физически, и духовно — от възрастните, започна тяхното обучение.
То протичаше под формата на игра, макар и доста сурова, както смятаха мнозина. С тях се отнасяха сравнително добре, уплътняваха им времето със състезания, в които се изискваше сила и умения. Беше им забранено да тъгуват по семействата си — това се смяташе за проява на слабост. Тяхното семейство вече беше Орденът, независимо дали им харесваше или не.
Нощем, наред с плача на жените, чувах и песните на момчетата, водени от специално назначени обучаващи офицери. Моето задължение бе да нося на тези офицери храна и други неща, така че имах възможност да видя какво става с момчетата — така минаха седмици, които преляха в месеци.
След като преминеха определен курс на обучение, момчетата започваха да се борят за чин и положение вътре в групата си. Това ставаше по различни начини — или с игри, изискващи умения и сила, или със запаметяване на лекциите за справедливите доктрини на Ордена. Докато вършех работата си и обслужвах офицерите, виждах изправени пред групата си момчета, които рецитираха наизуст постулатите на Ордена, възхваляваха го, изразяваха увереността си, че техен дълг е да станат част от него и да споделят стремежите му да се бори за напредъка на човечеството; декларираха желанието си да се жертват за висшето добро.
Макар да нямах възможност да разбера в какво по-конкретно се състои обучението на момчетата, си ги спомням как, строени в редици, крещяха до припадък: „Когато съм сам, аз съм нищо. Животът ми има смисъл само когато е посветен на другите. Заедно ние всички сме едно — един разум, една цел.“
След това емоционално нахъсване момчетата биваха отвеждани да наблюдават екзекуциите на „изменниците на човечеството“. Насърчаваха ги да посрещат с радостни възгласи смъртта на всеки „предател“. Водачите им от Ордена стояха гордо изправени пред момчетата, с гръб към кървавата баня, и повтаряха: „Трябва да сте силни, млади герои. Ето какво сполетява егоистите и предателите. Вие сте бъдещите спасители на човечеството. Вие сте бъдещите герои на Ордена, затова — бъдете силни.“
И макар в началото момчетата да изпитваха безпокойство и трепет, след безкрайното повтаряне и напътствия, след постоянното нахъсване от страна на офицерите накрая започваха да надават радостни възгласи. Отпърво може би не дотам искрено, но с течение на времето — все повече и повече. Момчетата започваха да вярват, при това доста ревностно, на онова, което ги учеха възрастните.
Обучението им включваше да пронизват с ножовете, които им раздаваха, труповете на „изменниците“. И това бе само едно от упражненията, чрез които ги правеха безчувствени към смъртта. С течение на времето им се даваше възможност да растат в йерархията, като участват в екзекуциите. Изправяха се пред пленниците с оцъклени празни погледи и започваха да им говорят надълго и нашироко за егоизма им, за предателството към ближния и към Създателя. Щом свършеха с лекциите, осъждаха съответния човек на смърт и понякога дори лично изпълняваха присъдата. Другарите им ги аплодираха за усърдието, което проявяваха в прочистването на човечеството от изчадията, опълчили се на светите учения на Ордена, от онези, които са отвърнали поглед от Създателя и свещения дълг да служат на ближния си.
И така, до края почти всяко от тези момчета бе взело участие в изтребването на пленниците. Те бяха провъзгласени за „герои“ на Ордена. Нощем в спалните помещения малцината, които не бяха убивали, биваха обявени за отрепки и дамгосани като страхливци и дори привърженици на старото мислене, за егоисти, които отказват да подкрепят другарите си. В повечето случаи те биваха пребивани до смърт от собствената си група.
В моите очи именно тези момчета бяха героите. Те загинаха сами в лапите на другарите си — на своите приятелчета, с които някога си бяха играли и се бяха смели и които вече се бяха превърнали в техни врагове. Бих дала какво ли не, за да утеша тези самотни души поне с прегръдка, да им прошепна благодарността си, задето не се превърнаха в изверги. Но нямаше как да го направя и те умряха самотни, отритнати от някогашните си приятели.
Това беше лудост. Имах чувството, че целият свят е откачил, че вече не съществува здрав разум, че самият живот е безсмислен. Животът се бе превърнал в болка и страдание — не съществуваше нищо друго. Спомените за какъвто и да е вид радост се бяха превърнали в смътни и нереални мечти. Животът креташе напред ден след ден, сезон след сезон, но нещата не се променяха — смъртта си оставаше неговият център.
