Когато жените престанаха да се съпротивляват и да крещят, когато вече не дишаха, мъжете решиха да отидат да си потърсят нещо за ядене и пиене, за да отпразнуват победата си, след което да си потърсят още жени. Като група приятели, тръгнали на почивка, те си дадоха клетва да не подвият крак, докато не обезчестят и последната жена, останала в Новия свят.
Джебра прокара пръсти през косата си и я приглади назад.
— След като всички излязоха, в тъмницата настъпи мъртвешка тишина. Останах притисната до стената в килията си, напъхала парче от роклята си в устата, за да не издам нито звук, който евентуално да издаде присъствието ми, докато ридаех и се тресях неконтролируемо. Задушавах се от острата миризма на кръв и какво ли още не. Странно, но след известно време носът ти сякаш престава да усеща миризмите, от които в началото ти се е повдигало.
Но треперенето не успях да овладея — не и след като станах ням свидетел на всичко, което изстрадаха тези жени. Изпитвах ужас да не ме открият и да не ме сполети същата съдба. Докато се криех в килията, страхувайки се да изляза, осъзнах защо Сирила е загубила разсъдъка си след преживените зверства.
През цялото това време битката горе продължаваше, чуваха се звуци на болка и ужас, предсмъртни викове. Надушвах миризма на дим. Имах чувството, че битката и убийствата ще продължат вечно. Жените, които лежаха в коридора пред килията ми, не издаваха нито звук. Знаех защо. Знаех, че тях вече не ги интересуват тревогите на този свят. Помолих се да са попаднали в нежните и любящи ръце на добрите духове.
Бях изтощена от постоянното чувство на страх, но не можех да заспя — по-скоро не смеех. Нощта изтичаше и след известно време откъм стълбището просветля — желязната порта на тъмницата вече я нямаше, за да ме откъсва от горния свят. Все още не смеех да изляза. Не смеех да мръдна. Останах на мястото си цял ден, докато отново не се спусна непрогледен мрак, който ми показа, че е настъпила нощта. Зверствата и плячкосването горе продължаваха. Това, което бе започнало като битка, вече бе преминало в пиянска оргия. Зората не успокои страстите, развихрили се горе.
Знаех, че не мога да се крия в килията вечно; вонята на труповете започваше да става непоносима, както и мисълта, че се намирам в тъмна дупка, сред разлагащите се тела на хора, които познавам. Но страхът ми от онова, което ме очакваше горе, бе толкова голям, че останах на мястото си още цял ден и цяла нощ.
Бях толкова гладна и жадна, че започнаха да ми се привиждат чаши с вода и самуни хляб. Усещах аромата на прясно изпечен хляб съвсем близо до мен. Но протегнех ли ръка да го взема, се оказваше, че е само илюзия. Не знам точно кога се случи, но в един момент изпитах такова силно желание да сложа край на този свой неистов, постоянен, парализиращ страх, че започнах да се примирявам с мисълта, че ще умра — и дори да я приветствам. Знаех прекрасно какво ме очаква, но поне агонизиращият ужас щеше най-после да приключи. И зачаках това да се случи. Знаех, че ще се наложи да понасям страдания, унижения и болка, но знаех още и че, също като жените, които лежаха мъртви току пред мен, всичко все някога ще свърши и повече няма да страдам.
И така, най-накрая се осмелих да напусна тъмната си килия. Първото, което видях, бяха оцъклените очи на Елизабет, втренчени в мен — сякаш ме очакваше да се появя, за да видя какво са й сторили. Сякаш ме молеше без думи да бъда неин свидетел в името на справедливостта. Но нямаше пред кого да свидетелствам, нямаше кой да раздаде справедливост — единствена аз бях видяла окаяната й смърт.
Ужасът от сблъсъка ми с нея и останалите жени ме накара да се върна обратно. Като видях на какви мъчения са били подложени всички те, разбрах какво е породило разтърсващите им писъци. Избухнах в неконтролируеми ридания. Свих се от ужас, представяйки си, че всичките тези зверства биха могли да сполетят и мен.
След това, обзета от сляпа паника, покрих носа с пеша на роклята си, за да не усещам потресаващата воня, и избягах през плетеницата от изкълчени на всички посоки крайници и торсове. Изкачих светкавично стъпалата, без да знам накъде бягам — знаех само от какво. През цялото време, докато тичах, се молех за бърза смърт.
