вражеските войници. — Джебра повече не можеше да сдържа сълзите си. — Никоя жена не бива да изживява онова, което сполетя тези нещастници. Пленените галеански войници, както и мъжете и момчетата от града, съзнаваха ясно какво се случва с техните майки, съпруги, сестри и дъщери — войниците от Ордена се погрижиха те да разберат всичко. На няколко пъти малки групи от пленници решаваха, че повече не могат да търпят това и се опитваха да сложат край на униженията. И биваха посичани.
Не след дълго пленниците бяха изпратени да копаят безкрайни ровове, където да бъдат погребани мъртвите. След като свършиха с тази работа, ги заставиха да съберат всички разлагащи се трупове и да ги хвърлят в общия гроб. Който отказа, сам свърши в ямите.
След като всички мъртви бяха събрани и хвърлени в дупките, бе разпоредено на мъжете да продължат да копаят окопи. И тогава започнаха екзекуциите. Почти всички мъже над петнайсет години бяха изтребени. Мрежата на Ордена се спусна над десетки хиляди души. Съзнавах, че ще отнеме седмици, докато избият всички.
Жените и децата бяха заставени с оръжие да гледат как мъжете биват убивани и хвърляни в дълбоките зейнали ями. Докато гледаха, им обясняваха, че това ще сполети всеки, който отхвърли справедливия и морален закон на Императорския орден. Докато траеха безкрайните екзекуции, им бе изнасяна лекция за това, че е предателство спрямо Създателя да се води егоистичен живот като техния. Беше им обяснено, че човечеството трябва да се пречисти от тази поквара.
Някои от мъжете бяха обезглавени. Други — принудени да коленичат пред гробовете, след което мъжаги с боздугани тръгваха покрай редицата и нанасяха тежки удари по главите на обречените и ги поваляха директно в рововете. Имаше и пленници, върху които вражеските войници изпробваха бойните си умения, като ги използваха за мишени, по които да стрелят със стрели или копия. Ако някой пиян екзекутор пропуснеше и не успееше да убие жертвата, другарите му се заливаха от смях. За тях това беше игра.
Все пак ми се струва, че мащабността на цялата тази зловеща работа натъжи част от войниците от Императорския орден и те се отдадоха на пиянство, за да прикрият отвращението си и да се държат така, както се очакваше от тях. В крайна сметка едно е да убиваш в битка, а съвсем друго да отнемаш човешки живот най-хладнокръвно. А те убиваха точно така.
Докато жертвите падаха в окопите, бяха засипвани с пръст от онези, които щяха да паднат долу малко по-късно.
Спомням си един дъждовен ден, когато трябваше да занеса храна на офицери, застанали под навеса на един магазин, превърнат в оръжейна. Бяха принудени да наблюдават екзекуция, превърната в грандиозен спектакъл. Ужасените жени, които трябваше да гледат изпълнението на смъртните присъди, бяха извадени направо от стаите, където бяха изнасилвани от похитителите си. Голяма част от жените бяха полуоблечени.
Чувах сърцераздирателни писъци, изкрещени имена и скоро започнах да осъзнавам, че тези изверги са се добрали до информация кой на кого е мъж или жена, за да могат да ги подредят според целите си. Двойките бяха разположени на известно разстояние един срещу друг, така че да се виждат.
Жените, сгушени една в друга и безпомощни, бяха принудени да гледат как китките на мъжете им биват завързани здраво зад гърба с кожени ремъци. Мъжете бяха насилени да коленичат до новоизкопаните ями с лице към жените. Войниците минаваха по редицата и вдигаха главата на всеки от нещастниците за косите, после ги разпорваха през гръкляна. Помня как силните мускули на екзекуторите лъщяха в дъжда. След като прерязваха през гърлото всяка жертва, войниците хвърляха тялото в рова и преминаваха към следващия в редицата.
В очакване на своя ред мъжете ридаеха и трепереха, крещейки имената на любимите си, като им се кълняха във вечна любов. Жените им отвръщаха със същото, докато гледаха как мъжете им биват заколвани и хвърляни върху другарите си, някои от които още дишаха. Това бе най-потресаващата и разтърсваща гледка, която съм виждала.
