дори заразата да е причината загубата на паметта сред хората да се разпространява в мащаби, които иначе биха били избегнати.
Още по-ужасното е, че заразата и лавинният огън си взаимодействат по символичен начин. Зед го погледна.
— Какво имаш предвид?
— Каква е целта на Хармониите? И преди всичко — защо са били създадени те? За да унищожават магията — това е едничката им цел — заключи Ричард в отговор на собствения си въпрос.
Ричард спря на място, за да застане с лице към другите.
— Заразата, оставена от Хармониите, унищожава магията. Създанията, които се нуждаят от магия, за да живеят, като например драконите, най-вероятно ще бъдат първите заразени. Каскадният ефект ще продължи да действа. Но никой не го знае, тъй като в същото време лавинният огън въздейства върху паметта на хората. Според мен това се случва, тъй като лавинният огън е заразен и поради тази причина всички забравят самите неща, които са изгубени.
По подобен начин пиявицата прави жертвата си безчувствена, за да не усеща нищо, докато изпива кръвта й. Така и лавинният огън кара всички да забравят онова, което е изгубено, вследствие въздействието на Хармониите.
Светът се променя драматично, а хората дори не го осъзнават Сякаш всички забравят, че светът, който е повлиян от това, до голяма степен функционира посредством съществуването на магията. Магията загива и заедно с това си отива и споменът за нея. — Ричард пак се облегна на прозореца и се загледа навън. — Идва нов ден, през който магията ще продължи да загива, а никой дори не го забелязва. Когато си отиде окончателно, се съмнявам, че изобщо някой ще си спомня, че тя е съществувала. Сякаш всичко, което е представлявал този свят, потъва в царството на легендите.
Зед притисна пръсти о масата и заби поглед в далечината. Светлината на лампата подчертаваше дълбоките бръчки по изпитото му лице. Беше пребледнял. В този миг Ничи си помисли, че е ужасно остарял.
— Добри духове — рече Зед, без да вдига очи. — Ами ако си прав?
На вратата се почука лекичко и всички извърнаха глави. Кара отвори вратата. От прага надникнаха Натан и Ан.
— Задействахме стандартна верификационна мрежа — подхвана Натан още с влизането и огледа мрачните им физиономии.
— И? — погледна го очаквателно Зед.
— Няма никакви грешки — отвърна Ан. — Непокътната е във всяко едно отношение.
— Как е възможно? — попита Кара. — Нали всички видяхме, че с предната имаше проблем. Едва не уби Ничи. Всъщност щеше да я убие, ако Господарят Рал не я бе измъкнал.
— И ние това се чудим — подкрепи я Натан. Зед сведе поглед.
— Известно е, че вътрешната перспектива е способна да разкрива повече от стандартния верификационен процес — обясни той на Кара. — Това не е добър знак. Никак даже. Заразата очевидно е проникнала надълбоко, за да прикрие присъствието си. Ето защо не се е проявила в стандартната верификационна мрежа.
— Или пък на заклинанието му няма нищо — предположи Ан, пъхнала ръце в противоположните ръкави на дрехата си. — В крайна сметка никой от нас не беше задействал вътрешна перспектива. Подобно нещо не е правено от хиляди години. Възможно е да сме направили нещо не както трябва.
— Де да беше така — поклати глава Зед, — но не ми се вярва.
Натан го изгледа подозрително, но Ан заговори, преди той да си отвори устата.
— Дори Сестрите, задействали заклинанието, да са начертали верификационна мрежа, едва ли са
