други килии. По едно време бях напълно сигурна, че ще си умра там, забравена и захвърлена. Не знаех колко време съм прекарала далеч от светлината, далеч от живота. През цялото това време не получих нито едно видение. Тогава още не знаех, че занапред ще е все така.
Веднъж Кралицата изпрати човек да ме попита дали се отричам от видението си. Казах му, че с радост ще кажа на Кралицата всяка лъжа, която пожелае да чуе, само и само да ме пусне на свобода. Явно не това е очаквала да чуе Сирила, защото пратеникът не се върна и никой не дойде да ме освободи.
Ричард се огледа и видя, че Шота го гледа. В очите й личеше нямо обвинение, че той прави именно това — иска от нея да му каже нещо различно от онова, което е видяла, че е надвиснало над човечеството. Прониза го жилото на вината.
Джебра вдигна очи към небето, което се виждаше през стъкления покрив, сякаш омаяна от чудото на светлината.
— Една нощ — едва по-късно научих, че всъщност е било нощ — пред миниатюрното прозорче на желязната врата дойде тъмничар. Прошепна ми, че ордите на Императорския орден наближават града. Битката щяла да започне всеки момент.
Звучеше едва ли не доволен, че агонията на очакването е към своя край, че развръзката е толкова близо и вече няма нужда да се преструват пред Кралицата си, че не виждат истината. Сякаш осъзнаването на предстоящото ги превръщаше в неверници и предатели, но тази измяна спрямо желанията на Кралицата вече щеше да се превърне в реалност. И все пак това бе само част от заблудите на Кралицата — онази част, която бе твърде очевидна, за да я подмине човек.
Прошепнах му в отговор, че ме е страх за жителите на града. Той се засмя, нарече ме малоумна — не съм била виждала как се бият галейските воини. Изрази увереността си, че нашата армия, която наброява над сто хиляди обучени войници, ще смаже нашествениците и ще ги отблъсне с подбити опашки — точно както казва Кралицата.
Аз си замълчах. Не смеех да противореча на Сирила и да оспорвам самозаблудите й и вярата й в нашата непобедимост. Не му казах каква неизброима армия от нашественици бях съзряла във видението си и как тя с лекота потъпква защитниците и помита града. Заключена в килията си, нямаше да мога дори да избягам.
И тогава чух онзи странен, зловещ звук, който предшестваше видението ми. Побиха ме тръпки. Цялата настръхнах. най-сетне разбрах какво е: воят на хиляди вражески бойни рогове. Звучеше като вой на демони, дошли от отвъдния свят, за да погълнат живите. Дори масивните каменни стени не заглушаваха ужасния пронизителен звук. Той оповестяваше приближаващата смърт. Този звук би извикал усмивка дори на устните на Пазителя.
Тринадесета глава
ДЖЕБРА ПОТЪРКА РАМЕНЕ, сякаш дори само споменът за пронизителния писък на бойните рогове я накара да потръпне. Въздъхна дълбоко, за да дойде на себе си, после погледна Ричард и продължи разказа си.
— Всички тъмничари се притекоха на помощ на защитниците на града и оставиха тъмницата неохранявана. Разбира се, преди да напуснат постовете си, не забравиха да заключат железните порти, за да не може никой да избяга. След като те си тръгнаха, част от затворниците нададоха радостни възгласи, с които посрещнаха наближаващия Императорски орден и незабавното падане на Галеа, защото вярваха, че ще бъдат освободени. Скоро обаче те също притихнаха, чули нечовешките писъци и викове над нас. В мрачните зандани под двореца пропълзя зловеща тишина.
Скоро започнах да чувам звуците от ръкопашния бой, виковете на мъже, влезли в смъртна схватка — вече по-близо от преди. Наред с бойните викове се чуваха и болезнените писъци на ранените. Колкото по- навътре биваха отблъсквани защитниците, толкова по-силни ставаха бойните викове на нашествениците. Докато най-накрая врагът нахлу в двореца. Бях прекарала там достатъчно дълго, за да познавам лично хората, които съвсем скоро щяха да се изправят пред… — Джебра замълча, за да изтрие сълзите от бузите си. — Съжалявам — пророни тя и извади от ръкава си носна кърпичка, за да избърше носа си и да може да продължи.
Нямам представа колко време е продължила битката, но дойде време, когато чух грохота на таран, с който удряха двойната желязна врата над главите ни. Всеки удар отекваше между каменните стени. Щом вратата поддаде, звуците се чуха още по-отблизо; не след дълго проникнаха и през следващата врата.
