— Дебнех Самюъл.
Изненадан, Ричард стрелна с очи Ничи. Лицето й остана безизразно, а от цялото й същество не се излъчваше никаква емоция. Видът й му напомни за състояние, в което бе виждал понякога Калан. Тя го наричаше „Изповедническа маска“. Изповедниците рядко показваха чувствата си, когато извършваха ужасните неща, които влизаха в задълженията им.
— Как е Чейс? — попита Ричард по-спокойно. Щеше му се да узнае защо Шота е преследвала Самюъл, но засега имаше по-съществени въпроси, на които трябваше да получи отговор. — Ще се оправи ли?
— Надявам се — отвърна Шота. — Пронизан е с меч.
— С моя меч. Шота не възрази.
— Не съм лечител, но притежавам известни способности и поне успях да го върна от пътя към смъртта, по който беше поел. Намерих хора, които да се грижат за него и да му помогнат да се възстанови. Засега би трябвало да е на сигурно място. Но ще мине време, докато си стъпи на краката.
— И защо Самюъл не го е убил? — попита Кара от най-горното стъпало.
— По същия начин прониза и Тови — обади се Ничи. — Пак без да я убива.
— Самюъл със сигурност е способен да убие — подчерта Ричард.
Шота сключи длани пред себе си.
— Но явно не е събрал куража да убие с този меч. Правил го е преди, когато мечът е бил у него, така че му е позната болката, която това оръжие причинява, ако бъде използвано за убиване. Убедена съм, че разбираш какво имам предвид.
— Това оръжие не бива да попада в грешни ръце — продължи Ричард.
Шота пропусна забележката на Ричард покрай ушите си и продължи:
— Той е страхливец. Такъв като него предпочита да остави човека да умре сам, далеч от погледа му.
— Така жертвата страда още повече — обади се Зед. — Това е още по-жестоко. Може би затова постъпва по този начин.
— Самюъл е страхливец — поклати глава Шота. — Целта му не е да прояви жестокост, по-скоро е просто егоцентричен. Страхливците не мислят за другите. Те са първосигнални. Правят каквото и когато си поискат.
Самюъл не е свикнал да мисли за последствията от действията си; той просто се вкопчва във възможността и я използва, щом види нещо, което желае. Дръпва се от болката, която ще му причини убиването с меча, и така не успява да довърши убийството, към което е посегнал импулсивно. За него няма значение дали раненият от него човек ще страда дълго и продължително, понеже той няма да го види с очите си. Далече от очите, далече от сърцето. Точно така е постъпил и с Чейс.
— А ти му даде меча — отрони Ричард, без да крие гнева си. — Знаеше много добре що за човек е, но въпреки това му даде възможност да извърши това.
Шота го изгледа продължително, преди да отговори.
— Не беше точно така, Ричард. Дадох му меча, понеже мислех, че така ще се почувства доволен. Надявах се да се зарадва, че си го е върнал. Че по този начин ще уталожа негодуванието му, че оръжието му е било отнето толкова грубо.
Шота хвърли светкавичен убийствен поглед на Зед.
— Значи не си помислила за последствията от действията си — заключи Ричард. — Просто задоволи едно свое желание на момента.
Погледът на вещицата се плъзна към Ричард.
— След толкова време и след всичко, което се случи, продължаваш да се държиш все така непочтително. — Ричард не беше в настроение да се извинява. — Боя се, че далеч не е само това — продължи Шота малко по-кротко. — Че се е случило и още нещо.
— Самюъл сигурно е намушкал Чейс и е отвлякъл Рейчъл — рече Зед, потърквайки брадичката си.
Предположението му изненада Ричард, на когото не бе хрумнало нищо подобно. Той бе решил, че Рейчъл е тръгнала да дири помощ.
— Възможно ли е Самюъл да е сторил нещо подобно? — попита мрачно той Шота.
— Боя се, че нямам никаква представа. — Шота погледна Ничи, която продължаваше да стои на гранитните стъпала.
— Коя е тази жена, която казваш, че бил намушкал? Тази Тови?
— Сестра на мрака. И не говоря празни приказки. Тови не познавала човека, който я намушкал, но определено разпознала Меча на истината. Тя е от учителките на Ричард в Двореца на пророците. Преди да умре, тя ми каза, че тя и три други Сестри на мрака са активирали заклинанието лавинен огън срещу Калан, за да накарат всички хора да я забравят. После принудили Калан да открадне кутиите на Орден от Народния дворец.
Шота сбърчи чело. Изглеждаше искрено озадачена.
— Кутиите на Орден са в действие — додаде Ричард.
— Това и сама го разбрах — махна с ръка вещицата и потъна в размисъл. — Само дето не знаех какво точно е станало.
Ричард се запита какво ли още й е известно, но реши да продължи с разказа си.
— Тови била на път да отнесе една от кутиите на Орден от Народния дворец и да я скрие в Д’Хара, когато Самюъл я нападнал и я пронизал с меча, после откраднал кутията.
Шота пак го изгледа с изненада, но след малко в очите й заблестя гняв.
— Познавам Чейс, откакто се помня — продължи Ричард. — Знам, че всеки допуска грешки, но досега никой не го бе изненадвал от засада. Предполагам, че и Сестрите на мрака трудно се поддават на внезапни нападения. Хора с дарбата от тяхната класа и с техните способности обикновено усещат дали наблизо има човек.
— И заключението ти е…? — подкани го Шота.
— Незнайно как, но Самюъл е успял да изненада Сестра на мрака и граничен надзирател. — Ричард скръсти ръце на гърдите си. — Има и друго. Всеки път, когато Самюъл извърши нещо лошо, ти се правиш на крайно изненадана и отричаш да знаеш каквото и да било по въпроса. Какво е твоето участие във всичко това, Шота?
— Никакво. Нямах никаква представа какво е намислил.
— Доколкото те познавам, едва ли ще се оставиш да си толкова неинформирана.
Ти нищо не знаеш. — Лицето й пламна. Накрая му обърна гръб и се насочи към стълбището. — Както ти казах, чака ни дълъг разговор.
Ричард я хвана за ръката и я обърна към себе си.
— Имаш ли нещо общо с нападението на Самюъл над Чейс или убийството на Тови и открадването на кутията? Като изключим това, че му даде меча и че без съмнение си му разказала всичко за силата на кутиите на Орден.
— Искаш ли да ме убиеш, Ричард? — попита тя, като потърси с поглед очите му.
— Да те убия ли? Шота, аз бях най-добрият приятел, който някога си имала.
— Тогава остави гнева си настрани и чуй какво дойдохме да ти кажем. — Тя се освободи от ръката му и продължи нагоре по стълбите. — Да влезем, че времето е ужасно. Ричард вдигна поглед към синьото небе.
— Напротив, прекрасно е.
Щом стигна горната площадка, Шота стрелна с блеснал поглед Ничи, после се обърна към Ричард. В очите й той видя онзи смущаващ поглед, извън всяко време, който според него можеше да има само една вещица.
— Не и в моя свят — почти прошепна тя. — В моя свят вали.
Единадесета глава
ШОТА СЕ ПЛЪЗНА НАДОЛУ по стъпалата и спря пред фонтана. Прозирната материя на роклята, обгърнала изваяната й фигура, изпърха леко, сякаш погалена от нежен бриз. Бликащите и пенливи води танцуваха и искряха на светлината, нахлуваща отгоре и изпълняваха пищен спектакъл пред погледа на