Да видя двореца в такова състояние за мен беше голям шок. Познавах това място като изключително красиво; след разрушенията отпреди няколко години бяха направени изумителни подобрения. Сега пред мен се простираше една неописуема развалина. Не можех да проумея какво би накарало някого да си направи толкова труд да изпотроши всичко по такъв брутален начин, как е възможно човек да намира удоволствие в съзнателното разрушение. Великолепни врати бяха изтръгнати от пантите си и натрошени на трески. Мраморни колони бяха прекатурени. Навсякъде се въргаляха парчета изпотрошени мебели. Подовете бяха буквално застлани с останките от някога изящни предмети: отломки от гледжосани глинени съдове, останки от носове, пръстчета, ушички от порцеланови фигурки, трески от резбовани красиви дървени плоскости, съсипани масички — произведения на приложното изкуство, разтрошени на миниатюрни парченца, картини, смазани под тежки ботуши. Всички прозорци бяха изпотрошени, завесите бяха съдрани и захвърлени на земята, статуите — обезобразени или прекършени, стените удряни на места, оцапани с кръв на други, изящните стаи бяха използвани за тоалетни, а с екскрементите бяха изписани мръсотии по стените, наред със смъртни клетви за противниците на Ордена.
Войниците бяха навсякъде, ровичкаха сред останките, захвърлени от миналите преди тях други войници, пребъркваха труповете, завличаха кой каквото свари, унищожаваха красивите орнаменти като знак на презрение, говореха си мръсотии и се шегуваха, докато чакаха реда си пред стаи, пълни с пленени жени. Докато се препъвах като в замая през руините на двореца, все очаквах някой да ме сграбчи и захвърли в някоя от тези стаи. Знаех, че съдбата ми е неизбежна.
Никога не бях виждала такива като тях. Тези мъже вдъхваха необуздан ужас. Огромни, едри, немити мъже в изподрани и омазани с кръв кожени дрехи. Повечето от тях бяха целите във вериги и колани, в шипове. Главите на мнозина бяха обръснати, от което те изглеждаха още по-страховито и внушително. Други надничаха изпод сплъстени гнезда от дълги мазни коси. Всички приличаха на диваци, в тях нямаше почти нищо човешко. Лицата им бяха почернели от саждите на огньове и набраздени от струйки пот. Езикът им беше шумен, груб и нецензурен.
Гледката на тези мъже, които сновяха из великолепните розови или сини стаи, бе едва ли не комична, но нямаше нищо забавно в кървавите брадви на коланите им, в лъщящите от кръв мечове, в ножовете и боздуганите, висящи на кръста им.
Но онова, от което можеше да ти спре дъхът, бяха очите им. Това бяха очите на хора, които не само бяха свикнали да убиват безмилостно… но и бяха започнали да изпитват наслада от това. Те преценяваха всички живи същества, които срещаха по пътя си, по един-единствен критерий: става ли за убиване? В тези очи заблестяваше още по-жесток пламък, когато попаднеха на пленничките, предавани от ръка на ръка. От този поглед дъхът на жената спираше, ако не и сърцето й.
Тези мъже нямаха никакви претенции за цивилизованост. За тях не съществуваха начините за споразумение или водене на преговори, с които се съобразяваха останалите хора. Те взимаха каквото си пожелаят и бяха готови да се сбият един с друг дори за най-нищожна плячка. Бяха способни да тъпчат, унищожават и убиват просто ей така, без никакви угризения. За тези мъже не съществуваха моралните категории, с които се съобразява всеки цивилизован човек. Това бяха диваци, пуснати на свобода сред невинни хора.
Четиринадесета глава
— СЛЕД КАТО ВОЙНИЦИТЕ СА БИЛИ НАВСЯКЪДЕ, как така са пропуснали да те грабнат и отведат? — попита Кара небрежно и абсолютно директно — така както само Морещица би могла да зададе въпрос, без ни най-малко да се замисли дали е уместен.
Ричард бе възнамерявал да попита същото Джебра, но точно в този момент не успя да изрече мислите си на глас.
— Сметнали са, че е била взета за нечия прислужница отвърна вместо нея Ничи. — При положение, че се е разхождала необезпокоявана в двореца толкова време след нападението, мъжете сто процента са решили, че не може да го прави без основателна причина и вероятно началниците им са я натоварили с други задължения.
— Точно така беше — кимна Джебра. — Един офицер ме видя и ме дръпна в стая, където се бяха