В крайна сметка единствените живи галеанци останаха тези момчета и жените, които не бяха издъхнали по време на бруталните изнасилвания и впоследствие се бяха превърнали във войсковите курви. С течение на времето по-големите момчета също започнаха да участват в изнасилванията, като един вид бойно кръщение и награда за ентусиазма, с който изпълняваха задълженията си, включително и екзекуциите.
Разбира се, не малко от жените успяваха да се самоубият. Всяка сутрин на паважа пред по-високите сгради можеха да се видят натрошените тела на жени, които, попаднали в пълна безизходица без никаква надежда за спасение, бяха успели да скочат през някой прозорец или от покрива. Вече съм изгубила бройката на жените, на които съм попадала из забутаните улички с прерязани китки, оставили животът да изтече през вените им заедно с кръвта и надеждата. Не бих казала, че ги обвинявах за решението им.
Ричард стоеше, сключил ръце зад гърба си, забил поглед в притихналите води на фонтана, докато Джебра продължаваше да разказва с най-големи подробности събитията, последвали голямата победа на смелчаците от Императорския орден. Това невъобразимо безумие беше непоносимо.
Ивиците слънчева светлина, нахлуващи през стъкления таван, бавно пълзяха през мраморната пейка около фонтана, през величествения под и нагоре по гранитните стъпала, обливаха кървавочервените пилони, Джебра продължаваше да описва събитията, случили се по време на пленничеството й.
През цялото време Шота стоя неподвижна като статуя, скръстила ръце пред гърдите си, с леко мрачна физиономия, очите й бавно се плъзваха ту към Джебра, която разказваше историята си, ту към Ричард, който слушаше. Сякаш вещицата искаше да се увери, че вниманието му е съсредоточено изцяло върху разказа.
— Явно Галеа е разполагала с предостатъчно хранителни запаси за своите граждани — продължи Джебра, — но не и за безчетните нашественически орди, които не носеха със себе си почти никакви провизии. Войниците ограбиха складовете и хамбарите до последната троха. Изпразниха всеки килер, всеки шкаф. Всички животни в радиус на много километри, включително многобройните стада с овце, отглеждани за вълна, както и кравите за мляко, бяха изклани. Вместо да запазят кокошките, за да имат постоянен източник на яйца, изклаха и изядоха и тях.
Щом храната взе да привършва, офицерите изпратиха куриери със спешни заявки за попълване на хранителните запаси. Не получиха нищо в продължение на месеци — в голяма степен защото зимата не позволяваше на керваните да се придвижват достатъчно бързо.
Джебра се поколеба, преглътна и след дълга пауза продължи.
— Спомням си този ден. Имаше силна виелица. Получихме заповед да сготвим прясното месо, което войниците от Императорския орден бяха донесли в кухните. Бяха току-що заклани, обезглавени и изкормени човешки трупове.
Ричард се извърна рязко и я погледна. Тя отвърна на погледа му и в очите й той прочете страх да не би да я укорят за думите й, защото онова, което бе видяла, прехвърляше границите на приличието. В сините й очи напираха сълзи, сякаш молеше за прошка, сякаш се страхуваше, че Ричард може да я убие на място заради онова, което се канеше да му разкаже.
— Налагало ли ви се е да разфасовате човешки труп, за да го сготвите? На нас ни се наложи. Изпекохме месото, част от него обезкостихме, за да го задушим на яхния. Изсушихме огромни количества за редовите войници. Всеки път, когато някой огладняваше, а нямаше какво да се готви, в кухните пак се доставяше човешко месо. Правихме какво ли не, за да стигнат хранителните запаси за по-дълго време. Варяхме супи и яхнии с плевели, стига да успеем да намерим нещо под снега. Но храната просто не стигаше за всички.
Станах свидетел на ужасни неща, от които ще сънувам кошмари до края на дните си. Сред картините, които ще останат запечатани в съзнанието ми, е как безскрупулните войници стоят на прага на кухнята, снегът набива в гърбовете им, а те стоварват човешките трупове на пода.
— Разбирам — прошепна Ричард.
— най-накрая, щом пукна пролетта, керваните с провизиите започнаха да пристигат. Докараха огромни количества храна за войниците. Но аз знаех, че колкото и несметни да изглеждат запасите, пак няма да стигнат за дълго време.
Освен храната дойдоха и попълнения от войници, които трябваше да сменят убитите си в битката за
