ги нарече богохулни слова. — Последва немощен пресилен смях, който не съответстваше на треперещата брадичка и сбърченото чело на Джебра. Гласът й изтъня почти до скимтене, думите й звучаха като извинение. — Не исках да ми отрежат езика.
Зед, който беше слязъл по стъпалата, вдигна утешително ръка на рамото й.
— Разбира се, скъпа, разбира се. В онзи момент е нямало смисъл да настояваш. Никой не е искал повече от това, което си сторила; нямало е смисъл да опитваш. Направила си, каквото си могла; разкрила си й истината. Сирила е направила съзнателен избор.
Кършейки пръсти, Джебра кимна.
— Всъщност съм на мнение, че лудостта й никога не я е напускала.
— Дори хора, които изобщо не страдат от душевно разстройство, често пъти действат нелогично и неразумно. Недей да оправдаваш съзнателните й и обмислени действия с удобното извинение на лудостта. — Тя го изгледа неразбиращо и Зед разпери ръце в жест на безсилие. — Мнозина, които желаят силно да вярват в нещо, често пъти отказват да видят истината, независимо колко очевидна е тя. Това е техният избор.
— Сигурно — отрони Джебра.
— Явно вместо да приеме истината, тя е избрала да повярва в една лъжа, която й се е щяло да бъде истина — намеси се Ричард, припомнил си Първото правило на магьосника, което бе научил от дядо си.
— Точно така — съгласи се Зед. — Сирила е повярвала в онова, което е искала да се случи, след което е приела, че действителността ще се подчини на желанията й. — Той отпусна ръка. — Но действителността не изпълнява желания.
— Значи Кралица Сирила се ядосала на Джебра, че е изрекла истината на глас така, че да бъде трудно човек да не я чуе и да не й обърне внимание — заключи Кара. — След което я наказала за избора й.
Зед кимна, докато пръстите му нежно галеха Джебра по рамото. Уморените й очи се затвориха.
— Хората, които по една или друга причина отказват да видят истината, стават подчертано враждебни към нея и я отхвърлят грубо. Често пъти те насочват наслоената омраза срещу всеки, който се осмели да им посочи истината.
— Но от това истината не се изпарява — подчерта Ричард.
— Онзи, който търси истината, прави всичко възможно да държи действителността под око — сви рамене Зед. — Истината се корени в действителността в крайна сметка, не във въображението.
Ричард отпусна длан върху костената дръжка на ножа на колана си. Мечът му липсваше, но го бе разменил за информация, която постепенно му помогна да намери книгата „Лавинен огън“ и да разкрие истината за случилото се с Калан, така че си струваше. Това обаче не правеше загубата на оръжието по- поносима. Пък и се притесняваше за това как Самюъл ще го използва.
Замислил се за Меча на истината и чудейки се къде ли е сега оръжието му, Ричард заби поглед в далечината.
— Май е трудно да повярваме, че е възможно хората да извръщат поглед от нещата, които са в техен интерес.
— Но е факт. — По тона на Зед Ричард разбра, че дядо му вече не води просто учтив разговор, а е намислил нещо сериозно. — И точно в това е сърцевината на проблема. — Щом Ричард го погледна, Зед му отвърна с напрегнат взор. — Да извръщаш съзнателно глава от истината е предателство.
Скръстила ръце, Шота спря да снове напред-назад и се наведе към Зед.
— Някое правило на магьосника, а, магьоснико?
— Десетото правило — повдигна вежда Зед. Шота изгледа многозначително Ричард.
— Мъдър съвет. — След като продължи да го гледа с железния си поглед достатъчно време, че той да се почувства — неудобно, тя продължи да кръстосва фоайето.
Ричард осъзна, че сигурно според нея той пренебрегва Истината — истината за нашествието на Императорския орден. Всъщност той ни най-малко не пренебрегваше истината, просто не знаеше какво още очаква тя от него и как според нея би могъл да ги спре. Ако зависеше от желанията му, отдавна да ги е прогонил обратно в Стария свят. Ако знаеше някакъв начин да ги спре, би опитал — но уви. И бездруго се чувстваше достатъчно зле от мисълта, че ордите на Императорския орден наближават, а той е безпомощен да ги спре. И беше бесен на Шота, задето си бе позволила да мисли, че просто упорства и нарочно не прави нищо по въпроса — сякаш решението бе в неговите ръце. Вдигна поглед към стълбите, откъдето го наблюдаваше изваяната като статуя Ничи. Дори в розова нощница тя изглеждаше достолепна и мъдра. Докато Ричард бе отгледан от хора, които го насърчаваха да приема нещата такива, каквито са, тя бе възпитавана според доктрината на Императорския орден. Изискваше се забележителна сила на личността, за да можеш, след като цял живот са ти набивали в Главата авторитарни постулати, да пожелаеш да видиш истината.