И изведнъж по стълбището на тъмницата се изля буен поток от войници — десетки войници, които ревяха неистово. Носеха факли, поради което коридорът пред килията ми внезапно беше облян в светлина. Сигурно са търсели хазната, за да я плячкосат. Но намериха само мръсна дупка без нищо ценно в нея. Побързаха да избягат обратно нагоре по стълбите, като ни оставиха сами със страха ни.
Мислех си, че тоза ще е последният път, в който ги виждам, но не след дълго те се върнаха. Сега със себе си водеха и пищящи жени — разпознах в тях част от дворцовия персонал. Явно войниците са искали да останат насаме със свежата си плячка, да се скрият от другарите си горе, които евентуално биха се опитали да им отнемат спечеленото или да се бият за ценната жива плячка.
Онова, което чух, ме накара да се скрия в най-отдалечения ъгъл на килията си, но това не ми осигури добро прикритие. До ушите ми достигаше всеки звук. Не можех да си представя що за мъже биха се заливали от смехове, докато вършат такива пъклени дела. Бедните жени — нямаше кой да им помогне, нямаха никаква надежда за спасение.
Една от по-младите девойки явно успя да се отскубне от похитителя си и изтича към стълбите, изпаднала в нечовешка паника. Чух как мъжът изкрещя на другарите си да я хванат. Тя беше достатъчно бърза и силна, но онези я настигнаха с лекота и я повалиха на земята. Щом я чух да се моли за живота си и да вика „моля ви, недейте, моля ви, недейте“, разпознах гласа й. Един от мъжете я притисна до земята, друг я застъпи с коляно и дръпна рязко крака й нагоре, докато се чу как капачката й препука. Тя изпищя от болка и ужас, а той стори същото и с другия й крак. Мъжете взеха да се смеят и да й казват, че вече няма да може да бяга, така че е време да се съсредоточи върху новите си задължения. След което се заеха с нея. Никога през живота си не бях чувала по-ужасяващи писъци.
Нямам представа колко мъже се изсипаха в тъмницата, но потокът сякаш не секваше. Върволицата продължаваше часове наред. Някои от жените ридаеха и виеха през цялото време, докато ги обезчестяваха. Реакцията им предизвикваше взрив от смехове у похитителите. Това не бяха хора, а чудовища без съвест и без задръжки.
Един от войниците намери връзка ключове и се зае да отключва килиите. Заливайки се от смях, отваряше вратите и обявяваше свобода за потиснатите, подканваше затворниците да се присъединят към тях и да си отмъстят на злосторниците, които са ги преследвали и унижавали. Момичето, чиито колене счупиха — казваше се Елизабет, — никога не бе сторила нищо лошо никому. Беше винаги усмихната и вършеше работата си с огромно желание, понеже се радваше искрено, че си е намерила място в двореца, а освен това беше и сгодена за един чирак дърводелец, който също работеше там. Затворниците изскочиха от килиите си и с радост се включиха в оргията.
— Теб защо не те измъкнаха? — попита Ричард.
Преди да продължи, Джебра замълча, за да си поеме въздух.
— Щом отключиха и моята врата, аз се свих в най-тъмния ъгъл на килията. Не се и съмнявах какво ще ми се случи, ако изляза, или ако разберат, че съм там. При цялата суматоха, женски писъци и мъжки възгласи и смехове те някак си пропуснаха да забележат, че се крия в ъгъла. В подземията беше доста тъмно. Сигурно са помислили, че килията е празна, понеже не всички бяха заети, а и никой не си направи труда да освети с факла вътре и да огледа — в крайна сметка всички други затворници бяха мъже, до един престъпници, нетърпеливи да изскочат навън. Аз не бях разменила и дума с тях, така че никой нямаше представа, че сред тях в тъмницата има и жена — иначе със сигурност щяха да ме потърсят. Освен това всички бяха доста… заети. — На лицето й бе изписана горчивина и мъка и тя го отпусна в шепите си. — Думи нямам да ви опиша какви ужасии се вършеха с жените само на няколко крачки от мен. Спомените за това ще ми носят кошмари до края на дните ми. Изнасилването бе само една от страстите на тези мъже. Останалите бяха жестокостта, дивашкото желание да унижиш и нараниш безпомощните и слабите, да им докажеш превъзходството си над тях както в живота, така и в смъртта.
