активирали вътрешна перспектива, така че няма как да са разбрали, че има зараза.
Ричард прокара пръсти по челото си.
— Дори да са знаели за съществуването на заразата, едва ли ги е било грижа. Едва ли биха се притеснили за щетите, които подобна зараза би могла да нанесе на света. Целта им в крайна сметка е да се сдобият с кутиите и да освободят силата на Орден.
— Какво става тук? Какво се е случило? — попита Натан, оглеждайки тревожните им лица едно по едно.
— Боя се, че загубата на паметта е само началото на една далеч по-страшна загуба. — Ничи се чувстваше доста странно да стои пред тях в розова нощница и да им говори за настъпването на края на света, в който живеят. — Губим себе си, губим това, което сме. Губим не само нашия свят, но и самите себе си.
Ричард явно бе престанал да следи разговора. Стоеше като истукан и гледаше през прозореца.
— Някой се качва по пътя към Кулата.
— Може да са Том и Фридрих — предположи Натан.
Зед поклати глава.
— Невъзможно е да се върнат от обиколка на околността за толкова кратко време.
— Е, може пък да са…
— Не са Том и Фридрих — прекъсна го Ричард и тръгна към вратата. — Две жени са.
Десета глава
— КАКВО СТАВА? — извика Рика, видяла Ричард, Ничи и Кара да тичат насреща й. Натан и Ан бяха изостанали далеч назад. Зед беше някъде по средата.
— Тръгвай с нас! — заповяда й Ричард, без да спира.
— Някой се качва по пътя към Кулата — отвърна Кара през рамо, щом Рика се присъедини към тях.
Ричард заобиколи огромна каменна маса, поставена до стената под мащабна картина с езеро. През потънали в сенки борови горички минаваха заслонени пътеки. В далечната мараня се синееха величествени планини, озарени от златисти слънчеви лъчи. Тази гледка изпълни Ричард с копнеж по родната му Еленова гора и пътеките, които познаваше толкова добре. Картината обаче бе преди всичко напомняне за онова вълшебно лято, прекарано с Калан в планинската къща, която той построи специално за нея.
Лятото, през което Калан се възстановяваше от ужасните рани и когато той разкри пред нея естествената красота на горския му свят. Тогава тя оздравя напълно. Това бе най-щастливият период от живота на Ричард. Но приключи внезапно с неочакваното пристигане на Ничи, която отведе Ричард. Той обаче знаеше, че ако не беше Ничи, щеше да е нещо друго. Бяха изживели вълшебен период, който бе обречен на край. Докато не предотвратяха надвисналата опасност от нашествието на Императорския орден, никой нямаше да има възможност да изживее сънищата си. Напротив — всички щяха да бъдат захвърлени в ужасен кошмар.
Завиха покрай зелена мраморна колона със златен капител и основа и се спуснаха по спираловидна стълба с гранитни стъпала. Ричард и Ничи бяха най-отпред, следвани от двете Морещици. За мащабите на Кулата това стълбище бе доста скромно, но в сравнение с него всичко, което Ричард бе виждал в родната си Западна земя, изглеждаше миниатюрно.
Щом слязоха, той се спря за миг, за да прецени кой е най-бързият път. В Кулата не всичко беше такова, каквото изглежда на пръв поглед. Пък и не бе никак трудно да се изгубиш.
Кара се пъхна между него и Ничи не само за да осигури охраната му и от двете страни, но и за да му покаже, че възнамерява да върви най-отпред. Доколкото му беше известно, при Морещиците не съществуваше йерархия, но Рика, както и другите й посестрими, сякаш бяха постигнали негласно споразумение да превърнат Кара в свой лидер.
Ричард разпозна уникалната украса на златисто-черните ивици по изящната махагонова ламперия на един от страничните коридори. Още от най-ранно детство Ричард се бе научил да се ориентира по детайлите на околната среда. Също както познаваше дърветата в гората по някоя тяхна особеност, като например извит клон или белег, така се научи да се движи и из Кулата и други подобни места, като се ориентира по архитектурните детайли.
— Насам! — посочи той и Кара се шмугна пред него.
