спецификата на Стария свят. Случвало се е до ушите ми да достигат слухове за вещици, но не мога да ви кажа нищо конкретно. Ако наистина съществува такава жена, то не я познавам лично.
— И аз не съм чувал нищо за никаква вещица — додаде с въздишка Натан. — Дори слухове.
— Ние сме доста потайна каста — скръсти ръце Шота. Ричард съжали, че не знае повече за тези неща — макар да бе убеден, че да познаваш вещица е доста рисковано и може да създаде неприятности. А неприятностите, които се задаваха в момента, явно бяха двойно повече.
— Казва се Шеста — обяви Ничи в притихналото фоайе.
Всички погледи се втренчиха в нея.
— Моля? Какво каза? — повдигна вежда Шота.
— Вещицата от Стария свят. Казва се Шеста, от числото шест. — Лицето й пак беше станало напълно безстрастно, чертите й бяха спокойни като заледено горско езеро на зазоряване. — Не я познавам лично, но Сестрите на мрака говореха за нея шепнешком.
Шота бавно отпусна ръце покрай тялото си и пристъпи към Ничи, която стоеше на горната площадка на мраморното стълбище.
— Какво знаеш за нея?
— Нищо конкретно. Само съм чувала името й — Шеста. Запомнила съм го, понеже звучи странно. Някои от по-старшите Сестри — имам предвид Сестри на мрака — явно я познаваха. Чувала съм ги на няколко пъти да споменават името й.
Шота бе придобила застрашителен и мрачен вид като на отровна змия, оголила зъбите си, за да нападне.
— Каква работа са имали Сестрите на мрака с вещица?
— Не знам подробности — отвърна Ничи. — Може да са вършили нещо заедно, но какво — не знам. Не винаги ме включваха в заговорите си. Възможно е да са я познавали само бегло или дори да не са я срещали никога.
— Или пък точно обратното.
— Не изключвам и това — сви рамене Ничи. — Ще трябва да ги питаш. Но е добре да побързаш — Самюъл вече уби една от тях.
Шота пропусна заядливата забележка покрай ушите си, обърна се и заби поглед в притихналите води на фонтана.
— Все трябва да си чула нещо, което са си говорели за нея.
— Нищо конкретно.
— Поне би трябвало да си спомняш общия тон на разговорите им — продължи Шота, като се опитваше гласът й да звучи спокойно.
— Останал ми е спомен за две неща. Първото е, че тази вещица, Шеста, живее далече на юг. Сестрите споменаваха, че обитавала самите недра на Стария свят, живеела сред непристъпни гори и тресавища. — Ничи погледна открито Шота право в очите. — И второто е, че се страхуваха от нея.
— Страхували са се, значи — рече Шота с монотонен глас, скръстила ръце на гърдите си.
— по-правилно е да се каже, че бяха ужасени.
Шота изгледа продължително Ничи, после се обърна рязко и пак се загледа във фонтана, сякаш неподвижните води можеха да й разкрият някаква тайна.
— Няма никакви доказателства, че става въпрос за същата жена — прекъсна ги Ричард. — Не може да се каже със сигурност, че е била тази вещица — Шеста — от Стария свят.
— Точно ти ли ще ми говориш за съвпадения — погледна го Шота през рамо, после отново се загледа във водите на фонтана. — Няма никакво значение дали е тя или не. Важното е, че е вещица и че ми създава проблеми.
— Някак си не мога да повярвам — пристъпи към нея Ричард, — че тази, другата вещица е омагьосала Самюъл и ти го е отнела само за да ти се представи и да отнеме нещо твое. Сигурно нещата са по- дълбоки.
— Може да те предизвиква — предположи Кара. — За да излезеш и да се биеш.
— В такъв случай би трябвало да ми се покаже — поклати глава Шота. — А тя прави точно обратното. Старае се всячески да остане незабелязана, за да не мога да й сторя нищо.
Замислен, Ричард вдигна крак на мраморния парапет на фонтана.
— Продължавам да твърдя, че нещата са по-дълбоки. Това, че някой е подтикнал Самюъл да открадне кутия на Орден, не е направено самоцелно.
— Колкото повече се замислям, толкова повече оставам с впечатлението, че всичко това е твое дело, Шота. — Думите на Зед привлякоха вниманието на всички. — Струва ми се, че е поредната ти мащабна лъжа.
— Разбирам какво те кара да мислиш така, но ако го бях направила аз, защо ще идвам точно при вас?
Погледът на Зед не трепна.
— За да се направиш на света вода ненапита, докато всъщност точно ти дърпаш конците.
— Нямам време за детински игрички, магьоснико. Не аз подтикнах Самюъл към подобни действия. Посветила съм времето си на други, по-смислени дела.
— Като например?
— Пътувах до Галеа.
— До Галеа ли?! — изсумтя невярващо Зед. — Че каква работа имаш ти в Галеа?
Джебра постави ръка на рамото му.
— Дойде да ме освободи. Бях в плен в Ебинисия. Шота дойде и ме спаси.
Зед изгледа подозрително Шота.
— Отишла си в столицата на Галеа, за да освободиш Джебра?
Вещицата стрелна Ричард с многозначителен поглед.
— Налагаше се.
— Но защо? — продължи да настоява Зед. — Разбира се, радвам се, че си спасила Джебра от сигурна смърт, но все пак какво означава това „налагаше се“?
— Събитията крачат напред към мрачния си завършек — рече Шота. — Ако ходът им не бъде променен, ще паднем под игото на нашествениците, а те са хора, които, наред с другото, смятат магията за зло, обречено да бъде изкоренено от света. Според тях човек е греховно и покварено създание, което трябва да остане незабележимо и безпомощно пред лицето на всемогъщия спектакъл на природата. Тези от нас, които притежаваме магически способности, точно защото не сме незабележими и безпомощни, ще бъдат преследвани и унищожени.
Погледът на Шота обиколи лицата на всички присъстващи.
— Но това е просто нашата лична трагедия, а не истинската напаст на Ордена. Ако ходът на събитията не се промени, тогава чудовищните правила, които Орденът налага, ще се разстелят над целия свят като погребална плащаница. Няма да остане безопасно място, няма да има къде да се скрием. Около врата на всички, които останат живи, ще щракне желязното иго на робството. Ще бъде пожертвано всичко добро и благородно. Цивилизованите хора ще бъдат превърнати в шайка жадни за плячка главорези.
И какво ще остане от живота на нашествениците, след като похитят всичко ценно и стойностно? Чрез пренебрежението си към красивото и презрението си към доброто те отварят обятията си за жалкото и пошлото. Чрез неистовата си омраза към всеки, който просперира в живота, Орденът обрича всички хора да ровят в калта, за да оцелеят.
Човечеството го очаква обща съдба — хората ще станат зли. Това верую, налагано чрез безскрупулна бруталност, ще се превърне в смисъл на живота. Императорският орден ще завещае на човечеството съществуване в мрачната ера на страданието и нищетата, от които може би никога няма да изплуваме. Това е най-ужасното, което може да ни причини Орденът — не смъртта, а живота, скован от техните догми. — Думите на Шота отекнаха в залата. — В крайна сметка мъртвите не страдат. Страданието е за живите. — Вещицата се обърна към сенките, където стоеше Натан. — А ти какво ще кажеш, Пророко? Пророчеството друго ли казва, или говоря истината?
— Що се отнася до Императорския орден — отвърна тихо Натан, — боя се, че пророчеството не дава доказателства за противното. С няколко изречения ти даде точна и ясна картина на онова, което ни