Принудени да гледат екзекуцията на мъжете си, много от жените припадаха, като се сриваха в калта, повръщайки. Под непрестанния дъжд други, обзети от див ужас, крещяха имената на мъжете си, които предстоеше да бъдат убити. Мятаха се в железните хватки на пазачите, които се заливаха от смях и извлачваха жените надалеч, като им разказваха с най-големи подробности какво точно ще се случи на съпрузите им. Тази извратена жестокост пораждаше страдание, каквото все още не мога да осмисля.
Семействата не само биваха разделяни завинаги, но и практически унищожавани. Чували ли сте онзи стар въпрос: „Как според вас ще свърши светът?“ Ето как. Светът свърши за хиляди хора… само че не едновременно, а поотделно. Бе сложен краят на личната вселена на всяка от жертвите.
Ричард притисна с такава сила слепоочията си между палеца и другите пръсти на едната си ръка, че в един момент имаше чувството, че сам ще си счупи черепа. С огромни усилия успя да овладее дишането и гласа си.
— Никой ли не успя да избяга? — попита той в напрегнатата тишина. — По време на всичките тези масови изнасилвания, екзекуции и тъй нататък никой ли не се спаси?
— Струва ми се, че шепа хора все пак успяха, макар че няма как да съм сигурна — кимна Джебра.
— Спасиха се достатъчно — кротко рече Ничи.
— Достатъчно ли? — избухна Ричард, намерил обект, срещу когото да насочи цялата си ярост. Но бързо успя да се овладее и понижи глас: — Достатъчно за какво?
— Достатъчно за целта им — отвърна Ничи, без да отвръща поглед от неговия. — Орденът знае, че винаги има такива, които успяват да се измъкнат. Сред всичкото това безумие и хаос те нарочно позанемаряват охраната, за да са сигурни, че единици ще успеят да се спасят.
Ричард имаше чувството, че в главата му се блъскат хиляди разпокъсани и обезсърчени мисли.
— Но защо?
Преди да му отговори, Ничи го изгледа продължително.
— За да сеят страх и следващият град, към който приближават, да бъде скован от ужас. Този ужас ще гарантира, че хората по пътя на настъпващата армия ще предпочетат да се предадат доброволно, вместо да бъдат подложени на подобно нечовешко отношение. Така победата идва сама, без да се налага войниците на Ордена да си извоюват с оръжие всяка стъпка. Ужасът, разпространяван от бегълците, които разказват на де когото срещнат какво са видели, е мощно оръжие, което срива куража на онези, които тепърва ще бъдат нападнати.
Вслушан в бесния ритъм на собственото си сърце, Ричард разбираше прекрасно какво е да очакваш нападението на Императорския орден. Прокара пръсти през косата си и пак съсредоточи вниманието си върху Джебра.
— Всички пленници ли бяха избити?
— Малцина от мъжете — онези, които по една или друга причина не бяха сметнати за заплаха — бяха изпратени с други жители в крайградските стопанства, за да обработват земята. Нямам представа какво се е случило с тях, но предполагам, че и до днес са си там и се грижат за осигуряване прехраната на Ордена.
Погледът на Джебра помръкна, тя вдигна ръка да отмести кичур коса от лицето си.
— Повечето жени, които оцеляха, станаха собственост на войските. Някои от по-младичките и симпатичните бяха обозначени с медни халки на долните устни и запазени за войниците с по-висок чин.
Из лагера кръстосваха каруци, които събираха труповете на жени, не издържали на мъченията. Никой от офицерите не възразяваше на грубото отношение, което те получаваха във войнишките палатки. Труповете биваха закарвани до рововете и хвърляни там. Нито един загинал, пък било то и войник от Императорския орден, не бе погребан в отделен гроб, обозначен с името му. Всички биваха хвърляни в масови гробове. Орденът не вярва в значимостта на индивида и не уважава смъртта на отделния човек.
— Ами децата? — попита Ричард. — Нали каза, че не убивали момчетата.
Джебра си пое дълбоко дъх, преди да продължи.
— Ами отначало събраха момчетата на едно място и ги разпределиха на групи според възрастта — нещо като младежки отряди. На тях се гледаше не като на пленени галеанци, а като на млади попълнения на Императорския орден, на които е предоставена възможност да не живеят сред сънародниците си, които биха ги потискали и биха промивали мозъците им. Вината за всичко зло, поради което се е наложило да се предприеме този завоевателен поход, беше хвърлена върху по-старите поколения, а не върху тези млади хора, за които се твърдеше, че не са виновни за греховете на родителите си. След като бяха откъснати — и