Докато тичаха, тежките им стъпки отекваха надалеч в коридорите. Ничи беше боса. Ричард почти се изненада, че и без обувки тя успяваше да ги следва плътно и да не изостава въпреки грубата каменна настилка. Ничи не беше жена, за която Ричард би предположил, че е възможно да тича боса. И въпреки босите си нозе тя пак изглеждаше някак… царствено.
Съвсем допреди малко Ричард не би могъл и да помисли, че е възможно Ничи пак да хукне да бяга. Все още не можеше да повярва, че успя да я измъкне от очертанията на заклинанието, след като тя удари онази мълния в прозореца. За известно време той беше почти сигурен, че са я изгубили. Ако не беше Зед да помогне, след като Ричард изключи верификационната мрежа, вероятно щяха наистина да я изгубят.
Свиха към друг коридор; стъпките им потънаха в дълги пътеки, които най-сетне ги изведоха до две излъскани до блясък червени мраморни колони, зад които се отвори овално фоайе. Околовръст помещението беше опасано от балкон, поддържан от пилони и сводове. По продължение на балкона имаше множество врати, всяка от които се отваряше към коридор. Коридорите тръгваха странично, като спици на колело, и отвеждаха към различни нива и крила на Кулата.
Ричард взе на един скок петте стъпала, които се спускаха към нивото на помещението под колоните, и профуча покрай фонтана, изваян във формата на лист от детелина, разположен в средата на плочника. Водите на фонтана преливаха каскадно в уголемяващи се купи, за да утихнат най-накрая в бял мраморен басейн с бордюр, оформен като пейка. През стъкления покрив, извисяващ се на трийсетина метра височина, влизаше топлина и светлина.
Щом стигнаха отсрещната страна на залата, Ричард изпревари Кара и отвори тежка двойна порта. Озова се на горната площадка на стълбище с дузина широки гранитни стъпала. Ничи спря от лявата му страна, до нея се закова Рика. Кара зае защитна позиция плътно вдясно до него. Всички се бяха задъхали от краткия, но скоростен крос през Кулата.
Сутрешното слънце обливаше щедро тучната трева на падока отсреща. Отвъд ливадата се издигаше отвесно стената на Кулата, благодарение на която вътрешният двор изглеждаше като уютен каньон. Хилядолетията бяха оставили по тъмния камък фин сивкав филм. Светлите струйки калциеви отлагания създаваха впечатлението, че камъкът бавно се топи.
През сводестия тунел, който пробиваше през част от Кулата и извеждаше до вътрешния двор, изтрополиха два коня. Ричард не можеше да види ездачите, скрити в сенките под широкия и нисък тунел, но неканените гости явно познаваха пътя и не се бояха да проникнат по-навътре в Кулата — на място, използвано не от гости, а от магьосници или хора от персонала. Но такива отдавна вече нямаше.
Ричард прекрасно си спомняше колко притеснен се почувства първия път, когато дръзна да проникне толкова навътре в Кулата. Косъмчетата на тила му настръхнаха при мисълта кой ли би се осмелил да влезе без покана на подобно място.
Щом двамата ездачи излязоха на светло, Ричард разпозна силуета на Шота.
Вещицата го погледна право в очите и му се усмихна с онази своя кротка, многозначителна и особена усмивка, която стоеше тъй неподправено на устните й. Както повечето неща, свързани с Шота, Ричард не се доверяваше на усмивката й и не смяташе, че е искрена, така че не можеше да е сигурен, че тя вещае нещо добро.
Жената, която яздеше на няколко крачки зад Шота, не му беше позната, но на пръв поглед му се стори десетина-петнайсет години по-възрастна от вещицата. Имаше приятно лице и къса руса коса. Очите й бяха с наситения цвят на небето в прекрасен есенен ден. За разлика от Шота, на устните на другата жена нямаше небрежна усмивка. Докато приближаваха, тя въртеше глава и сините й очи оглеждаха внимателно всичко наоколо, сякаш се страхуваше от внезапна атака на демони, изплували от потъналите в мрак околни стени.
Шота, напротив — беше спокойна и самоуверена. Кара се надвеси пред Ричард към Ничи.
— Вещицата Шота — прошепна тя поверително.