Остави се да потъне в сините й очи и се запита дали той би имал нейния кураж… куража да проникне в естеството и дълбочината на ужасните грешки, които е допуснал, след което да прегърне истината и да се промени. Малцина имаха тази смелост.
Ричард се запита още и дали Ничи също вярва, че той пренебрегва нашествието на Императорския орден, воден от неразумни и егоистични причини; дали тя също е на мнение, че бездействието му е обрекло невинни хора на нечовешки страдания. Силно се надяваше да не е така. Имаше моменти, когато подкрепата на Ничи бе единственото, което му даваше сили да продължи напред.
Дали тя очакваше от него да се откаже от търсенето на Калан и да се посвети изцяло на опитите да спаси живота на хиляди, а не само на един, независимо колко ценен е за него той? Ричард преглътна болката си. Знаеше, че самата Калан би го поискала от него. Колкото и да го обичаше — поне така беше някога, когато тя си спомняше коя е. Калан не би искала той да тръгне да я търси, ако това означаваше да пренебрегне спасяването на толкова много хора, изправени пред смъртна опасност.
Тази мисъл внезапно си дойде на мястото: някога, когато тя си спомняше коя е… и кой е той. Калан не би могла да го обича, ако не знае коя е; ако не знае кой е той. Коленете му омекнаха.
— Това е моята гледна точка — продължи Джебра, като отвори очи и сякаш се сепна, след като Зед свали ръка от рамото й. — Смятам, че направих всичко по силите си, за да й покажа истината. Но не исках да попадна в тъмница. Тази перспектива ме ужасяваше.
— Е, и какво се случи след това? — подкани я Зед, почесвайки се по хлътналата буза. — Колко време прекара в тъмницата?
— Изгубих сметка за дните. Нямаше прозорци, така че след известно време не знаех дали е ден или нощ. Нямах представа кога се сменят сезоните, само съзнавах, че съм там долу достатъчно дълго време, за да може Императорският орден да дойде и да си замине. Постепенно губех надежда.
Хранеха ме — не толкова, че да се заситя, но достатъчно, за да не умра от глад. През доста големи интервали от време оставяха по една свещ да гори в коридора зад желязната врата. Не че тъмничарите проявяваха преднамерена жестокост към мен, но просто бе ужасно да си заключен сам в тъмната и тясна каменна килия. Аз обаче не се оплаквах. Другите затворници ругаеха, жалваха се, вдигаха врява и сегиз- тогиз, след като не се вслушваха в предупрежденията на тъмничарите да кротуват, биваха наказвани. Някои се задържаха в килиите съвсем за кратко, преди да бъдат екзекутирани. От време на време се появяваха нови попълнения. Доколкото можех да видя през миниатюрното прозорче на вратата си, това бяха опасни и страшни престъпници. Злъчните им клетви в непрогледния мрак понякога ме будеха, а щом отново се отпуснех да заспя, ми докарваха кошмари.
През цялото време изпитвах ужас да не получа видение, което ще разкрие каква съдба ме очаква. Но то така и не се появи. Всъщност не ми бе нужно видение, за да предположа какво ме очаква. Знаех, че започнат ли да приближават нашествениците, Сирила ще бъде склонна да хвърли вината за случващото се върху мен. Цял живот съм получавала видения. Хората, които не харесват онова, което им се случва, често обвиняват мен, задето съм им казала какво виждам. Вместо да използват чутото, за да направят нещо полезно за себе си, им е по-лесно да излеят недоволството си върху мен. Мнозина смятат, че с разказа си за онова, което съм видяла, съм им причинила неприятности — сякаш мога да избирам онова, което виждам.
Пребиваването ми в тъмната килия бе почти непосилно за мен, но нямах избор — трябваше да го изтърпя. Докато седях там, изгубила представа за времето, разбрах какво е преживяла Сирила в тъмницата и защо е изгубила разсъдъка си. Аз поне не бях малтретирана от такива зверове — те бяха заключени в
